23974_900 Всемирното Православие - МИХАИЛ ПОМАЗАНСКИ: ЦЪРКВАТА ХРИСТОВА. СВОЙСТВАТА НА ЦЪРКВАТА ( ЧАСТ II)

Деветият член на “Символът на вярата” указва четирите основни признака на църквата: Вярвам…в една, свята, съборна и апостолска Църква. Тези свойства са съществените, т.е без които Църквата не би била Църква.

В гръцкия текст “в една” е изразено с числителното en mian. По този начин, Символът на вярата изповядва, че Църквата е една : а) една вътре в себе си, неразделна б) една, разглеждана отвън, т.е нямаща заедно със себе си някой друг.

 Нейното единство не е в обединяването на разнородното, а във вътрешното съгласие и единодушия. Едно тяло и един дух, както вие сте призвани към една надежда от вашето звание; един Господ, една вяра,едно кръщение, един Бог и Отец за всички, и чрез всички, във всички нас (Еф. 4:4-6).

Изобразявайки Църквата в притчите, Спасителят говори за едно стадо, за една кошара, една гроздова лоза, един камък, на който е основана Църквата. Той ни е дал едно учение, едно кръщение и едно причастие. Единството на вярващите в Христа е било обект на неговата първосвещеническа молитва преди кръстните страдания: всички да са едно, се е молил Господ.

 Църквата е единна не само отвътре, но и външно. Отвън нейното единство се проявява в единодушното изповядване на вярата, в единството на богослуженията и тайнствата, в единството на благодатната йерархия, приемствено идваща от апостолите, в единството на каноничното устройство.

  Църквата на земята има видима и невидима страна. Невидимата се състои в това: че нейната Глава е Христос; че тя се оживотворява от Светия Дух; че в нея се извършва тайнствен вътрешен живот в светостта на най-съвършените нейни членове. Обаче, Църквата, по естеството на нейните членове, е видима, тъй като се състои от хора в тела, има видима йерархия, извършва видима молитва и свещенодействия, изповядва открито, словесно вярата в Христа.

Не губи своето единство Църквата от това, че заедно с нея съществуват не принадлежащи и християнски общества. Тези общества се намират не в Църквата, а извън нея.

  Не се нарушава единството на Църквата от временните разделения с недогматичен характер. Разногласията в средата на църквите възникват нерядко поради недостатъчна осведоменост, неправилни сведения.  Освен това, моментите на временно прекъсване на общенията са резултат от понякога личните заблуди у различни йерарси, оглавяващи една или друга църква, нарушение от тях на каноните на Църквата или установеното от древната традиция подчинение на определена териториална административна единица на  една църква от друга. Още повече, животът ни показва примери за такива вътрешноцърковни сътресения в дадена поместна църква, които препятстват нормалното общение на другите църкви с дадената поместна църква до изявата и тържеството на защитниците на истинската православна истина.  Накрая, връзката между църквите може да бъде понякога задълго нарушена от политически обстоятелства, както това е било неведнъж в историята,  в такива случаи разделението се отнася само до външни отношения, не засяга и не нарушава единството на духовното, вътрешното.

Истинността на единната Църква се определя от православието на нейните членове, а не на тяхното количество в този или онзи момент. Св. Григорий Богослов пише за Константинополската Църква преди Втория вселенски събор:    

“Тази нива някога е била малка и бедна…това въобще не е била нива, не струвала, може би нито жито, нито хамбар, нито сърп, нямала е нито копно, нито снопове, а само малки и незрели стръкове трева, каквито израстват на покрив, която изсъхва, преди да бъде изтръгната, “с която жътвар няма да напълни ръката си, и сноповързач - шепата си; и минувачите няма да кажат: благословение Господне на вас; благославяме ви в име Господне! (Пс. 128:6-8). Такава е била тази нива, нашата жътва. Въпреки, че тя е велика, тучна и обилна пред Виждащите съкровеното, но тя не е известна на народа, не е вместена в едно място, а се събира по малко, както при събирането на летните плодове, както при брането на грозде: ни зрънце за ядене, нито зрял плод, какъвто желае душата ми (Мих. 7:1).  Такава е била предходната бедност и скръб”.

