105169.b Всемирното Православие - СВ. АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ (СОБОЛЕВ) Архиепископ Серафим (Николай) Соболев („владика Серафим“) е един от видните архиереи и богослови на Православната църква в Русия. Той се родил на 1. декември 1881 г. в Рязан (бил десето дете в семейството на чиновника Борис Матвеевич Соболев), след което приел името на св. Николай Мирликийски. Неговото раждане, детство и юношество се съпровождали от знамения, които загатвали духовното направление на неговия жизнен път.

Неговата благочестива и дълбоко вярваща майка, Мария Николаевна, горещо желаела той да стане свещенослужител, което съвпадало и с неговото собствено желание. След като завършил с отличие Рязанската духовна семинария, той завършил през 1908 г. и Санкт Петербургската духовна академия с научната степен „кандидат на богословските науки“. Когато бил студент в четвърти курс, на 26.01.1908 г., приема монашески постриг с името Серафим, в чест на преподобния Серафим Саровски, прославен през 1903 г. След това бил ръкоположен за свещенодякон, а месец по-късно, на 18. март 1908 г. - за йеромонах.

През следващите десет години отец Серафим работел като преподавател в Житомирската духовна семинария, помощник-възпитател в Калужската духовна семинария, инспектор в Костромската духовна семинария и ректор на Воронежската духовна семинария. В смутното време на обществени вълнения и духовни колебания, младият пастир проявявал необикновена твърдост, мъжество и безкомпромисност по въпросите на вярата. Заедно с това той се отличавал и с необикновена кротост, смирение, доброта и любов към ближните, с което спечелил заслужен авторитет и уважение сред колегите и възпитаниците си. Бъдещият архипастир се срещал със св. Йоан Кронщадски, посещавал знаменитите оптински старци – йеросхимонах Йосиф (Литовкин), схиархимандрит Варсануфий (Плиханов), йеросхимонах Анатолий (Потапов). Откривал пред тях сърцето си, изповядвал се и се ръководел от техния духовен опит.

След Октомврийския преврат през 1917 г. семинарията във Воронеж била закрита. Архимандрит Серафим станал свидетел нагонения и насилие срещу духовенството. Сам слушал стоновете на монасите от Воронежския Митрофанов манастир, които били заровени живи в земята.(!) Майка му го умолявала да бяга, но архимандрит Серафим винаги и във всичко търсел Божията воля и се обърнал към прозорливия старец Аарон, който се подвизавал във Воронежския Задонски манастир. От неговите думи той разбрал, че по промисъл Божий му предстои да попадне в „добра страничка“ („хорошую сторонушку“). Ден преди навлизането на Червената армия във Воронеж, архимандрит Серафим напуснал града заедно с брат си йеромонах Сергий. На прощаване майка му, която повече той не видял, го благословила с иконата на Пресветата Богородица с думите: „Поверявам те на покрова на Божията Майка“.

През 1919 г. архимандрит Серафим получава назначението ректор на Екатеринославската деховна семинария, но градът е завзет от отрядите на Махно и той е назначен във все още свободния от червените град Симферопол, в качеството на ректор на Таврическата духовна семинария. На 1. октомври 1920 г., на празника на Покрова на Божията Майка, архимандрит Серафим е ръкоположен в сан епископ Лубенски в катедралния събор в Симферопол. В края на октомври, когато болшевиките нахлули в Крим, владиката поискал от Таврическия епископ Димитрий благословение да остане в Русия. Архиепископът се колебаел и за това прибягнал към жребий. След като се помолил пред Курско-Коренната чудотворна икона на св. Богородица „Знамение“, той изтеглил листче с надпис „да отпътува“. На 1. ноември 1920 г. владика Серафим, заедно със своя брат, отплувал на парахода „Херсонес“ за Константинопол.

