220px-%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8_%D0%9F%D1%80%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D0%B9_%D0%92%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8 Всемирното Православие - ЖИТИЕ НА СВЕТИЯ СЛАВЕН ДОБРОПОБЕДЕН ПРЕПОДОБНОМЪЧЕНИК ПРОКОПИЙ ВАРНЕНСКИСвети преподобномъченик Прокопий Варненски се родил през XVIII век в бедно благочестиво семейство, живеещо в околностите на град Варна, наследник на древния Одесопулос (Одесос), в който проповядвал първозванният Христов апостол Андрей.

Като се запознал със Светото Писание, на 20-годишния младеж му направили впечатление думите на Спасителя: „Който обича и баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37; 19:29; Лука. 14:26; 18:29-30).

Запален и вдъхновен от любов към Христа, Прокопий оставил дом, родители, родственици и приятели, и се отправил към градината на Пресвета Богородица – Света Гора Атонска, за да потърси полезен съвет от изпитани в духовната бран с поднебесните сили на злобата (Ев. 6:12) старци, аскети и подвижници, да се посвети на монашеското житие, за да намери пътя за постигане спасение на безсмъртната си душа.

В стремежа си да получи необходимите напътствия и наставления, той обиколил доста места и се запознал със съществуващите различни начини на благочестив живот и разнообразни видове монашески подвизи. Желанието му било да потъне в дълбоката атонска пустиня, та в съвършена исихия (безмълвие) и ненарушима горска тишина да се посвети на умната молитва, та като небесен човек и земен ангел да беседва само с пресладкия и любим Спасител. Когато отишъл в скита на свети Иоан Кръстител в землището на Иверския манастир, там се подвизавал известният и свят старец Дионисий. Прокопий избрал трудния отшелнически подвиг в скит пред нелекия монашески живот в манастира.

Този скит се намирал на североизток от манастира. Според Левкийския епископ Партений, той е бил основан през 1380 г. от българина преподобни Дионисий, родом от село Корица (Горица), Костурско [1]. Епископ Партений неправилно пише, че става дума за скита, който днес владеят православни румънци. За българския произход на преподобния свидетелстват изданията на българската килия „Достойно есть“, на които можем да се доверим, тъй като атонските жители добре са познавали кой от каква балканска народност е произхождал. Поради факта, че основателят на скита е Дионисий, често името му е давано на нови монаси, за да се подържа паметта към ктитора и основателя на скита. Така и старецът по времето на пребиваването на свети Прокопий отново е Дионисий. В края на XV век скитът е обновен от преподобни Иоаков Нови, от Кастория (Костур), заедно с двамата си ученици – йеродякон Иаков и монах Дионисий, пострадали в Одрин на 1 ноември 1519 г.[2]

От този скит са просияли осем новомъченици. Половината от тях – четирима, са от килията към него на името на свети Николай Чудотворец, в която се подвизавал и свети Прокопий Варненски. След Дионисий старец става Никифор, един от наставниците на новомъчениците е Акакий, а Григорий е придружител на страстотерпците до мястото на мъченичеството им. В този скит се е подвизавал преподобномъченик Лука Одрински, пострадал на 23 март 1802 г. Някои от подготвените там са преподобномъчениците Евтимий Пелопонески (22 март 1814 г.), Игнатий Старозагорски (8 октомври 1814 г.) и Акакий Сярски (1 май 1816 г.)[3].

 Освен това във всеки град, като Смирна, Хиос, Митилини, Цариград, Солун, Свищов, Сливен е имало достатъчно подготвени духовници, които са били в помощ на новомъчениците.

След преминаването на изпитателния срок младият Прокопий бил постриган от наставника си в монашество, на което отдавна копнеел да се посвети. По природа блаженият бил кротък и незлобив, украсен с особена простота на нравите и всички се удивлявали на неговата благост и доброта, на безпрекословното му, безропотно послушание към стареца, на упоритостта и търпението му в трудностите на аскетическия живот.

 Не след дълго време старецът посветил младежа във великата схима на монашеството. Под негово ръководство Прокопий се отдал изключително на подвизи за очистване от всяка телесна и духовна нечистота, за нравствено възвисяване и богоуподобяване. Бидейки от малък по природа незлобив, искрен и простоват в мисълта си, братята се удивлявали на добродетелността му, послушанието му към стареца, търпението и усърдието му в подвизите на аскетическо монашество. Както е известно, когато човек се отдаде изключително на служение Богу, точно тогава врагът на спасението – дяволът, се насочва към него с най-разнообразни изкушения.

