Протойерей Валентин Асмус

На 23–24 септември 2013 г. в Московската духовна академия се състоя международна конференция «Манастири и монашество: традиции и съвременност», в която взеха участие архиереи, настоятели и монаси и монахини от Русия, Гърция, Кипър, Полша и Сърбия.

 

В президиума на конференцията влязоха Волоколамският митрополит Иларион, Лимасолският митрополит Атанасий, Сергиево-Посадският архиепископ Теогност и други архиереи. Една от главните обсъждани теми беше проектът «Основни положения за манастирите и монасите».


ОТЗИВ ЗА ПРОЕКТА «ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ ЗА МАНАСТИРИТЕ И МОНАСИТЕ»

Проектът «Основни положения за манастирите и монасите», изготвен с междусъборното присъствие на Руската православна църква – Московска Патриаршия, предизвика оживена полемика сред православната общественост. Предлагаме на вниманието на читателя отзив за дадения документ, написан от доцента в Московската духовна академия, настоятеля на московския Покровски храм в Красно село протойерей Валентин Асмус.

Запознаването с «Основни положения за манастирите и монасите» прави наистина приятно впечатление. В документа са засегнати главните въпроси от живота на монасите: ясно са формулирани правилата за постъпване в манастир, подчертана е необходимостта всеки манастир наред с граждански да има и вътрешен устав, изложено е много важното положение за това, че духовният ръководител в манастира е игуменът (игуменията), формулиран е тезисът, че богослужението е центърът на монашеския живот. „Основните положения” са построени върху много източници, в това число върху рядко използвани широки обобщения. Документът има ясна и премислена структура, отличава се с недвусмисленост и точност на формулировките.

Заедно с отбелязаните положителни черти в „Основните положения” могат да се отделят и някои въпроси, които изискват внимание или се нуждаят от доработване въз основа на светоотеческото учение, църковните канони и традиции.

1. Преди всичко, недостатъчно е разкрита духовната същност и цел на монашеството. Не е посочено, че монахът се отрича от света, на първо място, за да придобие Бога в сърцето си. Посветилите се за монашество са призвани не само да се спасят, но и да достигнат нравствено съвършенство чрез изпълнение на заповедите и особения вид християнски подвиг — отдалечаване от света, заради което иноците се нуждаят от особени условия на живот. На главната цел на монашеството — придобиването на Бога — е подчинено цялото устройство на живота в манастира.

2. Разделът «Служение на манастира в света» драстично противоречи на цялата «история на въпроса» в руската литература. У нас всеки, който поиска, е порицавал и продължава да порицава Петър Велики за това, че той (плахо, и честно казано, неуспешно) се опитвал да подтикне манастирите към социална дейност. Йерарси като св. Арсений (Мацеевич) смятали за дълг на честта да гонят от манастирите военните инвалиди, които били изпращани тук по силата на царски указ. В същото време някои обители и през ХIХ в., и в наше време успешно и охотно се занимават с дела на християнска благотворителност. Затова е желателно изразът от точка 5 а «…манастирите са призвани да участват…» да се тълкува не като «Господне повеление», но като «съвет» на свещеноначалието (1 Кор. 7, 25). Както учи Св. Писание, «даровете и служенията са различни» (1 Кор. 12, 1-11), в т.ч. и в монашеството. Може във връзка с това да си припомним огромното многообразие от ордени в западното монашество, при това мнозина от монасите «служат на света» изключително с молитва и килийни подвизи.

3. В «Основните положения» е заобиколен такъв важен момент от устройството на манастира, какъвто е възможността на всеки, постъпил в него, да пребивава отделен от света, от който той се е отрекъл, и да няма близък допир с него, тъй като, по думите на преп. Паисий Величковски, «за немощните по дух монаси е полезно бягството от света и от светските хора, от виждането им, слушането им, събеседването с тях, а още повече от пребиваването с тях»[1]. Поради това в благоустроените манастири е прието по някакъв начин да се отделя територията, на която могат да пребивават само братята, от територията достъпна за миряните.

4. Много неща, и преди всичко опитът на светите отци, заставя да се отхвърли приетата в «Положенията» трактовка на манастира като църковно учреждение и социален институт. На първо място светите отци разбират монашеската община като духовно семейство, обединено около един духовен отец (баща – б.пр.): „Тук бащата е един и той подражава на Небесния Отец, а децата са много, и всички се стараят да се надминат един друг по благоразположение към настоятеля, признавайки като причина за това сближение не естествените връзки, но правейки вожд и блюстител на единението Словото, Което по-здраво от природата свързва със съюза на Светия Дух»[2]. В девическите манастири духовното семейство се обединява около духовната майка — игумения, както свидетелстват за това думите на преподобни Теодор Студит към игумения Ефросиния: «Повереното ти паство паси свято, като духовна майка, а като началстваща по човешки бъди самата образец в изпълнение на заповедите. Не изисквай от другите свръх силите им, дели любовта си поравно между всички, не се прилепяй към нито една от сестрите поради склонност на кръвта» [3]. «Също и сестрите — тъй като и за тях е потребно да се каже, - нека следват разумно и се покоряват богоприлично, ставайки единствено с теб едно дихание и признавайки те за истинска своя майка, а една друга – за близки роднини»[4].

Разбира се, в голяма степен подмяната на духовното семейство с понятието църковно учреждение стана заради терминологични грешки в «Положенията», които, отстъпвайки от светоотеческия език, се обърнаха към терминологията в официалните юридически документи.

