Христо Ботев издава и разпространява "Календарь за година 1875", който представлява лист за окачване на стената с образа на Хаджи Димитър и Ботевата песен за него.

Календарът е поместен като особена ценност в неговите "Съчинения", издадени през 1907 г. в София под редакцията на дъщерята на поета Иванка Хр. Ботева.

Дните са в двата календарни стила - Григориански и Юлиански. Под ограничителната му рамка пише: “Вь печатница „Свобода“, "Цената му е 1/2 франгъ" и "Издателъ Хр. Ботйовь".

В своя календар наред с общоправославните и известните български светии Ботев е прибавил имена на достойни хора на духа, българи, отстоявали своята християнска вяра и българска народност, някои от които са съвременници на поета. Той е предусещал, че много от тях бързо ще бъдат забравени. Ето дописаните имена според мястото им в Ботевия календар. Правописът е като в оригинала:

25 януари/нов стил/ „Марко, арх. Преславски” - средновековен епископ, един от забравените днес български светци. Под турско владичество народът ни развил почит към него и през Възраждането Св. Марко Преславски бил почитан, включително и с изображения. В “История Славянобългарска” св. Паисий Хилендарски записал в Списъка на българските светии: “Св. Марко, Преславски митрополит. Той пренесъл мощите на преподобната наша майка Параскева от Епиват в Търново. Бил велик със светия си живот и усърдие и починал на своя престол в Преслав.”

Св. Патриарх Евтимий в „Житието на св. Петка Търновска” описва как цар Иван Асен ІІ след преговори със завладелите Цариград франки „изпратил там с голяма почест всеосвещенния Марко, митрополита на Преслав Велики, та да пренесе тялото на преподобната от Епиват в славния град Търнов”.

В църквата „Св. Параскева” в гр. Роман, Румъния, има стенопис от ХVІ в., вероятно правен от български зограф, който изрисувал тази сцена. Най-отгоре има надпис, гласящ: ”Пренасянето на мощите на св. Параскева в славния г. Търнов”. Изображение на св. Марко Преславски има в Араповския манастир, икона на светеца е поставена и в столичния храм "Св. Петка Самарджийска".

В книгата си „Назад през вековете” /Варна, 1995 г./ историкът Стойчо Стефанов, учил и работил десетилетия в чужбина, нарежда митрополит Марко до имената на старобългарски книжовници като презвитер Йоан Екзарх и Григорий Минх. В Календара си Ботев го поставя в един ден със светителя, богослов, Григорий.

26 януари – Теофилакт Търновски

В „Изложение святых болгарских Царственик“ (Буда, 1844 г.) под № 6 Христаки Павлович е записал: Теофилакт, патриарх Терновский. Според св. Паисий Хилендарски в История славянобългарска шестият български светия „бил Теофилакт, евангелски тълкувател, велик черковен учител и премъдър вития…“.

1 февруари – Ангелъ воинь бълг.

Проф. Асен Василиев е открил образа му в църквата „Св. пророк Илия” в с. Горни Окол, Софийско /Вж.: Василиев, А., „Българските светци в изобразителното изкуство”, 1987, ДИ ”Септември”/.На южната страна на църквата, редом със светците Теофилакт патриарх Търновски и Йоан-Владимир цар български, е изобразен и „Ангел войн бугарин”. Според надписа над западната врата през 1857 г. тук са работили Никола Образописов, Христо Зографски, Димитър Христов, Иван Станков. Проф. Василиев предполага, че образът е на новомъченика Ангел от с. Флорина, известен още като Ангел Битолски, за който е писал св. Паисий Хилендарски в своята История Славянобългарска. Ангел от с. Флорина бил младеж, посечен за християнската вяра и според иконографските изисквания той би трябвало да бъде нарисуван като юноша с мъченически кръст в ръка. Но видно е, че образът в църквата в Горни Окол е на светия-боец в доспехи, с конска опашка на шлема, с копие в едната ръка и меч - в другата. Изводът е: св. Ангел войн Български е средновековен български светец-войн, почитан от предците ни с образ и слово, а днес – забравен. Не може да има съмнение за подмяна в имената с другия, почитан днес български войн светец-преп. Михаил войн от Потука, записан в Ботевия календар на датата 10/22/февруари.

Христаки Павлович в „Царственик или История Болгарская…“ (1844 г.) в „Изложение Святыхь Болгарскихь по ряду“ при номер 30-й пише: „Святый преподобный Михаиль воинь оть село Потока“, а при номер 34-й: „Святый мученикь Ангель Воинь“. И завършва: „има же и други многу Болгарски Свети угодницы, коихь имена та, ако и да е утаило времето оть нась, но Богь ги знае: понеже непрестанно предстоять Му молящяся за нась“. Стенопис на светия мъченик има в Горнолозенския манастир "Св. Възнесение Господне" (известен и като "Св. Спас").