Свети апостол Петър пише: „Дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.“ (1 Петр. 5:8; Иов. 1:7; 2:2). Ненапразно и Сирах съветва: „Синко, кога пристъпваш да служиш Господу Богу, приготви душата си за изкушения“ (Сир. 2:1). Като не могъл да понася добродетелния живот на Прокопий, дяволът започнал да му внушава изкусителни мисли, с които подвижникът трябвало да се преборва. На всички такива опити преподобният устоял, но се поддал на мисълта да напусне Света Гора и да се върне в света.

Победен от такива мисли, той напуснал скита на своето покаяние и се озовал в град Смирна на Малоазийския бряг, днешния град Измир. Когато пристигнал там, бил нападнат от друга, още по-страшна от предишната, мисъл. Съзнанието, че е оставил мястото на подвизаване и се е върнал в света, че не е останал твърд в търпението докрай, за да получи венеца на живота, обещан на тези, които остават верни до смърт (Откр. 2:10), не му давало мира. Постоянно мислел, че поради тази причина непременно ще бъде наказан. Укорите от някои за напускането на Света Гора напрегнали мислите му, които все повече и повече се отразявали върху поведението му. Отчаянието го завладявало все повече и повече, дотолкова, че да изпусне от ръцете си котвата на благочестивата вяра и възможността за спасение, без да открие своите мисли на някой духовник и да се посъветва.

Така един ден той несъзнателно отишъл при кадията на града. Когато охраната го видяла, веднага го запитала какво иска, но той отговорил, че просто така минава. Отново го запитала да не би да има някакво дело, или да иска да стане мюсюлманин. Той отговорил: „Да“. Повлекли го и с голяма радост го представили пред съдията с думите: „Този човек, който е християнин, иска да стане мюсюлманин; така че днес имаш да извършиш едно добро дело“. Като се зарадвал много, кадията го попитал дали е истина това, и той потвърдил истинността на казаното.

Когато отишъл при кадията, Прокопий не бил облечен като монах, а в светско одеяние. Кадията го попитал: „Защо си оставил брада?“ Отговорът бил: „Взех такова решение и я оставих временно.“ Тогава кадията се зарадвал от цялата си душа, че преминава в религията им, и му казал да изговори някои богохулства, каквито имали обичай да искат при подобни случаи. Този нещастник изговорил, каквото му поискали. Тогава кадията го посветил в душегубната им вяра и го посъветвал да остане непоколебим в мислите си. Така го оставил в продължение на петнадесет дни под надзора на управителя на еничарите, за да не би да говори с някой християнин.

 След петнадесет дни му поставили знака на тяхното обрязване. Колко дивни са Твоите съдби, Господи! Каква бърза промяна – „десницата на Всевишния се е изменила“ (Пс. 76:11). Веднага, щом получил нечестивия печат, мислите му се променили, съвестта му започнала да го изобличава и отчаян преди, сега осъзнал безкрайната милост Божия. Желаейки да сподели последните си мисли с някой духовник или християнин, той се опитвал да говори с тези, които срещал по пътя си, обаче който и да го видел в тази отоманска премяна, веднага го отбягвал подплашен.

След време обаче се решил и като намерил удобен таен момент, без да го усетят пазещите го, отишъл при един приятел духовник, когото познавал от скита. Той, като го видял в такива зелени дрехи и с бяла чалма на главата, изпаднал в недоумение, след като познавал предишното му състояние и се досещал от какъв добродетелен живот в какво жалко положение е изпаднал. Натъжен извънредно, той започнал да го разпитва как и поради каква причина е изпаднал в това плачевно състояние.

Тогава горкият буквално му разказал всичко, споменато по-горе, и как много съжалява и се кае, като желае да стане мъченик за вярата, та чрез проливане на кръвта си да измие страшния грях на отричането. Тогава духовникът му казал: „Брате мой, това, което ми казваш, е свято дело, но времето не е подходящо, защото този, под чието наблюдение се намираш, управителят на еничарите, е човек страшен, така че всички турци се страхуват от него, както и ти го познаваш, и ще те подложи на големи и ужасни мъчения, които ще му внуши бащата на дявола. Ти пък, като си толкова млад, има вероятност да не понесеш тези мъки и да не издържиш. Тогава ще наскърбиш не само нас, но всички твои сподвижници и приятели, и всички християни тук, както и всички ангелски и мъченически ликове, които ще се натъжат, когато те видят, вместо победител, отново за втори път победен, достоен за сълзи, вместо увенчан с венеца на победата.

