„Посичането на патриарх Евтимий“ (худ. Ант. Митов)
Евтимий е измежду ония личности, спомена за които народът пази и към чиято памет се обръща в моменти на върховни изпитания. Това са хора, които се изявяват по различен начин, но са необходимост за своето време. Надличният смисъл на делото им, който често остава скрит за самите тях или дори за съвременниците, се открива на поколенията.
За живота на Патриарх Евтимий знаем много малко. Предполага се, че е роден през първите десетилетия на ХІV в. и че произхожда от знатен търновски род.
Несъмнено той е един от първите ученици и следовници на исихаста Теодосий Търновски, който с помощта на цар Иван Александър основава близо до престолния град манастира Килифарево. Пребиваването на младия монах Евтимий в Килифарево е първото, за което със сигурност ни е известно. И е първото стъпало в неговия живот, посветен на Бога.
Исихазмът е учение, възраждащо с изключителна сила древните и вечно живи мистични практики на Изтока. В неспокойната епоха на конфликти и унищожение мистичните изживявания увенчават напрегнатата духовна борба на хората, стремящи се да достигнат по-близо до Господните истини, да разберат смисъла на своето битие и приживе да достигнат до дълбинно познание за божествената същност.
Практикуван от св. Григорий Синаит и множеството му ученици, между които и редица българи, първоначално отричан, в средата на столетието исихазмът е вече официално направление във византийската църква, а печели все повече привърженици и в българската. Исихастите са особено чувствителни към две отстъпления от църковната практика – към ересите и към несъвършените текстове и несъвършеното слово. Техният патос е в църковното единство. Ако думите и текстовете на гръцки и на славянски не са в пълна мяра точни и съответстващи, значи те не са спасителни и енергията на Словото не ще може да озари търсещия извечно-Съвършения. Затова още първите българските исихасти, начело с Теодосий Търновски, а естествено и неговият духовен син и помощник Евтимий, наред с другите анахоретски добродетели се упражняват в усилен книжовен труд.
Когато Теодосий Търновски е принуден да напусне Търново и да замине за Цариград (1362 г.), сред придружаващите го е и Евтимий. В престолния град Евтимий има възможност да влезе в досег с най-добрите образци на византийската литература и да работи в големите библиотеки на столичните манастири. А известно време след смъртта на Теодосий (около 1365 г.) той се премества на Света Гора, където и исихасткото безмълвие, и тишината на писмения труд са еднакво благодатни.
На Атон съществува преводаческа школа, където вече няколко десетилетия се ревизират старите преводи. Тъй като са настъпили промени в литургичната практика и действащият от векове устав на балканските църкви вече е сменен с нов във Византия, налага се обемисти богослужебни книги да се превеждат наново, и то по най-точните и меродавни гръцки текстове. Евтимий не само се запознава с труда на предшествениците си, но го и продължава – той има дар да намира точните славянски думи и за най-сложните богословски понятия, и за най-високия византийски стил. И вероятно още в Цариград е превел житието на св. Теодосий Търновски, написано от Цариградския патриарх Калист – близък приятел на Теодосий от времето, когато и двамата са пребивавали в исихастката обител на св. Григорий Синаит.
Мащабната работа върху църковните книги засяга всички основни жанрове – от поезията и риториката до житийната литература. Исихастката „умна молитва” и благословеното деяние над словото запълват всекидневието на българския монах в малкия скит с кула, наречен Селина, близо до Зографския манастир, където той пребивава до 1371 г. През есента на тази фатална за християните година турските войски побеждават в битката при Черномен и съдбата на балканските народи изглежда решена. И точно тогава Евтимий се завръща в Търново, за да бъде крепител на Отечеството в годините на изпитания и страдания. Вероятно славата му на образован исихаст и защитник на православието е стигнала преди него до престолния град, защото той е поставен за игумен на манастира „Св. Троица” в околностите на Търново. Ктитор на обителта е новият цар Иван Шишман.
И именно тук, в „Св. Троица” бъдещият патриарх възглавява не само иноческото битие, но и книжовния труд, с който, от една страна, се размножават вече направените нови преводи, а от друга - продължават преводите и редакцията на книгите по Йерусалимския устав, започната още в Килифарево и на Атон. Предполагаме, че в резултат се появяват новоизводни служебни минеи, обемисти триодни и минейни панигирици, сборници с жития и т.н. И, без да споменава конкретно нито един новопреведен паметник, ученикът на св. Евтимий, Григорий Цамблак в Похвалното слово, посветено на Учителя, ни представя оценката на делото му, така както са я разбирали неговите съвременници: „Какви са [делата]? Превеждане на божествените книги от еладски език на български. И да не би някой, чул това, да сметне, че сме се отклонили от истината, понеже българските книги са с много години по-стари и съществуват от самото начало на покръстването на народа, пък и защото този велик между светците човек, доживял чак до наши дни, изучаваше самите тези книги. Зная това и аз, и то иначе не е.