           17 февруари – „Памятьта на умрелите в Деарь Бекирь”

Писателят Константин Величков, очевидец на страданията на свещеномъченици и мъченици в Диарбекир (XIV-XIX в.), свидетелства: „Видях как с вяра в Христа множество понасят всичко, мъчения, смърт“ (Календар на българската святост, изд. „Витезда“, 2019 г.).

… И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша - необятен,

света ще бъде сън за нас!

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам - до гроб зарица

сред споменът един.

…

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпи нам предели,

угаснал взор - за сетен път

простираме ръце в окови

към нашият изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови. –

Прощавай, роден край!

П. К. Яворов - „Заточеници”, 1902 г.

25 февруари "Иванъ, постр. отъ турците"

Има няколко български новомъченици с името Иван.

Мъченик Иван Калфа (+ 25 февруари 1375 г.) е пострадал за Христа в млада възраст в Цариград. Като видели, че Иван е твърд в християнската си вяра, турците го съсекли. Мъченикът е един от първите българи, пострадали от турците още преди робството (Календар на българската святост, изд. „Витезда“, 2019 г.).

5 март „Ангель Кънчовь"

„Понеже беше давал клетва, Ангел Кънчов, верният съратник на Левски, не се е предал на турците жив и сложил край на живота си”.

На 5 март 2020 г. се навършиха 148 години от смъртта на революционера Ангел Кънчев. Тя го застига едва 21-годишен, но въпреки това дал много за Родината.

Роден е в Трявна на 11 ноември 1850 г. Установява контакт с българската революционна емиграция и се включва във Втората българска легия (1868 г.). След нейното разпускане се прехвърля в Румъния и публикува „Възвание до българския народ“ във вестник „Дунавска зора“, с което го призовава на борба против османските поробители.

Учи в земеделско училище в Табор (1870-1871), след което работи в Образцов чифлик край Русе.

Включва се изключително дейно в национално-революционното движение и през 1871 г. е определен от Българския революционен централен комитет в Букурещ за помощник на Васил Левски.

В края на август същата година се среща с Апостола в Ловеч и получава от него задачата да се заеме с организационна и агитационна дейност в Северна България. За кратко време успява да разгърне широка дейност.

На 5 март 1872 г. прави опит да се прехвърли тайно в Румъния, но на русенското пристанище е предаден и обграден от турските власти. За да не бъде заловен, измъчван и разпитван, той избира сам да сложи край на живота си.

Последните му думи са: „Да живее България!“.

9 март „Св. 40 мъч. и ВАСИЛЬ ЛЕВСКИ МЪЧ.”

Званието „дякон”, което Левски получил след пострижението си, е първата степен в църковната йерархия и означава„служител”, в широк християнски смисъл. Според разбирането на Левски, неговата дякония налага дълг да работи за свободата на своя народ. Когато по друг начин не може да се прояви действителна обич и истинско служение на ближните, християнската съвест допуска въоръжената борба.

17 март "Иванъ Лозенски"

        19 март "Димитрий Нови, пострадалъ от турците"

В съвременния календар на БПЦ има двама български светци с това име: Димитър Басарбовски и Димитър Сливенски. Но народната памет е запазила спомен и за поп Димитър Николов Гочев от с. Чаиркъой (дн. с. Камен, Великотърновско), който през 1850-1859 г. ведно с други свои съселяни християни построили черква и килийно училище в селото. С това предизвикал гнева на някои турци и бил изгорен жив на клада-листница между селата Асеново и Николаево. За мъченическия му подвиг свидетелства епична народна песен от 80 стиха, в която се разказва как поп Димитър се заел с построяването на църквата в Чаиркъой, изкарал ферман за нейното изграждане, събрал материал за строителството с местните хора, цанил майстори да построят църквата. Краят на песента описва мъченичеството на свещеника (Вж. Българско народно творчество, изд. „Български писател”, С.,1963 г.).

         25 март „Благовещение, братия К. и Д. Миладиновци, родомь изь Струга”

Димитър и Константин Миладинови са учители, книжовници и дейци на Църковното народно движение. Димитър Миладинов е един от най-влиятелните водачи за възраждането на българщината в Охридска епархия. Арестуван е в Струга (16 февр.1861 г.). Прощавайки се с охридските българи, при отвеждането му към Битоля, където е съден от криминален съд, той казва: ”Аз отивам на вярна смърт, но народът български, за когото съм ратувал и за когото ще умра, няма да умре заедно с мене. Той ще остане и подир мене и един ден ще възкръсне величествен. Той тогава ще оцени и моята кръв. Аз посях семето, а вие бъдете живи да пожънете плода му”. След тримесечен престой в битолския затвор е откаран в Цариград, където умира в тъмница. Tам умира и Константин. (Вж: „Кой кой е сред българите - ХV-ХIV, изд. „Анубис”).