Затова чуй ме и мене, твоя смирен приятел, след като си дошъл да получиш от мен съвет като духовник и изповедник, казвам ти, че Божията милост е безкрайна към нас, грешните, и няма нито един грях, който да победи Божието милосърдие. Поради това чуй ме и мен, осени себе си със знамето на победата – светия Кръст, прекръсти се и както излезе по зъл замисъл, върни се в добър в мястото на покаянието си и при стареца си, когото ще зарадваш със своето завръщане, както ще се зарадват и всички твои братя в скита.“

Тези добронамерени слова на духовника изобщо не успокоили разкаялия се от цялата си душа Прокопий, който твърдо казал: „Невъзможно е да отида в този вид в мястото на покаянието ми, макар и да знам, че ще ме подложат на милиарди най-страшни мъчения и разбира се, е възможно да умра, но се надявам на Божията помощ, която подкрепяше и подкрепя всички мъченици, да помогне и на мен. Само едно те моля усърдно: ако е възможно, да намериш начин да ме миропомажеш и да ми съдействаш да се причастя с Пречистите тайни. Обаче нямам време да се отклоня даже за един час от наблюдението, пък и не зная как да го направя, тъй като ме пазят да не им избягам.“

Духовникът му отговорил: „Нямам възможност да те миропомажа, но това не е необходимо, след като твърдо си решил да се кръстиш геройски с твоята кръв, което е последното Кръщение, което вече не се осквернява с други нечистотии, а очиства човека от всеки грях, та даже и от престъплението на отричането; това, което искаш, е добро, спасително и предпазващо, но то е второстепенно, отколкото мъченичеството.“

Оттогава Прокопий с голямо внимание, за да не го усетят, започнал по-често да беседва с духовника. Като получил подкрепа, той събрал смелост и се усамотил тайно петнадесет дни, за да заздравее малко раната от беззаконното обрязване. Тогава един ден, събота сутрин, отишъл при духовника и му казал: „Днес е последният ден от лечението ми и взех решение да се явя пред кадията. Затова дойдох да се простя с тебе, тъй като повече няма да те видя.“

Двамата с духовника застанали за молитва, изпели Параклиса на Пресвета Богородица и като се прегърнали с последно целувание, седнали още за малко, за да получи утешение от духовника, до четири часа на деня. След това се облякъл в чисти дрехи, приготвени от духовника му, сложил една скуфия в пазвата си и така неузнаваем се отправил на подвиг. Духовникът го последвал отдалеч и го насърчавал до съда, като застанал до работилницата на един християнин, докато не види случващото се.

Когато мъченикът се явил пред агаряните, хвърлил чалмата и с дръзновение изобличил религията им, като сложил скуфията на главата си и казал, че е християнин, че е бил измамен от дявола да се отрече от истинския Бог Иисус Христос, че религията на агаряните е едно нечестие, лъжа и измама. Тогава те махнали скуфията от главата му и го предупредили да не сквернослови. Мъченикът Христов още повече ги изобличавал и ги наричал нечестиви. Когато видели, че мъченикът няма да промени мнението си, били завладени от див гняв и го заръфали като кръвожадни зверове, завързали отзад здраво ръцете му с развързаната чалма, като го влачили с толкова гняв, като да искат да отнемат живота му, и го завели при кадията, докато дойде господарят му, водачът на еничарите.

Когато го изправили пред тях, те го попитали за причината на неговата промяна. Той, без да губи време, отворил устата си без всякакъв страх и притеснение, като изобличавал с голяма смелост безславието и нечестието им. Тогава кадията му казал: „Безумнико, какво е това, което правиш?“ Мъченикът с голяма смелост отговорил: „Безумни сте вие, които изцяло сте плът, нечистотия и зараза, а не аз; безумник бях досега и бях измамен, като мислех, че вашата вяра е добра, сега обаче познах истината, че вярата ви е лъжлива и суетна.“

Тогава те, като показали лицемерна доброта, го ласкаели и обещавали да му дадат големи блага и отличия, а той им отговорил, че даже и целия свят да му подарят, не е възможно да променят мнението му, имайки предвид думите на Спасителя: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Марк. 8:36). 

Тогава му казали: „Къде беше вчера и кой свещеник те научи да извършиш това дело?“ – за да получат някакъв повод за обвинение от самите му уста. Мъченикът им отговорил, че никого не познава и че сам е решил това. Те му казали: „Дяволът е влязъл в тебе и е променил мнението ти.“ Той им отговорил: „Аз сега нямам никого другиго в себе си, освен Бога, моя Иисус Христос, и Пресвета Богородица“. Тогава пък му казват: „Сега искаш ли да видиш главата си да се търкулне в краката ти и ще видим дали Богородица ще дойде да те освободи“. Мъченикът отговорил: „Правете, каквото искате, аз съм готов.“ 

Като видели, че няма да промени мнението си, а пък тъй като вече била дошла султанска заповед, че царството им е в опасност, и за да успеят всички – малки и големи, да се организират за отбрана от нападението на враговете им, и били много уплашени, времето не им позволило да се занимават с измъчването му, или пък по божествено благоволение станало всичко това, за да завърши по-скоро пътят на мъченичеството си, взели решение да бъде обезглавен до три часа, откакто се явил в съда. 