Но първите преводачи, или защото не разбираха напълно елинския език и ученост, или защото използваха грубостта на своя език, книгите, що създадоха, се оказаха простовати и неясни в речта, несъответстващи на гръцките писания, спънати от грубост, и нестройни по израз. И само понеже ги наричаха книги на благочестивите, бяха вън от съмнение, ала в тях се криеше голяма вреда и противоречие с истинските догми. Поради това от тях се родиха много ереси.
А този втори законодател, който обезсмисли всичко старо, слизайки от висотата на духовната планина и носейки в ръцете, с които се труди, сякаш някакви богописани скрижали, предаде на Църквата наистина небесно съкровище: всички нови, всички достойни, с Евангелието съгласувани, в силата на догматите непоколебими, като жива вода за душите на благочестивите, като нож за езиците на еретиците, като огън за лицата им. И зовеше като Павел: "Древното отмина, ето, всичко стана ново!"
Наистина за Евтимий и за неговите съидейници и съратници разнообразието не е признак на богатство, а знак за развала, за опорочаване на първичната чистота в свещените книги. Свещеното е цялостно и непроменимо, получено при някакъв изначален акт. То е като златото — съвършено и нетленно. Свещени са били книгите на Кирил и Методий в очите на българина през XIV в. А всички по-късни преписвачи, понеже не са били достатъчно грижливи и учени, според съидейниците на Евтимий, са опорочили боговдъхновеното славянско писмо, накърнили са смисъла му и са направили от високото - ниско, а от благочестивото - еретическо.
Атонските монаси показали чрез преводите си пътя, по който трябвало да се изправят богослужебните текстове. Но техните усилия били насочени повече в сложността на самия превод. Правописните въпроси ги вълнували по-малко, въпреки че, доколкото съдим от ръкописите им, те твърдо се придържат към старобългарския правопис. А за Евтимий било важно всичко — и да избере подходяща дума, така че тя да отговаря точно на гръцкия си първообраз, и да звучи, ако не по същия начин, то приблизително така вдъхновено и да бъде написана граматически правилно, и да има необходимите ударения и надредни знаци, както е в гръцки. Какво широко и необхватно поле за работа и размисъл! Колко безсънни нощи ще да е струвала на Евтимий мисълта за повсеместното „изправяне" на книгите...
Предполага се, че през 1375 г. Евтимий е избран за патриарх и се оказва в самия център на църковния и обществения живот в най-тежкото за България време. Безмълвното уединение и книжовната работа трудно се съчетават с безбройните задължения, но позицията на духовен глава му дава възможност да съдейства за разпространяването на новите преводи, да разпорежда преписването, да въведе повсеместно преведения от него Служебник, включващ литургиите на св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и Преждеосвещените дарове, дяконското чинопоследование от патриарх Филотей Кокин и, възможно, да допълни Синодика на българската църква.
Освен това търновският първопрестолник се опитва и да кодифицира правописа, като се придържа към правилото, че правата вяра се корени и в правилния и уеднаквен правопис. Освен това той допълва преведените календарни сборници със слова и жития на светците - покровители на Търново, като обогатява творбите си с разкази за пренасяне на мощите им в престолния град. Новото житие на св. Иван Рилски, прекраснословното житие на св. Петка, написано по желание на цар Иван Шишман, житието на св. Иларион Мъгленски, включващо дълги прения с еретиците, и житието на св. Филотея, с изящно вплетената в него история за отшелника Амун и неговата невяста, са четири житийни текста, стройно съчленени и съвършени по стил. Такива са и четирите похвални слова - за още двама светци - закрилници на Търново - за св. епископ Йоан от Поливот и за българския св. Георги – светеца-войн Михаил от Потука и за общохристиянските св. равноапостолни Константин и Елена (посветено на цар Иван Шишман) и св. великомъченица Неделя. В тези похвали риториката се съчетава с житийния и с историческия разказ, оформяйки сложен панигирично-житиен ансамбъл.
