Интервю с конгоанеца о. Теотим Цалас, православен свещеник, духовен син на о. Козма Асланидис — „апостола на Заир” от атонския манастир Григориат.
Споменахте за о. Козма Асланидис, когото наричат "апостола на Заир". Вие сте били негов духовен син, нали? Бихте ли могли да разкажете нещо за него?
Да, разбира се. По произход о. Козма беше грък, най-напред е пристигнал в Заир още като мирянин. Тогава се казваше Йоанис, а ние го наричахме Янис. Той построи в нашите села много църкви и всички много го обичаха. След това се върна в Гърция, стана йеромонах и през 1977 г. отново дойде в Африка, начело на православна мисия. Тогава аз живях с него и с още неколцина млади хора в мисионерския център. Всеки от нас изпълняваше някаква задача.
О. Козма беше толкова енергичен и мъжествен човек, правеше всичко много бързо. Ако кажеше: „Измети пода”, очакваше, че преди да успее да завърши фразата, ти вече си се хванал за метлата. Казваше: „Трябва да нацепим дърва”, разчитайки, че докато той стане от стола, ти вече ще си насякъл първата цепеница.
Беше практичен, никога не даваше необмислени обещания и не си губеше напразно времето. Започвайки строителство, вече планираше да го завърши след два месеца. Това ми допадаше на характера, а останалите, които работеха с него, тази система ги изморяваше. Някои не го разбираха, оплакваха се: „Той все бърза, иска в един миг да направи всичко”. Други пък чувстваха какъв дух има в него, в това число и аз.
Плановете и проектите на о. Козма винаги сработваха успешно. Не го спираха нито нелеките времена, нито неподходящият час, нито времето, нито войната, никакви други препятствия и нужди. Случваше се човек да каже: „Боли ме глава” или „”Времето е лошо”, или „Еди-кое си ми пречи да работя”. За о. Козма такива проблеми не съществуваха. Той беше свободен, като пророк, нищо не можеше да го спре. Натъквайки се при пътуванията си на блокада, поставена във връзка с политически или граждански конфликти, той не й обръщаше внимание – просто вървеше напред и това е. Спираше се пред заграждения, предлагаше на дежурния храна и казваше: „На ваша страна съм”. Такъв човек беше, затова и всичко му се удаваше.
Много пъти съм ходил с о. Козма по селата. Където и да пристигнеше, стараейки се разкаже на местните жители за Православието, навсякъде проявяваше голяма любов към хората, грижа за тях. Събра в града много деца, за да им даде образование. Те му бяха като родни деца, той преживяваше, когато не си подготвяха уроците, когато не искаха да учат. Винаги казваше: „Всеки ден лека-полека се придвижвайте напред, с по една крачица”. За съжаление тези селски деца имаха друг манталитет, а о. Козма не си даваше сметка, че има работа със селска психология. Като се окажеха в града и обуеха на краката си обувки, и сложеха на ръката си часовник, децата смятаха, че вече всичко са постигнали и се отказваха да учат по-нататък. Градската деца не мислеха така и се стараеха да учат. О. Козма се огорчаваше от подобно положение, но не отпускаше ръце, беше истински баща на тези деца.
Той никога не страдаше от алчност, пари в себе си не държеше, на всички помаше. Ако имаш проблем, той ти го решава мигновено, даже не успяваш да обясниш докрай за какво става дума. Това у него беше Божий дар, като че ли проблемите същестуваваха специално за него – за да ги решава. Той дори съжаляваше, когато не възникваха проблеми и нямаше какво да решава. Понякога хората му говореха неистини, лъжеха, че нещо им е много необходимо, но като поживя известно време в Заир, той разбра това и започна да различава къде е истината и къде просто се опитват да го използват. Случваше се да го мамят, затова след време, ако някой му разказваше някаква печална история за себе си, той казваше: „Добре, да идем у вас”. Оставяше работата и отиваше в дома на този човек да провери дали казва истината. Като се убедеше, че човекът е казал истината, му даваше всичко необходимо. Беше много справедлив.
О. Козма не делеше хората на категории: православен или не, добър или лош. Случваше се да дойдат при него хора и да кажат: „Бъдете нащрек. Еди-кой си е крадец, лъжец и злодей”. Въпреки че слушаше какво му говорят, о. Казма действаше по своему. Дори приемаше дружески крадеца. Питаше: „От какво се нуждаеш, какво искаш? Свърши ето тази работа и тогава вземи каквото ти е нужно”. Той проверяваше човека – ще се промени ли, или ще си остане крадец. Ако човекът се поправяше, о. Козма беше неимоверно щастлив. Ако ли не, тогава о. Козма му казваше: „Значи сведенията за теб са били верни. Но аз бях длъжен сам да се убедя”.
