На 2 ноември се чества паметта на св. Гавриил Самтаврийски (+1995 г.)
„Радвай се, всеславни проповедниче на любовта;
Радвай се, учителю на каещите се грешници;
Радвай се, истински служителю на Христа Спасителя
в борбата с богоборците;
Радвай се, Стълп Сияен на последните времена…”
(Икос 1 от Акатиста на прп. Гавриил Самтаврийски)
Когато грехът се умножи и беше забранено откритото изповядване на православната вяра, манастирите бяха затворени, а монасите трябваше да стават пазачи в църквите или работници в земеделски кооперативи, благодатта започна да изобилства: Господ изпрати в света Своя нов угодник – на 26 август 1929 г. се ражда отец Гавриил (Ургебадзе).
„В него, сякаш като на единствена брънка в непрекъснатата верига от светци, се бяха събрали благодатни дарове и добродетели, предавани от век на век от монасите на следващите поколения. Затова в него виждаме молитвеника и подвижника, изповедника и лечителя, мъченика и проповедника, юродивия заради Христа и плачещия за многострадалната си родина и целия християнски свят”. – пише Цалкинският епископ Григорий (Кация).
Отец Гавриил е роден в Тбилиси, недалеч от храма на великомъченица Варвара. Има трудно детство и още невръстен губи баща си, а неговите близки го наричат с името на родителя му – Васико. Никой не знае какви са били родителите на майка му Варвара. Казват, че през годините на революцията, едно много голямо семейство преминало през Тбилиси. На тях им се ражда бебе – момиченцето Варвара. Семейството има сериозни проблеми и оставя детето на грижите на арменци, на които дават много средства за отглеждането му. Семейството се е надявало да се върне и да си прибере момиченцето, но това така и не се случва.
Жената, осиновила Варвара, я обичала много, грижила се не само за здравето ѝ, но ѝ дала и гимназиално образование и се постарала да я омъжи. Когато Варвара е на 20 години, семейството вече има три деца: Ема, Михаил и малкият Годердзи. Той е на около 2 години, когато при неизвестни обстоятелства е убит баща му, Василий Ургебадзе. През гладната и страшна 1931 година двете сами жени - Варвара и приемната ѝ майка, се грижат за оцеляването на децата.
Още от детските му години било видно, че Васико е надарен с божествена благодат: той строял от камъчета малки църквички и палел в тях кибритени клечки. Майка му (приела впоследствие монашеско пострижение с името Анна) се страхувала някой да не забележи увлечението на сина ѝ, който отрано странял от игрите на връстниците си, предпочитайки уединението и молитвата. Васико често вземал дълга пръчка и започвал да тича. Намиращите се наоколо птици се струпвали върху пръчката и така, с чуруликане, го съпровождали. Случващото се с детето будело почуда във всички. Но Васико се отличавал и с необичайна доброта. Той рязко се противял да се поставят в къщата капани за мишки, а хваналите се в клетките животинки вземал и пускал на свобода извън двора.
Васико завършил шести клас. Случайно момчето станало неволен свидетел на междусъседски скандал. Една жена крещяла на друга: „Не ме разпъвай като Христос на Кръста!” Силно впечатлен, Васико питал: „А защо са разпнали Христос?” Никой не могъл да му отговори, но го посъветвали да отиде в църквата, въпреки че била затворена. Пазачът скришом отключил храма и показал на момчето Разпятието на Христос, а то с огромно благоговение се поклонило пред Кръста. След това пазачът насърчил Васико да прочете и научи кой е Христос. Момчето започнало да си събира пари и с Божията помощ се сдобило с Евангелието. От този ден до смъртта си той е проникнато от една мисъл и едно желание – да живее само за Христа.