Ботев пише във в. „Свобода“ от 13 март 1871 г.: „Миладиновци станаха жертва на фанариотите. На 25-та марта бяха отровени в една от цариградските тъмници. Съветваме нашите родолюбиви българи да отслужат панихида на тия наши свети мъченици на Благовещение“.

Из реч, произнесена в семинарската църква от йеродякон Евтимий при панихидата по случай 50-годишнината от смъртта на братя Миладинови (Вж: Църковен вестник, 1912 г. ,бр.3/: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” /Иоан. 15,13/. Две български души чуха и дълбоко вляха в душата си този завет на Христа. Те видяха, че не един техен брат и другар, а всички техни братя вкупом, техният народ потъва в мрак и забрава. Те решиха да положат душата си за свестяването на своя народ и за подтикването му към светлина и напредък. И те тръгнаха да събудят в този народ любов към своя език, прекланяне към своето минало и полет към самостоен и културен живот… Заради туй, че неуморна и саможертвена бе деятелността им, те намериха влажна тъмница и безвестен гроб. И изникна посетото семе, и поде се това семе от поривите, борбата и саможертвата на мнозина, и израсна върху кърви и копнежи въжделеният плод. Възроди се забравеният народ и започна съграждането на зданието, основата на която бяха мъченически кости. Но … 50-тата година след онази трагична нощ намира този народ замъглил вече в съзнанието си идеята, която въодушеви и прати в мъченичество братя Миладинови. На идеята на тези, които властта прати в затвора и на които Фенер прати отрова, възроденият този народ почна да праща забрава. Почна да праща забрава!”

ЗО март "Св. Никола Габровски, който пострада за народъть”

През 1856 г. избухва Габровското въстание на дядо Никола, което е било предварително обречено на неуспех. След престрелка с турците дядо Никола бил убит. Една побеляла глава, набучена на кол, гордо и страшно отправяла зов: „Не съм роб!” (Вж: Коцева,Е; ”Бележити българи” II, Държавно военно издателство”, С, 1968 г./.

24 април „память за бълг. спасение оть гръците”

30 април „Памятъта на Свищовските мъченици, които са пострадали за народътъ си”

През пролетта на 1867 г. каик, натоварен с Филиптотювите четници, тръгнали да освобождават Отечеството, достига българския бряг. Неуспехът на това начинание потапя в скръб за дълго време жителите на Свищов и предизвиква съдебен процес, чиито присъди всяват ужас и страх със своята жестокост. Тежки разпити и изтезания, люлеещи се трупове на бесилото, издевателстване над местното население очертават мрачната картина ония дни в Свищов.

11 май „СВ. КИРИЛь И МЕТОДИЯ”

Изписано е с главни букви. Така авторът е отбелязал само най-важните християнски празници.

27 май „Стоянь изь Етрополе”

             8 юни „Мъч. Нешо изь Троянь”

Християните от Троян и околността отдавна трябваше да са проучили този мъченик. Така те поне малко ще отмият от позора на дедите си, описани от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания” като предатели. В околностите на Троян има местност, наречена „Нешковци” ?!

     15 юни „Св. Мъченикь Краль Георги Шишмань”

Според несигурни данни въстаниците в Търново през 1598 г. провъзгласили за цар потомък на Шишмановци под името Шишман III /Вж: История на България - т.4, изд. БАН, 1983 г./.

   8 юли „Манасия Габровски”

На една малко известна икона на тримата български новомъченици Евтимий, Игнатий и Акакий от Иверския скит „Св. Йоан Предтеча” на Света Гора има надпис: ”Изписаната тази св. икона бе създадена със спомоществователството на йеродякон Манасий от Габрово, който се преименувал с монашеското име Онуфрий, и загина мъченически чрез посичане с меч на неговата /св./ глава в о-в Хиос в 1818 г.на 4 януари Доситей грешния /Виж: Нихоритис К., „Света Гора и бълг. новомъченичество”, изд.БАН, 2001 г./.

Св. свещеномъченик Манасий Габровски е роден в Габрово през 1786 г. По някаква причина дал прибързано обещание да се потурчи. Станал монах, но постоянно се измъчвал за това свое обещание и решил да изкупи вината си с мъченическа смърт. Открито говорил срещу мохамеданството и бил убит на 4 януари 1818 г.

