В Пловдив, древният и вечен град на тепетата - Филипопол, има един храм, чиято история била тясно свързана с мъченическата смърт на светите 37 мъже - християни и изповедници на вярата, пострадали заради Христовото име през 304 г. заедно с други двама пловдивски мъченици – св. св. Севериан и Мемнос.
Този храм съществува и днес, и макар че сега носи името на светите равноапостолни царе Константин и Елена, пази съкровен спомен за техния мъченически подвиг.
Мястото, където днес величествено се издига храмът, е известно като лобното място на тези мъченици.
Хванати от римския управител на Филипопол, Апелиан, те били подложени на жестоки мъчения в подземията на укрепителната и охранителната система на вътрешния град, намираща се при източната порта на града, известна като Хисар капия.
След многократни увещания, когато мъчителите видели, че не могат да принудят 37-те християни да се отрекат от вярата си в Христос, те прибегнали към друго средство. Запалили огромна пещ и започнали да отсичат главите, краката и ръцете на изповедниците и да ги хвърлят в огъня. Така те предали душите си на Бога и получили от Него нетленните венци на мъченичеството.
Ето какво пише за това Н. Алваджиев в книгата си „Старинни черкви в Пловдив”: „Началото на ІV в. след Христа е! Летен ден. Тримонциум. Акрополът. На форума шуми пъстра многолюдна тълпа. Слънцето се е издигнало на зенита и лъчите му жарят сгради и улици, храма на Аполон. Йеринархът (държавният служител на реда) изрича на висок глас някаква заповед към градската стража, после всичко притихва. Чуват се само тежките стъпки на стражите, които водят пленници.
Тридесет и седeм мъже, смазани от бой, оковани един за друг, пристъпят бавно, но главите им са гордо изправени. Напуканите им от жажда устни ронят тиха песен, непозната за тълпата. Процесията спира пред назъбените кули на крепостния зид, където е изходът на града, Хисар капия. Там 37–те мъже чакат мига, в който ще настъпи неизбежният им край. Защо? Защото са дръзнали да се противопоставят на волята на Диоклециан Август, римски прицепс, автократор, господар на света.
Те ще умрат, защото са прегърнали „омразната и противодържавна” за Рим вяра, защото са повярвали в Спасителя Христос. Всички те са доведени от близки до Тримонциум селища, но сред тях има и двама траки, от самия град. Това са Севериан и Мемнос, двамата храбри воини на Августа. Здрави, снажни мъже със светли коси и сини очи, сини като родното небе над тях. Под късите им хитони се виждат жилестите ръце и нозе на войници.
Една след друга главите на християните се търкулват на земята. Една, две, три, четири... тридесет и седем... Пръски алена кръв оросяват крепостния зид. И никакъв ропот, нито молба за милост. Последни са двамата траки Севериан и Мемнос. Защо са последни? Защото така е заповядал проконсулът на Тракия – Хораций. Той знае, че те са храбри легионери от центуриона на неговия наскоро загинал син и тайно се надява, че тези най-смели и честни воини ще се отрекат от Христа, след като видят с очите си грозната смърт на тридесет и седемте... Но напразно! Кръвта на Севериан и Мемнос, които от жителите на Тримонциум първи приели Христовата вяра, оплисква земята там, където днес се издига яката каменна снага на храма „Св. св. Константин и Елена”.
След тяхната смърт споменът за подвига им заживява в сърцата на жителите на града, а когато броят на християните нараства, легендата за Севериан и Мемнос се предава от поколение на поколение. Когато кръстът засиява и в древния град, на лобното място изниква малка бяла черквица, в която намират покой душите на първите мъченици – християни на древния град Пловдив”.
След като името на император Константин започнало да се записва в пергаментовите листове като име на светец, жителите на града решили да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така храмът останал през вековете с името „Свети равноапостолни царе Константин и Елена”.
През 2001 г. в храма е поставена за поклонение икона в чест на 37-те Пловдивски мъченици. Тя е изписана от Дечко и Елена Дечеви, а извън двора на храма, върху каменния зид, е поставена паметна плоча, която свидетелства за събитията, свързани с тяхната мъченическа смърт. Затова храм „Св. св. Константин и Елена” чества храмов празник освен на 21 май, и втори храмов празник на 20 август, когато се почита паметта на светите 37 Пловдивски мъченици. Техният подвиг е свидетелство за силата на вярата, която са имали християните в първите векове, за безпределната им любов към Христа Спасителя и за готовността им да се жертват заради Христовото име.
По молитвите на светите 37 Пловдивски страстотерпци, Христе Боже, помилуй нас! Амин.