Жестокият режим, страшната епоха и напрегнатата атмосфера в страната – вероятно с това може да се обясни фактът, че майката на Васико, страхувайки се да не изгуби сина си, настоявала да живее по обичайния начин и остро се противопоставяла на неговото силно стремление към Бога. И след едно поредно несъгласие между двамата, момчето напуска дома си. От това време започва и шестването му от манастир в манастир, от църква в църква, докато в манастира Бетания не среща своя старец – о. Георги (Мхеидзе), сега прославен сред светиите и някогашен ученик на подвижници, изгонени от Атон. През цялото това време майката неуморно търси Васико и в крайна сметка разбира къде е синът ѝ. „Само се прибери и нека бъде както искаш. Повече няма да съм против избора ти“, - казала тя, виждайки отново детето си.
Васико се прибрал у дома. След този случай Варвара вече не се отнасяла така строго със сина си, въпреки че от време на време се опитвала да го тласка към обичайния начин на живот, и то не само по отношение на религията. Но и след завръщането си у дома, поне веднъж месечно, Васико отивал в манастира Бетания, за да помага на монасите, работещи там.
През този период от живота на бъдещия о. Гавриил се случва още едно знаменателно събитие: на мястото на старото Верийско гробище, където са погребани юнкери, загинали за свободата и независимостта на Грузия, тогавашното комунистическо правителство решава да направи парк, като за целта с булдозери подравняват терена. В резултат от тези варварски действия костите на починалите се оказват на повърхността на земята. Случилото се въздейства много силно на младия Васико и тайно през нощта той събирал в торбичка безредно разпилените кости, а след това отново ги предавал на земята.
През 1948 г. Васико е призован в редиците на Съветската армия. Военната си служба той отбива в граничното поделение в Батуми. Отивайки в църквата, той дълго се молил пред иконата на св. Николай Чудотворец, просейки да му дадат повече време, за да може по-често да бъде в храма. И Божията милост не го оставила да чака дълго: скоро е назначен за пощальон, което му дало възможност след изпълнение на войнишките задължения да посещава църквата. В сряда и петък постел, оправдавайки се с болки в стомаха. Свещеникът тайно го причестявал в олтара и така той отслужил, успявайки да съчетава армията с църквата.
Но след завръщането си от армията Васико го очаквали нови изпитания. В това безбожно време всички религиозни хора били жестоко преследвани. Извикали Васико в медицинския психодиспансер на преглед и след обстойни изследвания бил освидетелстван като душевноболен. Изпратен у дома си, той е оставен на грижите на майка си. Отпусната му е пенсия като на инвалид II категория.
През този период Васико започва да строи църква в семейния двор. Икони за църквата намирал на градските сметища, където през онези години изхвърляли заедно с боклуците и изнесените от храмовете многобройни светини. Васико имал малка работилница и там ги почиствал, а от различни материали собственоръчно правел рамки на иконите.
Младият Васико привлича вниманието на Светейшия и Всеблажен католикос-патриарх на цяла Грузия Мелхиседек III. С неговото благословение Васико започва работа като пазач, а по-късно и като псалмочетец в Сионската катедрала. На 25 януари 1955 г., когато е на 26 години, пише молба до свещеническото ръководство: „От детските си години съм твърдо решен да бъда служител на нашата свята Майка-Църквата и заради това ви моля да бъда назначен като извънщатен (тъй като съм инвалид втора група) дякон във вашата катедрала. Също така, довеждам до вашето знание, че под настойничеството на Негово Светейшество, две години служих като олтарник и пазач в храма, помагайки и по време на богослуженията”. След няколко дни Васико е ръкоположен за дякон.
Не след дълго той се обръща към Кутаиско-Гаенатския епископ Гавриил с ново прошение: „От дете ме тегли към монашеството и затова смирено Ви моля да бъда подстриган в малка схима и наречен с името на свети Гавриил Атонски”.
На 27 февруари 1955 г. в Моцаметския манастир дякон Годердзи Ургебадзе е подстриган за монах с името Гавраиил от Кутаиско-Гаенатския епископ. След три дни в катедралата „Св. Петър и Павел“ епископ Гавриил (Чачанидзе) го въвежда в сан йеромонах.