Веднъж на нивите, принадлежащи на мисията, хванаха крадец. О. Козма го качи на колата си и го откара в неговия дом, при жена му и й каза: „Твоят мъж е крадец. Ето царевичните кочани, които той открадна”. Жената отговорила: „Разбира се. Нощем той краде, а на сутринта занасяме стоката на пазара и я продаваме”. Отец Козма го предупреди: „Ако откраднеш още веднъж, ще влезеш в затвора”. Той винаги даваше шанс на крадците да започнат нов живот, никого не вкарваше веднага в затвора.
О. Козма се стараеше да помага на всички, да отдава целия себе си, и от нищо не се боеше, понеже в него живееше Бог. Никога няма да каже: „Невъзможно е да се направи това”. Напротив, винаги говореше: „Дайте да опитаме”. За съжаление ми се наложи да го напусна: целта ми беше да отида да уча в Гърция. Скърбях, че заминавам. След три години той загина трагично, но преди смъртта си пристигна в Гърция. Тогава ми каза: „Ти си мое дете. Не забравяй родината си. Ние сме чужди в твоята страна. Когато и да е, ние все едно ще си отидем оттук, а ти си длъжен да се върнеш у дома”. Той искаше аз да се върна в Конго и да заема неговото място, но след смъртта му ръкодството на мисията се смени и на мен не ми разрешиха да се върна.
От своя страна аз не се боря със зъби и нокти, не форсирам събитията, чакам кога Господ ще изрази Своята воля. Можех да замина в Заир и тогава, когато не бях нужен на църковните власти там. Това е моята страна. Можех да повдигна въпроса за правомерността на такова отношение, и тях щяха да ги отзоват обратно в Гърция. Не го направих, а сестра ми Текла каза: „Аз отивам вкъщи. Ако се отитат да ме интернират като теб, ще им предявя официално обвинение”. И досега тя е там. Аз така не мога. Възпитавали са ме в послушание. Сега църковните власти там се смениха, така че може би, в бъдеще...
Никой нямаше да успее да се справи с работата, която извърши о. Козма. За тринадесет години той свърши толкова, колкото друг и за тридесет няма да направи. Такъв човек беше.
- Как умря о. Козма?
Той пътувал с кола, бързал да се добере до града, на триста километра. Пътят бил пуст, движение нямало, и той се движел бързо – той всичко правеше бързо. На предната седалка до него седял един мой родственик, а отзад - Дионисиос Киветос, гръцкият консул. Изведнъж, откъдето не го очакваш, насреща изкочил камион и се врязал в колата им, отстрани. Колата се преобърнала много пъти и цялата била изпотрошена. В момента на аварията о. Козма пеел отпуста от службата на своя свят покровител о. Козма Етолийски. По чудесен начин моят родственик се отървал само със сътресение на мозъка, а гръцкият консул нямал и драскотина. Но самият о. Козма загинал мигновено. Такава е била Божията воля.
О. Козма винаги носеше със себе си святи предмети - потир, свето миро и всичко, което е необходимо за кръщение. При аварията всичко това се изгубило, отлетяло далече в полето, но тогава никой не забелязал това. След няколко дни жителите на най-близкото село намерили мирото. Те не знаели какво е това, помислили, че е масло и решили: „Днес ще сготвим вечерята с масло”. Някой намерил потира и се зарадвал: „Сега ще пием вода от златна чаша”. Отец Козма им се явил същата нощ с думите: „Това е свято миро. Ако дръзнеш да готвиш с него, ще умреш”. И на втория казал: „Тази чаша е свята, тя не е за теб. Трябва да я занесеш на свещениците в мисията в Колвези".
В нивата се намерили и други свещени предмети, но жителите на това село били бедни, до мисията било далече, пари за пътуването на всеки от тях не се намерили, затова събрали средства за път за един от тях и го изпратили с всички вещи в Колвези. Този човек ги закарал, трепейки от главата го краката: "При нас дойде свещеник и говори с нас. Ето вещите, които ни заповяда да предадем”. Всички видели, че това е явно чудо. Мисионерите натоварили колата с продукти, масло, кухненски съдове и откарали човека обратно в селото с подаръците. Впоследствие жителите на селото били катехизирани и сега строят храм. Виждате ли какво чудо е станало! Даже смъртта не го е спряла. Втори такъв като о. Козма няма да намериш.
Следва продължение...
Източник: "Road to Emmaus"
Превод Василка Нанева