14 февруари 869 г. е краят на земния път на Първоучителя Кирил и началото на светостта, с която е озарен от Бога и от човеците. Защото неговите невероятни  богословски и филологически способности са поставени в служба не на величието на византийската императорска политика, въпреки че са благословени от нея, а на стремежа към апостолска дейност сред другите народи, към направляване на тяхната собствена духовност по стъпките на Христа.

Отраснал във високопоставено семейство в Солун, където наред с гръцкия език навсякъде се говори и славянска реч, от младини Константин, бъдещият св. Кирил, вижда в Премъдростта пътя към богопознанието. Девойката София, с която, според Пространното му житие (за негов автор се приема св. Климент Охридски),  св. Кирил се сгодява в пророческия сън на детството си, ще бъде с него през целия му кратък живот.

Св. Кирил има възможност да учи в Константинопол в период на културен подем след окончателната победа на иконопочитанието. Неговото образование е достойно за талантите му – той е ученик на блестящите Лъв Математик и патриарх Фотий; изучава седемте свободни изкуства (граматика, риторика, диалектика, аритметика, геометрия, астрономия, музика). Не случайно още млад той е назоваван от хората Философ – една титла, чийто авторитет е изключително висок.  

Отхвърляйки светските съблазни,  св. Кирил приема монашеския обет, но си остава обикновен расоносец и не се стреми към върховете на йерейството. Вдъхновява го примерът на две велики личности - на апостол Павел и на Григорий Богослов. Като Павел той полага душата за ближния си с любов и милост, с желание  да разбере и да бъде разбран; като Григорий Богослов защитава Църквата с цялата мощ на словото и таланта си.  

Първите му прения са в защита на иконопочитанието, в защита на изображенията, които истинските християни възприемат като знаци на божественото. Отново според Пространното му житие, младежът печели в спора за иконите срещу високо образования и изкусен полемист, сваления патриарх иконоборец Йоан VII Граматик (вероятно около 847 г.).

Само няколко години по-късно философът Константин преминава дългия път към арабските владения, за да изпълни трудната мисия на византийски емисар и ерудиран учен и да покаже предимствата на християнството пред исляма. 

След завръщането си политическите обстоятелства принуждават св. Кирил известно време да напусне столицата; за кратко време той се приютява близо до Малоазийския Олимп - в обителта, чийто игумен е неговият брат Методий, и там продължава своите занимания с книгите. А след това  го чакат опасностите на  хазарските степи, където заедно с брат си Методий и с придружаващите го избрани мъже св. Кирил не само защитава имперските интереси на страната си, но се опитва да посее добрите семена на християнската вяра. И оттам първоучителите се връщат с мощите на св. Климент папа Римски – безценното съкровище, което по-късно ще му отвори вратите на Рим и сърцата на западните йерарси.

Всички тези подвизи на Философа са предопределени да го изведат към светото дело на целия му живот - към създаването на славянската азбука. Като солунчани и двамата братя говорят езика на българското население. Затова когато през 962 г. към Михаил III се обръща един от западнославянските владетели – моравският княз Ростислав и моли за просветени учители,  императорът се обръща към Философа и иска от него съгласие за новата мисия. Отговорът на св. Кирил е знаменателен – той е готов, въпреки умората и болестта си, да замине, стига моравците „да имат писменост на своя език”. Иначе – опасява се св. Кирил – ако създаде буквите, може да си спечели име на еретик. Отговорът на императора е категоричен: „И дядо ми, и баща ми, и мнозина други са търсели такова нещо, но не са намерили”.

Пространното житие е първостепенен исторически извор и, както се доверяваме на другите сведения, така трябва да приемем и този важен факт – до 862 г. славянската азбука и славянската писменост не са съществували! Не 855, а 862 г. е годината на великото начало! Уверенията на височайшия владетел и на патриарха, че застават зад св. Кирил, го успокояват; той съставя азбуката и превежда Изборното евангелие.

И така, двамата солунски братя са избрани, за да съставят писменост – но не за българите (по това време отношенията между империята и България са враждебни), а за западните славяни, сред които Византия се опитва да установи своето влияние. Св. Кирил създава азбуката като апостолическо писмо с подчертано внимание към правоверието, с оглед тя да е толкова сакрална, че да не даде повод за никакви съмнения в неговата принадлежност към Църквата. Той държи също така тя в начертанията си да се отличава от гръцката азбука, не само защото гръцката азбука е получила святост чрез евангелското сведение за надписа на три езика на Христовия кръст, а защото вън от това оправдание тя е езическа азбука, наследена от дохристиянските времена.

Св. Кирил  сътворява чудото на новото слово, чудото на своето безсмъртие. Той дава на славяните една невиждана до тогава азбука, в основата на която вгражда философията на символите. (По думите на Черноризец Храбър  „И той им състави тридесет и осем букви - едни по реда на гръцките букви, а други според славянската реч”).  Първият символ, разбира се, е кръстът, основният християнски  знак. Първата буква от азбуката А е изцяло във форма на кръст. А тя е най-важната от всички букви понеже  „е дадена от Бога на славянския род за отваряне устата на учещите се на грамотност към разум” (Черноризец Храбър). Кръстът е част и от още няколко букви.

