Свети Йоан се родил през 1690 г. в едно от селата на Малорусия (Малката Русия, в североизточната част на дн. Украйна) и бил възпитан в благочестие и любов към добродетелите. Когато достигнал зряла възраст, той служил в царската войска и участвал в Руско-турската война през 1710 г. 

По време на неуспешния Прутски поход бил взет в плен от татарите, които го продали за роб на един турски кавалерийски офицер. Така Йоан попаднал вкападокийското селище Прокопион.

Докато мнозина от неговите пленени другари се отказали от християнството, св. Йоан твърдо устоявал вярата си, въпреки обещанията и побоите на господаря си, казвайки, че никакви мъки не могат да разколебаят любовта му към Христос: „Ти си господар на тялото ми, но не и на душата ми. Ако ми позволиш свободно да изповядвам вярата си, аз ще ти служа добре. С радост тук, в ъгълчето на конюшнята, ще мисля за Христа, за Когото витлеемските ясли станаха царско ложе. Безропотно ще понеса побоите ти, както Христос е търпял побоите на войниците. Но дори и да ме предадеш на най-страшни и най-ужасни мъчения, никога няма да се отрека от Христос“.

Тези думи, изпълнени с пламенна християнска ревност, както и целомъдреното и скромно поведение променили чувствата и отношението на турския офицер към него. Той престанал да издевателства над християнина и повече не го принуждавал да се отрече от вярата.

Йоан трябвало да се грижи за конете. Живеел в тъмното ъгълче на конюшнята, а когато стопанинът се качвал до града, трябвало да ходи пеш след него, като роб. Но блаженият приемал с признателност унизителното положение и благодарял на Господ, че на такава цена се освободил от принуждението да отстъпи от вярата.

Йоан, подобно на праведния Иов, ходел бос и зиме, и лете, облечен в парцали, спял върху шепа слама или върху купчина тор, но при все това продължавал да живее благочестиво, прекарвал цели нощи в молитва, стоейки на колене в преддверието на съседния храм „Св. Георги“. Йоан безропотно понасял оскърбленията и насмешките на другите роби и охотно им помагал.

Жертвеността и благочестивите му подвизи оказали благотворно влияние върху неговия стопанин, който по това време станал най-богатият и уважаван човек сред съгражданите си.

Веднъж стопанинът решил да замине на поклонение в Мека, полагащо се на всеки правоверен мюсюлманин, и след дълго и изнурително пътуване пристигнал в свещения за мохамеданите град.

Няколко седмици след заминаването на стопанина жена му поканила роднини и приятели на голяма вечеря, за да могат гостите да изразят пожеланията си за благополучното завръщане на съпруга ѝ. Когато Йоан влязъл в залата, носейки пилаф за гостите, стопанката възкликнала: „Колко щеше да се зарадва мъжът ми, ако беше с нас – това е любимото му блюдо!“ За известно време Йоан се вдълбочил в безмълвна молитва, а след това помолил стопанката да му даде блюдото с пилафа, за да го изпрати на господаря в Мека. Гостите започнали да му се присмиват, а стопанката с усмивка подала блюдото с пилафа. Йоан отишъл в конюшнята и се обърнал към Господа с такава молитва: „Нека Този, Който някога изпрати пророк Авакум във Вавилон, за да нахрани пророк Даниил в лъвовата яма (вж.: Дан. 14: 34), да изпълни и моята молитва и да достави това блюдо на моя стопанин!“ След това той се върнал в залата, където пиршеството продължавало, и съобщил, че блюдото е пристигнало по предназначение. Всички се разсмели и започнали да го обвиняват, че сам крадешком е изял целия пилаф.

Стопанинът обаче, връщайки се от поклонението, донесъл празното блюдо, украсено с неговите инициали, и разказал, че една вечер, като се прибрал в шатрата си, намерил това блюдо, което било пълно с вкусен пилаф. Всички домашни били шокирани от разказа и призовавайки Аллах, започнали от този момент да се отнасят с уважение и почит към християнския роб.

Предложили на Йоан свобода и по-достойна стая, но светият се отказал, говорейки, че предпочита да остане в своя ъгъл в конюшнята, където му е по-добре да слави Господа.

Така в благочестие живял той дълги години. Когато заболял, помолил свещеника да му донесе св. причастие. Понеже се опасявал открито да донесе светинята в дома на мюсюлманина, свещеникът я скрил в една ябълка, която предал на светията. Така, получавайки напътствие за вечния живот, Йоан починал в мир на 27 май 1730 г., за да получи славната свобода на Божиите чеда.

След три години старият свещеник и други християни видели, и то неведнъж, как огнен стълб се спускал нощем над гроба на светеца. Те го разкопали и открили нетленните и благоуханни мощи на св. Йоан Християните ги пренесли с голяма радост в храма на свети Георги, поставяйки ги в рака под олтара.

Оттогава от светите мощи се извършили много чудеса не само за християните, но и за мюсюлманите в Кападокия. През 1832 г., по време на разграбването на селото от армията на Осман паша, турските войници хвърлили мощите в огъня. Но скъпоценната светиня останала невредима, а в пламъка се появил сам св. Йоан и започнал за заплашва безбожните войници. Изплашените турци побегнали от селото, оставяйки заграбеното.

Друг път светецът се появил, за да задържи с ръцете си рушащия се покрив над гръцко училище, и така спасил повече от двадесет деца, които се намирали там.

По време на прогонването на гърците от Мала Азия през 1922 г. християните от Прокопион взели със себе си, като най-скъпоценно съкровище, мощите на праведника и ги пренесли в селището Нови Прокопион на остров Евбея (Евия). До ден-днешен свети Йоан Руски се почита там като неизчерпаем извор на изцеления и благословение за всички, които се обръщат към него с вяра.

Тропар, глас 4

Ко Иоанну, вернии, ныне притецем,

сущии в бедах и напастех, и припадем,
благочестно зовуще из глубины души:
праведне, помози нам, твоим молитвенником,
потщися и избави належащия нужды,
не презри молитвы скорбныя
притекающих ко крову твоему, святе.