След кратък престой в Константинопол, владиката бил назначен от Вселенската патриаршия за преподавател по догматика във Висшата духовна школа на остров Халки, където четял лекции на гръцки език. С ходатайството на енориашите на църквата „Свети Николай“ в София, между които имало много военни емигранти, които познавали владиката от Константинопол, през месец май на 1921 г., с решение на Висшето църковно управление зад граница, епископ Серафим бил назначен за настоятел на църквата „Свети Николай“ към руското посолство в София и руския манастир „Св. благоверен княз Александър Невски“ в Ямбол.

Владика Серафим пристига с брат си в България на 6. май 1921 г. До края на дните му предстои да живее в православна страна, управлявана от цар Борис, кръщелник на последния руски император, сред добросърдечен народ, запазил признателността си към своите братя освободители и любовта си към руската култура и просвета.

Владиката почитал много българския светец св. Иоан Рилски Чудотворец, като го наричал „красота и слава на Българската църква“. Владика Серафим сам написва акатист на св. Иоан Рилски, тъй като дотогава нямало такъв, създавайки великолепен образец на химнографската литература, който получава широко разпространение сред вярващите. Днес над гроба на владика Серафим в криптата на Руската църква е изобразен именно св. Йоан Рилски.

Владика Серафим учел на смирение, кротост, непрестанно помнене на Бога и искрена любов към ближния. „Зимата е люта, но раят е сладък – казвал той на униващите – ние сме гости на земята, прелетни птици“. „В своя брат ние трябва да виждаме Ангел, на греха му да гледаме като на болест“, често повтарял той. В най-сложните ситуации той учел да бъдем „незлобливи като гълъби и мъдри като змии“. Владиката казвал, че не е достатъчно само чистото изповядване на православната вяра, но и да се живее по тази вяра. Самият той бил прекрасен пример за това. Още от млади години той носел подвига на строгото постничество и непрестанната молитва. Владиката спечелил дълбоката любов на своите енориаши със своята вярност на Православието, искрено служение на паството, скромност и доброта. Той се отнасял към хората с неизменна ласка и обичал да повтаря думите на св. Амвросий Оптински: „От ласки – другие глазки“, наричал своите чеда „моя радост, мое съкровище, мои мили и ненагледни дечица“. Децата особено усещали искрената любов и доброта на сърцето му, непрекъснато ходели вкупом след него, а някои, като го гледали, си мечтаели да станат свещеници или монаси. Владика Серафим оставял благодатна следа в душата на всеки, който идвал при него за благословение, съвет или утешение. Той горещо се молел за своите духовни чеда, по неговите молитви благополучно се изцелявали болни, разрешавали се и най-сложните проблеми. Владиката се молел и за своите врагове, покорявайки с любовта си недоброжелателите и гонителите. Той поразявал съвременниците си със своята прозорливост – неговите духовни чеда разказват за чудесни случаи на проявление на този негов благодатен дар, а самият той смирено казвал за себе си: „Не съм прозорлив, стана случайно“. Същевременно, не одобрявал нездравите проявления в духовния живот, увлеченията по мистицизма и псевдодуховните преживявания.

Когато служел владика Серафим, богомолците, по думите на съвременници, усещали в храма необикновеното присъствие на Божията благодат. Една от неговите духовни дъщери си спомня: „Когато Владиката влизаше в олтара, събираше и възнасяше всички към Бога“. А едно малко момиченце веднъж по време на богослужение възкликнало: „Владико, вие ухаете на рай!“.

Едно от най-важните съчинения на владика Серафим е неговият труд „Новото учение за София, Премъдростта Божия“, публикувано в София през 1935 г., за което Архиерейският синод на Задграничната църква го удостоява с научната степен магистър на богословието. Владика Серафим подробно анализира и опровергава „софианството“ на протойерей Сергий Булгаков. В теорията на професора на Парижкия богословски институт о. Сергий Булгаков той вижда органическа връзка с гностицизма на ранното християнство, философията на Платон и кабалистическата мистика. След като се запознава с труда на владика Серафим, известният руски професор по богословие Н. Н. Глобуковски казва на своите студенти: „Протойерей Булгаков трябва да изучава поне 20 години св. Отци, за да има възможност да отговори на архиепископ Серафим“. С. Булгаков обаче опитва да оспори основните положения в труда на владиката. Отговорът на това е новият труд на архиепископ Серафим „Защита на софианската ерес на протойерей Сергий Булгаков пред Архиерейския събор на Руската задгранично църква“, написан през 1936 г. В своя труд „Изкривяването на православната истина в руската богословска мисъл“ владика Серафим полемизира с митрополит Антоний (Храповицки) относно проблема върху догмата на изкуплението. Архиепископ Серафим последователно застава против модернизма в Православието, католическото и протестантското влияние, разкрива опасността в икуменическото движение.