Забележителна страница в книжовното наследство на Патриарх Евтимий представляват и неговите поетични творби. Той съставя Служба и Параклис за св. императрица Теофана, част от мощите на която също се пази в Търново. Предполага се, че е автор и на редакция на Службата за св. Петка.
Към това трябва да прибавим и четирите запазили се в ръкописите негови послания – не просто частни писма, а напътствия към духовниците и защита на църковните традиции.
А катастрофата изглежда все по-близка. През 1393 г. след дълга обсада, при която царят не е в столицата, а се опитва да събере войски и да се бие с турците в Никопол, Търново пада. Следват три дни, за които е по-добре да се премълчи, защото те не могат да бъдат описани. Патриарх Евтимий ги преживява, както могат да преживяват крушението силните духом — без да се размеква от печал и страх, без да изпада в малодушие, без да се скове от ужаса, който го заобикаля. По обичая на турците патриаршеската църква „Възнесение Господне", която увенчава Царевец, е обърната в джамия. Дворецът, патриаршията, манастирите, църквите, домовете — всичко се разграбва, опустошава, опожарява. Хората са навързани и разделени между войниците. Нито една от злините, съпътствуващи превземането на всеки град, не е спестена на търновчани.
Григорий Цамблак ни е оставил важно свидетелство — след като победителят влиза в града, Евтимий изглежда е бил първият, който се е представил или е бил извикан пред наместника на султана. Значи и след падането на Търново Патриарх Евтимий е бил смятан за върховен представител на държавната власт. Той е молил за милост към победените. Пред него, пред моралния победител турският първенец става на крака. Вероятно му са дадени някакви обещания за облекчаване на участта на останалите живи или за откуп на пленените.
Евтимий продължава да е добрият пастир и сега, когато има около себе си шепа овце и хиляди вълци. А чашата на страданието все още не е изпита докрай. Превземането на града е само началото на кръстните мъки за търновчани. Онова, което идва после, е, по думите на Цамблак, „буря, по-голяма и по-люта от първата, та при разказа за нея човешкият език се втвърдява и костите се разтреперват". Известно време след превземането на Търново — колко, не знаем — султанският наместник извиква при себе си оцелелите първенци на града и ги избива до един в църквата: Наистина е прав, стократно е прав Григорий Цамблак, който вижда в тяхното мъченичество плодовете на Евтимиевия дух, „връх на похвалите" за Евтимий. Краят на търновските първенци е най-тежкото доказателство пред историята, че Евтимиевата борба за укрепването на вярата и църковното единство не е била нито реакционна, нито антинародна.
Съдбата на Евтимий Търновски не е по-различна от мъченическия жребий на неговите духовни чеда. Той също е умъртвен заедно с тях не физически, а чрез лишаване от сана. Турците не го обезглавяват. Достатъчно им е било да обезглавят българската Църква. Безкръвното мъченичество на търновския патриарх се превръща в легенда. Тя намира художествен израз в Цамблаковия разказ за чудото при посичането на Евтимий при градската стена. Наистина в основата му лежи библейски цитат, а литературният мотив за схванатата ръка на мъчителя, дръзнал да посегне на светеца, е широко разпространен във византийските жития. Но целият смисъл у Цамблак е друг. Мисълта на Евтимий е насочена не към Бога, а към съотечествениците му. Той упреква варварина, че е „изложил величието на неговото достойнство", понеже му е отредил да умре след другите.
„Подобаваше, казва Евтимий Търновски, пастирят да върви пред овцете и бащата пред децата. Те всички бяха първо на мене поверени, затова и на мене първо подобаваше да изпия чашата на заколението." Ръката на палача окаменява пред величавата осанка на този патриарх без престол и пастир на разграбено стадо.
Но той, главата на българската Църква, трябва да се раздели със своите съграждани. Мястото на заточението му е най-вероятно Бачковският манастир, където той продължава да се грижи за хората наоколо, да утешава и да утвърждава във вярата.
В дълбока старост Патриарх Евтимий угасва в новото си пребивалище. В коя година? Не знаем… Може само да определим – не по-рано от 1402 и не по-късно от 1410 г. Датата на смъртта му, дата, с която всеки светец влиза в календара, също не е известна. Едно писмено свидетелство ни сочи 16 януари, но доколко то е сигурно? Затова и Църквата го присъединява към великия раннохристиянски светец Евтимий, чието име той достойно е носил и чиито деяния не само е следвал, но ги е и защитил в безкръвно мъченичество.