“Къде са тези – казва св. Григорий в друго свое слово – които ни упрекват за бедността и се гордеят с богатството си; за признак на Църквата поставят многолюдството, а презират малкото стадо; измерват Божеството (арианите са учили, че Синът Божий е по-нископоставен от Отца) и притеглят хората; високо ценят песъчинките (т.е масата) и унижават светилото; събират в съкровищницата обикновени камъни и пренебрегват скъпоценностите? ” (Слово 33 срещу Арианите).

В молитвите на Църквата се съдържат моления за прекратяване на възможни разногласия сред църквите: Прекрати разделенията в Църквата, умири вълненията на народите, скоро разори и изкорени надигането на ересите и сектите, и ги унищожи чрез силата на Твоя Свети Дух (текст на Светата литургия на св. Василий Велики): благую едино начальную Троицу Тя ныне славословящей, грехов прощения просим, мира мирови, и церквам единомыслия... вскоре мир подаждь человеколюбно и церквам соединение (Канон на Възскресна полунощница).

СВЕТОСТТА НА ЦЪРКВАТА

Господ Иисус Христос извършил подвига на земното служение и на кръстната смърт; Христос възлюби Църквата…за да я представи пред себе си като славна Църква, нямаща петно, или порок, или нещо-друго, но  или нещо подобно, но да бъде света и непорочна (Еф. 5:25-27). Църквата е свята чрез Главата си – Господ Иисус Христос. Свята е, чрез присъствието в нея на Светия Дух и Неговите благодатни дарове, съобщавана в тайнствата и в другите свещенодействия църковни. Свята е, чрез своята свързаност с Небесната Църква.

Свято е и самото тяло църковно. “Ако начатъкът е свет, свето е и тестото; и ако коренът е свет, свети са и клоните” (Рим. 11:16). Вярващите в Христа са “храмове Божии”, “храмове на светия дух”: “Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас? (1 Кор. 3:16; 9:19). В истинната Църква винаги са били и винаги има хора с висша духовна чистота и особено с дарове на благодатта – мъченици, девственици, подвижници, преподобни, светители, праведни, блажени. Тя има неизчислимо множество отишли си от този свят праведници от всички времена и народи. Тя има както видими, така и скрити от  този свят  проявления на преизобилни дарове на Светия Дух.

Църквата е Свята също и с чистота, непогрешимостта на учението си за вярата. Свята е по плодовете си: "вашият плод е светост, а краят - живот вечен" (Рим. 6:22), наставлява апостола.

Църквата е свята и с чистотата, с непогрешимостта на учението за вярата. Според Словото Божие, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината (1Тим. 3:15). Патриарсите на Източните Църкви говорят така за непогрешимостта на Църквата:  Казвайки, че учението на Църквата е непогрешимо, ние не утвърждаваме нищо повече от това, че то е неизменно, че то е онова същото, каквото е било предадено от началото като учение Божие.  (Послание вост. Патр., 1848 г., чл. 12).

Святостта на Църквата не се помрачава от участието на света в Църквата или от греховността на хората. Всичко греховно и светско, навлизащо в църковната сфера, са И чужди и е предназначено за отсяване и унищожаване, подобно на вредните треви в посевите. Мнението, за това, че Църквата се състои единствено от праведници и светци, хора безгрешни, не е в съгласие с учението на Христа и на неговите апостоли.  Спасителят сравнява Църквата с поле, на което пшеницата расте, заедно с плевелите, с добрата риба и с негодната. В Църквата има и добри раби и лоши (Мат. 18), добри девици и недъгави  “пет от тях бяха мъдри, а петте неразумни” (Мат. 25:2). Посланието на източните патриарси ни учи: “Вярваме, че членовете на католичната Църква са всички верни, и при това – само верните, т.е несъмнено изповядващите чистата вяра в Спасителя Христа (приета от Самия Христос, от апостолите и светите вселенски събори), въпреки че някои от тях бяха подчинени на различни грехове…Тя ги съди, призовава ги към покаяние, и ги отвежда на пътя на спасителните заповеди: а след това, въпреки това, че са се поддавали на грехове, те остават и се признават за членове на католичната Църква, само ако не са станали отстъпници и не са се държали за православната вяра:

Но има граница, която ако пристъпят грешниците, то, като мъртви членове се отсичат от тялото на Църквата или чрез видимото действие на църковната власт, или чрез невидимото действие на съда Божий. Така например, към нея не принадлежат безбожниците и отстъпниците от християнската вяра, грешниците, съзнателно упоритите и неразкаялите се за греховете си (Катих., 9 чл.). Не принадлежат еретиците, извращаващи основните догмати на вярата, отцепниците и разколниците, самодоволно отделящи се от Църквата (33-е правило Лаодикийския събор  забранява да се молим с разколници). Св. Василий Велики разяснява: “различно са наричали древните ерес, друго – разкол, а съвсем различно – самочинно сборище: еретици те са нарекли онези, съвършено разпуснали се и в самата вяра отчуждили се; разколници – разединили се в мнението си по различни църковни предмети и по въпроси, допускащи лекуване; самочинни сборища – събрания, съставени от непокорни презвитери и епископи и ненаучени от народа”.

  Святостта на Църквата е несъвместима с лъжеучението и ересите. Затова Църквата строго спазва чистотата на истината и сама изключва от редовете си еретиците.

 КАТОЛИЧНОСТ НА ЦЪРКВАТА

Църквата се нарича в славянски превод на Никео – цариградския символ на вярата “съборна”, в гръцкия текст - “католична”.  Какво значение има тази гръцка дума?

 Думата katholikos в древната християнска литература се среща рядко. Между това, християнската Църква от древността е избрала тази думи за означаване на едно от главните свойства на Църквата, именно, за да изрази нейни вселенски характер, въпреки че е разполагала с такива думи като kosmos – мир, ikumeni – вселена: очевидно, тези последни думи са били недостатъчни да изразят някакво ново понятие, присъщо на християнското съзнание. В древния символ на вярата, към думата Църква е поставено неизменното определение “католическа”.  Така в Йерусалимския символ “В единна, свята католическа Църква”, в римския символ: “в святата католичност на Църквата,  общение на светите” и т.н. В друвнохристиянската писменост този термин се среща няколко пъти у апостолския мъж, св. Игнатий Богоносец, напр. “където е Иисус Христос, там е и католичната църква”.  Този термина постоянно се съдържа в актовете на всички вселенски събори. В пряк превод, думата означава висша степен на всеобхватност, цялостност, пълнота (kath-ola –в цялата цялост).

Заедно с това терминът се използвал със значение “вселенски”, думата ikumenikos.  Тези два термина не са се смесвали. Вселенските събори са получили названието название Ikumeniki Synodos (ikumenikos – по цялата обитаема земя, фактически – земя, намираща се в гръко – римската цивилизация)

Църквата съборна е католична; това съответства на казаното от апостола : "пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко" (Еф. 1:23). Това понятие указва, че целият човешки род се призовава за спасение и затова всички хора са отредени да бъдат членове на Църквата Христова, макар че не всички принадлежат към нея, всъщност.

Пространният православен катехизис на въпроса: “Защо Църквата се нарича Съборна, или каквото е същото,  Католична или Вселенска?” отговаря по следния начин: “защото тя не се ограничава с никакво място, нито време, нито народ, но включва в себе си истинно вярващите от всички места, времена и народи”.

Църквата не се ограничава с определено място: тя обхваща в себе си всички православни вярващи хора, където и да са те на земята. От друга страна, трябва да се има предвид, че Църквата е била съборна, или католична, още, когато тя се е състояла от ограничен брой общини, и тогава, когато – в деня на Петдесетница – нейните предели са били не по-далеч от Сионската горница и Йерусалим.

Църквата не се ограничава във времето: тя е предназначена да отвежда хората към вярата “до свършека на света". Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин. (Мт. 28:20).  И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки  (Йоан. 14:16). Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той (1Кор. 11:26).