27 юли -  "Павмутий Калоферски” или йеромонах Памво, калоферски книжовник, наричан още Памво Прозорливеца

В календара на Димитър Паничков за 1869 г. при 27 юли е записан Павмутий Прозорливеца Калоферски. Ботев заема това в Календара си за 1875 г. В книгата си „Калофер в миналото” /С,1927, с.112,570/ Н. Начов пише, че Памво завършил духовна семинария в Киев, след което станал учител в метоха при църквата „Св. Богородица” в родния си град. По-късно отишъл в Калоферския манастир, на няколко километра от града, наричан и досега „мъжкия манастир”, макар че през последните години в него се подвизават монахини (бел.ред.), на който през 1800 г. станал игумен. Върху една запазена каменна плоча е записано: „Възобновява се този храм „Рождество пресветая Богородици” при игумена йеромонах Памво от село Калофер в лето Христово 1819, месец юли”.

Ръкопис на Памво Калоферски се пази в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София (”Писахме да се знае”, изд. ОФ, С, 1984, с. 229).

  Игумения Валентина Друмева от Калоферския манастир „Св. Въведение Богородично“ в писмо от май 2019 г. сподели:

   Личността на йеромонах Памфилий /Памво/ се вплита в една друга много интересна личност. Това е монах Пантелеймон от Калоферския мъжки манастир „Рождество Богородично“. Йером. Памфилий е учил в Русия. Игумен е от 1800 г.

Предполага се, че е починал към 1830 г., когато игуменството поема отец Венедикт. Той е книжовник, не е пострадал мъченически.

Другият е монах Пантелеймон от същия манастир. В един горещ юлски ден тръгнал на кон за Карлово. Като стигнал до кладенчето в местността „Корнидеца“, пред  него се появили турци ловджии.
От големство и ненавист към Божия служител, те му заповядали да слезе от коня. Като се навел, видели, че в горния му джоб има часовник. Заповядали да им го даде. Той го подал с неудоволствие. Понеже не го подал раболепно, турчинът му отрязал главата.
Братята намерили тялото му и го погребали като мъченик. За това научаваме от: Сборник на Калоферската дружба в София, кн. 3, Из Ръкописите на Енио Х. Кърпачев, С., 1932 г., стр. 76, 77.

Близо до манастира, на левия бряг на Бяла река има аязмо „Св. Пантелеймон" с малка сграда-покрив. То е построено през 1825 г.
Може да се предполага, че е посветено на убития монах Пантелеймон, а може и да е пострадал на празника на св. Пантелеймон. Интересно е, че в своя „Календар“ Ботев посочва, че точно на 27 юли /нов стил/ се почита паметта на отец Памво, а Памфилий и Пантелеймон са две различни лица. Повече подхожда монах Пантелеймон да се впише. Съвпада датата 27 юли и той е мъченик. Догадки?!
Тази година се навършват 200 години от построяването на църквата в Мъжкия манастир (1819 г.) по времето на игумен Памфилий (Павмутий, Павмо, Пано?). Той бил забележителна личност.

      30 юли „Великомъч. Стефань Караджа”

     5 август „Великомъч. Хаджи Димитарь Асенйовь” (изписано е с главни букви)

9 август „Мъч. Цвятко и Никола”

Девет години преди Ботев да слезе на козлодуйския бряг с чета и да тръгне да се бие за освобождението на България, това се опитал да направи Никола Войводов. Войводов е псевдоним. Името му е Никола Хаджикръстев Върбанов, роден през 1842 г. във Враца. По съвета на Раковски той организирал чета, с която да премине Дунав и да се бие за свободата на България. С него бил и Цвятко Павлович, който станал знаменосец. Със свои пари двамата събрали дружина, екипирали я, доставили оръжие, ушили знаме. На 8 август 1867 г. четниците се отправили за Букурещ. Никола и Цвятко се качили от Галац на парахода „Германия”. На русенското пристанище корабът бил обкръжен от турската гранична стража. Започнала стрелба. Цвятко бил убит, а Никола – ранен и откаран в участъка, където издъхнал от мъчения, без да издаде другарите си. Потресен от участта им, драматургът Добри Войников описал подвига им в пиеса. Четниците били предадени на турците от Величко Симеонов - шуменец.

/ Вж. Николов Г., „Български загадки”,с.56, изд. „Сиела”/

      19 август „Андрей Стратилать и Войнь Велешки“

Предполага се, че Войнь Велешки - Бранислав Велешки, е бил личен телохранител или адютант на Раковски до смъртта му през 1867 г. Вазов го е описал в повестта „Немили – недраги“ в образа на Македонски.