Колко милосърден и милостив е Бог! Заради вярата и готовността на мъченика да се жертва в името на Спасителя, Господ го избавил от изключително страшни мъки! Наистина „щедър и милостив е Господ,... Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове!“ (Пс. 102:8, 10). Наистина и Пресвета Богородица не закъснява да го възнагради за вярата му в нейния покров, като го освободила безболезнено от връзките на този временен свят, както сам мъченикът се надявал. Ето как по Божий промисъл и застъпничеството на Пресвета Богородица поредната Руско-турска война (1806-1812 г.) е способствала да не измъчват преподобния, а бързо да приключат с него. По този начин става и още нещо чудно и удивително. Свети Прокопий завършва своя подвиг по същия начин, както и неговият небесен ангел и покровител – свети великомъченик Прокопий, с отсичане на всечестната му глава! (†303 г.)[4]

Довели тогава светеца на мястото на осъждането, с вързани назад ръце, като някои от тях го ругаели нечестиво и го подготвяли за края му, а той великодушно не вървял бавно, но тичал с ведро, светло и радостно лице, като поздравявал всички християни, които срещал по пътя, и им казвал: „Бъдете здрави!“ Вървял мъченикът с готовност, призовавйки Божията милост, като да отивал към радост и празник, като знаел, че ще пролее кръвта си за любовта на нашия Господ Иисус Христос. Толкова смел и мъжествен стоял по време на умъртвяването му Божият човек, че довел до учудване намиращите се там агаряни, та никой не смеел да изпълни присъдата, но всеки убеждавал и подтиквал другия да отреже главата му, така не се намерил никой от тях, който да го обезглави. 

Присъстващите са се държали така, защото те неведнъж са присъствали на подобни събития и поведението на новомъчениците се било запечатало незаличимо в паметта им. Така един мюсюлманин, когато гледал как жестоко измъчват свети мъченик Лазар Български, пострадал на 23 април 1802 г. край Пергам в Анадола, казал: „Не си губете времето, за да го убиете, понеже такивата са много упорити и не променят убежденията си. Аз зная един подобен на остров Хиос, и не се намерил начин да променим убеждението му, а показал такава упоритост, щото накрая с такава готовност се устремил към смъртта, като че ли отлетял във въздуха.“[5] 

Свети мъченик Марко Хиоски, за когото епископ Партений мисли или житиеписецът предполага, че става дума, е пострадал повече от 150 години преди това, на 14 май 1643 г. Ето какво впечатление са правели свидетелите Христови на местните жители, та даже след толкова време не са забравили с каква духовна радост и веселие православните са преминавали „от смърт към живот“ (Иоан 5:24). 

Дали обаче него е имал предвид този човек, или става дума за свети мъченик Марк Нови, пострадал неотдавна, на 5 юни 1801 г.? Може би по-вероятно да е имал предвид по-пресния случай, станал преди по-малко от десет години. 

Все пак в Смирна се намерил само един, и то христоотстъпник, отрекъл се от вяра и род, който превъзхождал другите в злобата. За този богомразец изпратили да го доведат и той вдигнал меча над мъченика. Така завършил този преподобномъченик Прокопий, подобно на свети Иоан Кръстител и своя едноимен покровител, великомъченик Прокопий, приемайки смърт чрез меч през спасителното лето 1810-то, на 25 юни, събота.  

Възрадвани, че свети Прокопий не се посрамил, а се е удостоил с мъченически венец, в скита бива посветен в монашество и наречен на негово име нов брат. За това става ясно от свидетелството на житиеписеца на житието на свети Игнатий Старозагорски. След празника Петдесетница през 1814 г. и след мъченичеството на свети Евтимий Пелопонески, свети Игнатий се запознава с монах Прокопий, който го завел в скита „Св. Иоан Предтеча“ при духовника Никифор. Последният го предал на своя пръв помощник – стареца Акакий. 

Така в събота, суботствайки подобно на Спасителя, свети Прокопий отпочива от този временен живот, благодарение на вечния и прерадостен живот, приемайки мъченическия венец и заменяйки тленните за нетленните блага. По неговите свети молитви, нека и ние се удостоим с вечните блага. Амин! 


Бележки:

1. Жития на български светци. Т. II. София, 1979, с. 123. 

2. Пак там. 

3. Пак там, с. 47; Жития на българските светии. Т. I. София, 1974, с. 171. 

4. Вж. Жития на светиите. София, 1974, с. 326. 

5. Жития на български светци..., с. 45-46. 

6. Жития на българските светии..., с. 172. 


Източник: Свети преподобномъченик Прокопий Варненски. Житие и Акатист. Изд. Варненска и Великопреславска света Митрополия. Варна: Православно издателство „Св. прпмчк Прокопий Варненски“, 2010, с. 3-9.