Църквата не се свързва с никакви условия на гражданското устройство, които тя би считала необходими  за себе си, нито с един определен език или народ.    

ЦЪРКВАТА АПОСТОЛСКА

Църквата се нарича апостолска, тъй като апостолите са положили историческото начало на Църквата,  разпространили са християнството до края на земния свят и почти всички са подпечатали своята проповед с мъченическа смърт. Семената на християнството са посяти в света чрез тяхното слово и полети с тяхната кръв. Неугасимият огън на вярата в света са разпалили със силата на своята лична вяра.

Апостолите са съхранили и предали на Църквата учението на християнската вяра и живот в този вид, в какъвто са го възприели от своя Учител и Господ. Давайки самите себе си за пример в изпълнение на евангелските заповеди, те са предали на вярващите учението Христово в устно слово и в свещени писания за съхраняването му (на учението – бел. превод.) , изповядването му и живота в него.

Апостолите са установили, по заповедите на Господа, църковните свещенодействия, положили са началото на извършването на светите тайнства с Тялото и Кръвта Христови, на кръщението, на ръкополагането.

 Апостолите са установили в Църквата благодатната приемственост на епископството, а чрез него приемствеността на цялото благодатно служение в църковната йерархия, призвана към домостроителството Христово и “разпоредници на тайните Божии" съгласно 1 Кор. 4:1.

 Апостолите са установили началото на каноничната структура на живота в Църквата, грижейки се за това, всичко да бъде благообразно по чин пример  за което дава  14 гл. 1-во послание към Коринтяни, съдържаща указания за църковно – богослужебни събрания.

Всичко казано  представлява, само по себе си, една историческа страна. Но освен нея, има страна друга, вътрешна, съобщаваща (в смисъл на съ- общение, от единно общение – бел. на превод.) в Църквата свойството апостолска. Апостолите не само са били, но те и остават в Църквата Христова, пребивават в нея. Били са в земната, пребивават в Небесната, продължавайки да бъдат в общение с вярващите на земята. Като са били историческото ядро на Църквата, те продължават да бъдат духовно живи, въпреки че са нейно невидимо ядро и сега, и винаги, в нейното постоянно битие. Ап. Йоан Богослов пише: “а нашето общение с Отца и Неговия Син Иисуса Христа” (1Йоан. 1:3).  Тези думи имат за нас такава сила, каквато са имали и за съвременниците на апостола: те съдържат завещание към нас – да бъдем в общение и с апостолите, тъй като близостта на апостолите до Светата Троица е по-голяма от нашата.

По този начин, и поради причини от исторически и поради причини от вътрешен характер, апостолите се явяват основи на Църквата: “като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък” (Еф. 2:20).  Названието на Църквата “апостолска”  указва, че е утвърдена не от един апостол (Както учи Римската католическа църква), а от всичките дванадесет; иначе тя трябва да носи названието Петрова или Йоанова или друга. Църквата като че ли от рано се е предпазила от ръзсъждения, основани  на  "плътски" (1Кор. 3:4) принцип: "аз съм Павлов, аз съм Аполосов, аз съм Кифин". В Апокалипсиса за слизащият от небето Божий град е казано:

Стените на града имаха дванайсет основи, и върху тях - имената на дванайсетте апостоли на Агнеца (Ап. 21:14).

Указаните в символа на вярата свойства на Църквата: eдинна свята съборна и апостолска – отнасят се към Църквата войнстваща. Обаче, те получават своето пълно значение при съзнанието за единството на тази Църква с Небесната в едното тяло Христово: Църквата е единна чрез единството на небесното със земното, свята е със святостта небесно – земна, католична и апостолическа чрез своята неразривна връзка с апостолите и всички светии.