От първия ден на неговото пострижение монах Гавриил с невероятна любов и отдаденост се старае да живее в името на Господа и своите ближни. По благословението на Мелхиседек III той служи отначало в Сион, а от 1960 г. – в манастира Бетания, заедно с любимите си наставници отец Георги (Мхеидзе) и йеромонах Василий (Пирцхалав).
Отец Гавриил така и никога не се успокоява. Непрекъснато се заема с нещо и всичко, което прави, е буквално на границата на човешките възможности. Дали обича, радва се, състрадава или е недоволен заради някакъв грях – но всичко е всеотдайно, от цялата душа. Непонасящ богохулството, фарисейщината, горделивостта и жестокостта, той всъщност е един много борбен човек, готов да застане сам срещу всички. На 1 май 1965 г., Международният ден за солидарност с трудещите се, се случва нещо, което разтърсва цялата страна: отец Гавриил залива с керосин и подпалва 12-метровия портрет на Ленин, издигнат на фасадата на зданието на Министерския съвет, заради което е жестоко бит от разярената тълпа. Полужив, с осемнадесет фрактури, е арестуван за „антисъветска дейност” и отведен в следствения арест на КГБ. На разпита от него се иска признание, че е действал по заповед на най-висшето църковно ръководство; отец Гавраиил отрича, обяснявайки причината за своята постъпка с мотива, че за такава почест и слава е достоен само Бог, но не и човек. Продължителните изтезания и смъртните заплахи с нищо не променили неговите показания. И това било същинско изповедничество: „Защо пишете „Слава на Ленин”, такава слава не е нужна за човек – казвал той. - Трябва да пише: „Слава на Господ Иисус Христос, Който победи смъртта и ни дари вечен живот”.
Единствената причина, поради която о. Гавриил не е разстрелян за деянието си, е неговата психиатрична диагноза. На 19 ноември 1965 г. е изписан от болничното заведение, прибира се и продължава да строи църквата в двора на дома си. Когато църквата е вече построена, за това разбира пълномощникът по религиозните въпроси, който се обажда на високопоставен архиерей и му казва, че трябва да се вземат мерки, т.е. църквата да бъде разрушена. Двамата пристигат в дома на о. Гавриил, като пълномощникът остава на двора, а йерархът влиза в храма, където о. Гавриил се моли. „Сине мой, - казва му той – какъв хубав храм си построил със собствените си ръце! Но ти сам знаеш какво е времето. Послушай ме, сега трябва да я разрушиш, но ще дойдат по-добри времена, нещата ще се променят и тогава ти отново ще изградиш тази църква. Сега излез и кажи решението си на пълномощника”. Отец Гавриил излиза на двора и казва на чиновника: „Ще я разруша”.
Минават няколко дни. Отец Гавриил демонтира предната стена, премества я с два метра встрани, като така всъщност разширява храма, а след това го изгражда наново. „Ето – казва той – аз послушах и я разруших, а сега дойде по-добро време – и отново я съградих”. Повече с о. Гавриил не се занимавали. Днес тази чудесна църква продължава да радва вярващите.
След като обявяват о. Гавриил за душевноболен, той започва явно да юродства: да се преструва на пиян, да проповядва на улицата и на различни обществени места.
През 1977 г. патриарх на Грузия става 44-годишният Сухумски и Абхазки митрополит Илия. Църквата започва да привлича към себе си все повече хора от научните и академични кръгове, художници, писатели. Постепенно натискът на комунистическия режим отслабва.
През 1971 г. по благословението на католикос-патриарх Ефрем II монах Гавриил е назначен за настоятел на Самтаврийския девически манастир и семинарията в Мцхета, откъдето започва подвигът на света Нина и възниква първата монашеска общност в Грузия. За негова резиденция му е дадена за постоянно ползване кулата, намираща се в самия манастир Самтавро. Понякога о. Гавраиил казвал с искрена радост: „По милостта на Бога и на Пресвета Богородица, както и по благословението на двама патриарси, получих тази килия.”