Като оценява високо епископското служение на владика Серафим, в края на август 1934 г. с решение на Архиерейския събор на Руската православна задгранична църква, епископ Серафим е възведен в сан архиепископ. В своето слово към събралите се, първойерархът на Руската задгранична църква митрополит Антоний казва: „Не бива да сравняваме преосвещения Серафим с другите архиереи. Той се труди повече от всички нас, той е истински православен архиерей, който поставя Свещеното Писание над кариерата си“.

До 1946 г. архиепископ Серафим е клирик на Руската православна задгранична църква и в качеството си на такъв представял руските православни общини в България на Руския православен архиерейски задграничен събор в Сремски Карловац (Сърбия) през ноември 1921 г. Неговите грижи, обаче, се простирали и върху нашата Българската православна църква, която била под наложена схизма от вселенския патриарх (от 1872 г.) и оставала в изолация от православния свят. С множеството свои доклади владика Серафим допринесъл за снемането на схизмата през 1945 г. На 16.юни 1945 г. той преминава към Московската Патриаршия, а по-късно получава дори съветско гражданство, с което спасява от репресии паството си.

Паството, което той обгрижвал, не било ограничено само в София, но и в провинцията. Живеейки в лишения, самият той тайно се грижел за бедните, като до края на живота си обитавал под наем скромна квартира. Грижел се ежедневно и за болния си брат архимандрит Сергий, а по молитвите му се връщали към живот безнадеждно болни хора. Въпреки множеството пречки, клевети и гонения във времената на войнстващия комунистически атеизъм владика Серафим основал манастира „Покров на Пресвета Богородица” в Княжево.

Преди всичко, обаче, владиката остава в спомените на съвременниците си (някои от тях са живи и днес!) със своята огромна любов към хората. Любовта бликала изобилно от него, а хората получвали, както получават и днес, истинска утеха и умиление. Бил винаги строг към себе си и снизходителен към другите. Обичал да цитира св. Йоан Касиан, като казвал: „между безгрешността и светостта има цяла бездна”. Човекът, който се молил за враговете си на всяка Литургия, придобил особения дар на прозорливост (предвиждане на бъдещето), който той смирено криел. Открито му било дори времето на собствената му смърт. Вече тежко болен, той шепнел на близките си „още пет дни”, „още четири дни”…

Владика Серафим се представил в Господа на Неделя Православна, на 26. февруари 1950 г. Църквата не могла да побере множеството народ, желаещо да се сбогува с него. Един монах, който особено много скърбял при неговата смърт, в сънно видение видял владиката, който му казал: „Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив”.

Преди кончината си, чиято дата знаел, владиката казва за утешение на събралите се при него: „Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя“. Една от неговите ученички със сълзи казала, че сега неговите духовни чеда няма да могат както преди да му споделят мъките си. Владиката се усмихнал в отговор: „А вие ми пишете писма“. Тези думи получават широка известност. В неговата гробница, направена по решение на българския Св. Синод в криптата под олтара на руския храм, започват да идват хора не само от всички краища на България, но и от чужбина и да носят със себе си бележки – „писмо“ – с молба за молитва за себе си и своите близки.

ВЛАДИКО СЕРАФИМЕ, МОЛИ БОГА ЗА НАС, ГРЕШНИТЕ!

Още за архиепископ Серафим Соболев можете да прочетете в нашите рубрики тук