 Ясното само по себе си православно учение за Църквата, опиращо се на Свещеното Писание и Свещеното Предание, се сблъсква с други представи, разпространени в съвременното протестантство и проникващи в православна среда. Според тази друга представа, всички налични различни християнски образования, т.е вероизповедания и секти, въпреки че те са разделени по между си, всички те съставляват единна невидима църква, доколкото всяка от тях изповядва Христа Сина Божий, и приема Неговото Евангелие. За разпространението за този възглед способства обстоятелството,  че наред с Православната Църква съществува такова количество християни извън нея, което превишава няколко пъти броя на членовете на Православната Църква; нерядко можем да наблюдаваме в този християнски свят извън Църквата и религиозно усърдие, и вяра, и достоен нравствен живот, и убеденост до фанатизъм в своята правота, и организираност, и широка филантропска дейност.

Какво е отношението на Църквата Христова към всички тях?

Разбира се, няма основания да се разглеждат тези вероизповедания и секти наравно с нехристиянските религии. Не трябва да отричаме, че четенето на Словото Божие има благодатно влияние върху всеки, търсещ в него назидание и укрепване на вярата, че благовейното размишление за Бога Творец, Промислителят и Спасителят имат възвишена сила и там. Не можем да утвърждаваме пълната безплодност на молитвите, ако те се отправят от чисто сърце, тъй като “във всеки народ боящия се от Бога е приятен Нему”. И над тях има вездесъщ благ Промисъл Божи; те не са лишени от милостта Божия. Те се явяват сдържащи сили против нравствена разпуснатост, пороци и престъпления. Те противостоят на разпространението на атеизма. Но всичко това не дава основание да ги считаме за принадлежащи към Църквата.

Едно е това, че една част от големия външноцърковен християнски свят, именно, цялото протестантство, отрича връзката на Небесната Църква, т.е молитвеното почитане на Божията Майка и на Светиите е поставена на един ред с молитвата за починалите, което показва разрушената им връзка с тялото Христово, съединяващо в себе си небесното и земното.  По – нататък е фактът, че тези неправославни изповедания са “скъсали” в една или друга форма, посредствено и непосредствено, с Православната Църква, с Църквата в нейната историческа форма, сами са прекъснали връзката, “излязли” са от нея: нито ние, нито те имаме право да затварями очи за този факт. Ученията на неправославните изповедания съдържат ереси, решително отхвърлени и осъдени от Църквата на нейните вселенски събори.

У тези многочислени разклонения на христинството няма единение нито външно, нито вътрешно – нито с Православната Христова Църква, нито помежду си: наблюдаваните днес надизповедни обединения нямат общо с дълбочинния живот на тези изповедания, а имат външен характер.  Терминът “неведима” може да се отнася единствено за Небесната Църква. Църквата на земята, въпреки че има невидима страна, подобно на кораб, част от която е скрита във водата и невидима за очите, но остава видима, защото се състои от хора и има видима форма на организация и свещенодействие.  Затова е напълно естествен изводът, че тези религиозни организации се явяват общества – “до”, “редом”, “близо”, може би даже и “към” Църквата, понякога “против” нея; но те са “извън” единната Църква Христова. Едни от тях са добили  “независимост”,  други са “отминали на далеч”. Едни, отминавайки, с всичките си кръвни исторически връзки са свързани с нея; други са изгубили родството си, в тях са изкривени и самият дух, и самите основи на християнството.  Всички те не се намират под въздействието на тази благодат, която е присъща на Църквата, и особено на тази, която се поддава на църковните тайнства. Те не се хранят от тази тайнствена трапеза, която води по стъпалата на нравственото съвършенство.   

Тенденцията да се поставят в една плоскост всички изповедания в съвременното културно общество не се ограничава само с християнството: на тази изравнителна плоскост се слагат и всички нехристиянски религии, с аргумента, че всички те “отвеждат към Бога”, и при това, те в своята съвкупност далече превъзхождат по численост християнския свят.

 Всички такива “обединяващи” и “изравнителни” възгледи показват, че се забравя принципът, че ученията и мненията могат да бъдат много, но истината е една. И истинското християнско единение в Църквата, може да се базира само на единомислие, а не на разномислие.

Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината (1Тим. 3:15).

 

 ПРОТОПРЕЗВИТЕР МИХАИЛ ПОМАЗАНСКИ: ЦЪРКВАТА ХРИСТОВА – част I