Едно от отличителните качества на о. Гавриил е неговото мъжество. Той не се страхувал от никого и нищо. Готов е да изобличава президенти, министри, въоръжени до зъби хора и обикновени бандити. От него се излъчвала сила, която респектирала опонентите му и те предпочитали да замълчат и да се оттеглят. Мина време и ние сами се убедихме, че това е сила, пред която всеки се прекланя, сила, която е в състояние да усмири не само грешния човек, но и най-свирепия лъв: силата на молитвата и любовта.
През октомври-ноември 1991 г. политическата ситуация в Грузия сериозно се влошава, но тогава все още само о. Гавриил е изпълнен с тежки предчувствия за надвисналите беди и нещастия. Той с горест казва: „Кръв на булевард „Руставели”! Кръв! Грузинска кръв!” Негови са и думите: „Тежко на този монах и свещеник, който живее и служи, без да страда за своя народ!”
„Моят кръст е цяла Грузия и половината Русия, и аз като Мойсей 40 години го нося.”- казал преподобният, когато веднъж го попитали: „Какъв е Вашият кръст?” За хората е бил винаги открит като отворен прозорец, през който може да се види самият Спасител. Абсолютно цялото му съществуване е една непрестанна възхвала на Христос.
Смърт и прославление
В последните си години о. Гавриил страда от воднянка, към която се добавя и счупване на крака. От момента на травмата до смъртта си – след половин година – той е прикован на легло, без възможност да се движи. Много рядко, изпитвайки силни болки, става от леглото и отива да седне близо до църквата. „Твоят живот – това е моят живот. Ако не се пожертваш за ближния си, нищо няма да стане”- казвал старецът.
Незабравимо остава гостоприемството на о. Гавриил. Той угощавал всички със собственоръчно приготвена храна, а когато вече не можел да готви сам, молел съкилийницата си – майка Параскева – или някого другиго, но пак с любов посрещал и гощавал всичките си гости. Той непрестанно се стараел по всякакъв начин да доближи колкото е възможно по-близо човека към Бога. В продължение на десетки години о. Гавриил проповядва на идващите при него хора за любовта към Бога и ближните, за разкаянието, смирението и добротата.
В последните си дни о. Гавриил проповядва само за любовта, казвайки на дошлите при него със сълзи на очи: „Помнете, Бог е любов. Правете колкото повече можете добро, така че вашата доброта да ви спаси. Бъдете смирени, защото Бог благославя смирените. Обичайте се един другиму, защото без любов човек няма да попадне в Рая.”
На 2 ноември 1995 г., след като епископ Даниил приключва с четенето на Канона за разлъка на душата и тялото, старецът почива. На гроба му са изписани думите, с които завършва неговото завещание: „Истината е в безсмъртието на духа.”
Гробът на стареца става място за поклонение на много вярващи. Хиляди са получилите изцеление чрез молитви, отправени на гроба му. Снимки с лика на о. Гавриил може да се видят във всяко семейство в Грузия, в учреждения и дори в обществения транспорт.
На 20 декември 2012 г. Св. Синод на Грузинската православна църква причисли архимандрит Гавриил (Ургебадзе) към лика на светиите. На 25 декември 2014 г. Светият Синод на РПЦ включи свети Гавриил в календара на Руската православна църква. На 22 февруари 2014 г. са открити нетленните мощи на стареца и около 700 000 души се стичат да се поклонят на гроба му. Така се сбъдва предсказанието на свети Гавриил, че половин Грузия ще дойде при него.
В Грузия наричат любимия си старец „Мама Габриели”. В манастира Самтавро (Мцхета) потокът от поклонници, идващи да отдадат почит на мощите на св. Гавриил, не секва.
Към първоизточника ТУК