3 септември „мъч. Павле Видински”

В книгата си „Нашето хайдушко движение” /УИ „Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 1995 г./ Николай Ковачев пише за хайдушки чети, между тях и на Павле, които предприемат неуспешен бунт срещу властта през 1690 г. във Видинско и Берковско.

3 септември „ Теоктисть” /Тривелий, Тервел/

В "История славянобългарска" първи в Списъка на българските светци св. Паисий Хилендарски поставя "свети крал Тривелий, наречен монах Теоктист. През 703 година, малко след Шестия вселенски събор, приел светото кръщение и при неговото царуване се покръстил целият български народ. Това първо българско кръщение било при този крал Тривелий. Поради ревността и усърдието, което имал към Бога, малко след това той оставил кралската власт и мирската слава, съградил си голям манастир близо до Охрид и в този манастир приел монашески чин. Прекарвал строг живот, завършил свято и богоугодно живота си и се преставил на Бога в този манастир".
На 27 април 2011 г. приснопаметният Варненско и Великопреславски митрополит Кирил освети новопостроен храм в с. Мадара, Шуменско, издигнат в чест на светия благоверен цар български Тривелий, Тервел, който в монашество приел името Теоктист, и на св. вмчк Георги Победоносец. По този начин за първи път в България бе въздигнат и осветен храм в чест на великия войн и дипломат Тервел, който за големите му заслуги за отблъскване на нашествието на арабите бил провъзгласен за цар/кесар през 705 г. от византийския император.

    4 септември „Ивань Девенски”

    8 септември „мъч. Атанас Лулинь” или Атанас Лулудин

Оказва се, че в „ Синаксаристиснеомартирон” се намира житие на подобен мъченик Атанас. И още по-важно, там е отбелязано, че майка му е „от български род и се нарича Лулуда„ /Вж. Кръстанов Т., „Нови данни за българските новомъченици от XV до XVIII век.”, „Дух. култура”, 1995 г., кн. 2/.

    9 септември „память Ивана Шишмана“

    28 септември „Марко Български”

Може ли това да е участникът в Търновското въстание от 1598 г. Дели Марко? Или-Марко Бочаров, героят от близо две хилядите български доброволци, притекли се на помощ на гръцкия народ през 1821 г. в борбата му за национална независимост. В параклиса „Св. Архангели”, Рилски манастир, има изображение на млад мъченик с името Марко, но сред известните /засега/ български светци няма мъченик с това име.

    29 септември „Райна Българска”

Райна, дъщерята на св. цар Петър, е героиня на едноименната творба на Добри Войников, станала любима пиеса на предосвобожденската публика.

30 септември „Св. Ангель Воевода”

Ангел Войвода /Стария/ бил един от най-човечните български хайдути. Ограбеното от турците давал на бедни. Пари раздавал и за построяването на църкви и мостове. Подвизавал се като хайдутин до 1810 г., откогато следите му се губят. За Ангел войвода, наречен Младия, се носел слух, че куршум не го лови. Той се родил през 1812 г. в с. Новаково, Първомайско. След години хайдушки подвизи отишъл в Хилендарския манастир, където през 1863 г. починал като монах /ВЖ:”Бележити българи-II”, Държ.военно издателство” С, 1968/.

5 октомври „дядо Триндафиль мъч. Бъл.”

В съвременния календар на БПЦ се почита св. Трендафил Старозагорски, но той е загинал млад, 18-годишен. Има спомени за стар, препатил комита, умрял във Влашката земя, наричан от съвременниците си дядо Трендафил - Трендафил войвода от Аджар /Свежен /Вж:Ковачев, Н., „Нашето хайдушко движение”, УИ, В.Търново, 1995 г./.

13 ноември „Клименть Велешки”

Игумен на Зографския манастир и владишки наместник на Велес.

16 декември “15000 бълг. мъч., ослепени от гръците”

Безпределната любов към ближния и готовност за саможертва определят Ботев не като богоборец, а като БОГОУТВЪРДИТЕЛ (Вж:”Църковен вестник”, 1947 г., бр.24-25). Защото „няма любов по-голяма от тази да положиш живота си за своите приятели” – според Евангелското слово.

Казано е още: „Блажени са гонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно”.

На безразличните ще бъде ли простено?

Сн. Календарът на Ботев: www.desant.net

Сн. Братя Миладинови: http://miladinovi.8m.com

Икона на Ангел воин български:: Василиев, А., „Българските светци в изобразителното изкуство”,

1987 г., ДИ ”Септември”