Чрез другите два символа св. Кирил също следва християнската традиция, а най-вече - Григорий Богослов, любимия си отец на Църквата и защитник на Троицата. В словата на Григорий Богослов, там, където се говори за Троичното почитание на Бога, гръцките книжовници понякога поставят в полето знак за внимание - долепени един до друг кръг и триъгълник. (У нас след векове славянските книжовници ще ги обърнат в малки рибки, с които ще заместят определението “Троичен” за някои песнопения). Триъгълникът (равностранен) е  сакрален знак за единосъщието на Троицата и възхожда към дохристиянския знак за триадата. Когато е с основата надолу, той символизира свещения стремеж към висшето единство. Той е знак и на огъня, на божественото сияние. Когато е обърнат надолу, триъгълникът символизира водата.

Кръгът - третият символ, е също многозначен. Той е знак на слънцето, на небето и на съвършенството. Причастен е към числото 10, символизиращо възвръщане на множествеността към единството, т.е. към Бога. Знак е и на изгряващото слънце – Христос.

Но „обиграването” на символите не свършва дотук. За св. Кирил, като философ и като борец срещу иконоборците и следователно, почитател на  „образа”, на знака, на християнския код, е изключително важно този код да е подаден със самото начало на писмеността. Когато започва да превежда най-важния текст - Изборното евангелие,  първите евангелските думи са  „Искони /в началото/ беше Словото...”

А първата сричка на ИСКОНИ съвпада с начина, по който се съкращава в ръкописите името на Иисус Христос, т.е. ИЃС под титла. И ето - св. Кирил дава на славянската буква И начертание триъгълник с върха надолу върху кръг, а на следващата я буква С - строго симетричното начертание кръг върху триъгълник - ИЃС. Така той подчертава значението на християнския символ и свещеното начало на славянската азбука.

Не всички букви са съставени от тези три елементи. Някои явно са свързани и с другата сакрална азбука - еврейската. Гърците не познават звука ш, но той съществува в семитските езици. Буквата ш е заета от еврейски.  Начертанията на буква  Б /Б, липсваща в гръцката азбука, също е от Изтока. Това се отнася и до други букви, чиито сложни начертания напомнят и коптското писмо. Така св. Кирил подчертава, че неговата азбука, която е известна под името ГЛАГОЛИЦА, не е обикновена азбука за записване на всякаква реч, а свещено и апостолическо писмо, създадено за проповядване на християнството на славянски език. Глаголицата, особено в началото, не се е  „писала”, тя се е рисувала с многобройни махове на перото.  

И тази азбука е благословена в Рим, защитена е от св. Кирил пред нейните хулители триезичниците във Венеция, въведена е във Велика Моравия и в Панония.

Не е съдено на св. Кирил да проповядва дълго време новосъздадената азбука и най-важното – новата писменост, да превежда и изковава златните слова на новия език. Болестта го надвива и в Рим той постепенно угасва. 50 дни преди смъртта си той приема иноческата схима и сменя мирското си име Константин с Кирил. Името, което хилядолетие ще призовават тези, които тачат паметта му.

Св. Методий приема върху себе си тежката задача на брат си. Заветът на св. Кирил е  изразен с думите, с които преди векове св. Василий Велики е напътил Григорий Богослов:  „Ето, брате, ние бяхме двоица, впрегната да тегли една бразда. И аз, завършил своя ден, падам на нивата. Ти обичаш твърде много планината, но недей заради планината  да изоставяш своето учителство, защото чрез него най-добре ще се спасиш.” Ето, в тези предсмъртни думи на св. Кирил се съдържа цялата програма на истинското архиерейско служение, на учителството, на духовното предстоятелство.

Сътворената на Кириловата азбука писменост преживява разгрома сред западните славяни и процъфтява в България. Тук тя е заместена със създадената по нейния модел по-лесна за писане и по-удобна за официално писмо не само на Църквата, но и на държавата азбука КИРИЛИЦА.

Следвайки думите на апостол Павел „които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” (Гал.3:27), св. Кирил облече славяните в нова и чудна, разбираема и прекрасна словесна дреха, отвори очите им за разбираемо възприемане на новата вяра.

И ние, българите, сме тези, които се облякохме в Христа с одеждите на славянската писменост. Ние направихме паметта на св. Кирил и на брат му св. Методий най-светъл празник на Българската църква и на целия народ. Ние съхранихме делото му и преумножихме усилията му чрез неговите ученици, сътворили творби в Плиска, Преслав, Охрид и навсякъде по българските земи. Нашето Възраждане черпеше сили от паметта за Първоучителите. Нашата съвременност непрекъснато се обръща към духовната храна, с която той засити сърцата на жадното славянство за безкрайния свят на познанието и богопознанието. И може би затова и днес все още ние вярваме повече на Духа, отколкото на държавността.

 И дано небесното покровителство на св. Кирил ни помогне сега да слеем едното и другото, за да пребъдем като народ!