Възражение предизвиква и замяната на понятието манастирско благочиние с твърде светското понятие за дисциплина, защото по този начин в «Положенията» остава неразкрит тезисът, че монашеският живот трябва да се гради на първо място върху евангелските принципи на взаимна любов и доверие между настоятеля и братята. Пренебрежението на този тезис може да доведе до това манастирът да бъде разглеждан само като строго построена йерархическа структура начело с началник администратор и подчинени в долната част на пирамидата. Такова разбиране за манастира противоречи на неговата духовна природа и не съответства на учението на светите отци.

5. Относно положението, изказано в точка III a: «Игуменът (игуменията) се назначава от Московския и на цяла Русия Патриарх и от Светия синод по предложение на епархийския архиерей по възможност измежду монасите», е справедливо да се отбележи следното: Историята на Вселенската Църква показва, че в древност единствената приета практика била избирането (а не назначаването) на игумен измежду братята. Това било законодателно закрепено в Номоканона на патриарх Фотий, който в титул XI, гл. 3, с препратка към 34-та глава на 123-та от Новелите на Юстиниан казва: «Епископът е длъжен да постави онзи авва или архимандрит от някой манастир … когото изберат монасите — всички или по-благонадеждните от тях, заявявайки пред Евангелието, че не заради приятелство или по пристрастие го избират, а защото го познават като православен и благонравен човек, достоен да управлява и способен да запази монашеския устав и благосъстоянието на манастира».

В руската традиция избирането на настоятели само измежду братята се е практикувала, с някои отклонения, поне до XVI в. От XVI век вече, според постановлението на Стоглавия събор (гл. 86), чиято справедливост на решенията не е безспорна, настоятелят се назначавал от митрополита или епархийския архиерей по молба на братята и със съгласието на царя. Накрая, през XVIII в. възникнал обичаят настоятелят да бъде назначаван от Синода[5]. Но този обичай не се е спазвал всеки път, дори и през XIX в. в Русия се съхранила древната светоотеческа традиция за избиране на игумен — с указа си от 20 март 1862 г. Синодът директно предписвал в общежителните манастир игумените да се избират от средата на братята и само да се утвърждават от Светия синод, по препоръка на епархийския архиерей, докато настоятелите на необщежителните манастири се назначавали пряко от духовните ръководители.

Не е нужно да се споменава, че руската практика за избиране на игумен непосредствено съответства на учението на древните свети отци. Така например, св. Василий Велики пише: «За водач в благообразието на живота да бъде поставен начело един, избиран между останалите след изпитване на неговия живот, нрави и благоустроено във всичко поведение, и при това като се вземе под внимание възрастта му»[6].

Изхождайки от казаното, би могло да се предложи «Основните положения за манастирите и монасите» да оценят положително приетата преди в Руската Църква практика на избор на игумен и биха могли я затвърдят, но при условие преди изборите в манастира да дойде Комисията по манастирските дела, която да оцени духовната атмосфера в обителта и да разреши въпроса с изборите в едната и в другата посока. В духовно неустроените манастири обаче е възможно непосредствено назначаване на настоятел измежду духовно опитните монаси от друг манастир.

Известният в Гърция преводач и издател на руска духовна литература архим. Тимотей (Сакас), човек сдържан и «дипломатичен», ми каза с твърдо убеден тон: «У вас в Русия нищо няма да се получи с монашеството, ако монасите не избират сами игумените си», (които при гърците са и манастирски духовници).

6. По време на обсъждането на «Положенията» нееднократно беше повдиган въпросът за сферата на пълномощия на епископа по отношение на манастирите в неговата епархия. Несъмнено, този въпрос не трябва да се формулира като положение на пълна независимост на манастирите от епископата. Манастирите трябва, както нареждат църковните правила и светите отци, да се подчиняват на своя правоверен архиерей като на учител и пастир на поверената му област. Това сочи, в частност, 4-то правило на IV Вселенски събор: «Монасите във всеки град и страна да бъдат подчинени на епископа…» Нито един манастир не може да бъде създаден без благословението на действащия архиерей, за което говори и същото това правило. Игумен на манастир да не се поставя без знанието на епископа (1-во правило на Двукратния събор).

Тези и други правила свидетелстват за тясната и непосредствена връзка на манастира със своя служещ архиерей. В същото време Съборите и специалистите по канонично право не предвиждат възможността епископът да може непосредствено да ръководи манастира, неговия вътрешен и стопански живот. Това не предполага и йерархическата структура на Църквата. Епископът по силата на служебните си задължения, по отношение на голямото паство в своята епархия, не може, а и не е длъжен да вниква в битовите подробности на живота на манастирите. Затова епископът си запазва правото да наблюдава за спазването на каноничния и литургичен ред в обителта, което показва и самото название епископ, произлизащ от гръцкия глагол ????????? — наблюдавам, опазвам, съхранявам, защитавам. Цялата отговорност за правилния духовен и стопански живот във всяка една обител епископът възлага на игумена, защото именно той е непосредственият разпоредител на всекидневния живот в манастира.

В съответствие с това тълкувателите на правилата отбелязват, че църковните канони предоставят на манастира правото самостоятелно да се разпорежда със своя вътрешен живот. Така Валсамон в тълкуванието на 1-во правило на Двукратния събор отбелязва, че в манастира епископът има само епископски права, а в другото манастирът си остава самоуправляем. Вселенската Църква от древност е приписвала на епископа именно права на наблюдател и пазител, както това се казва и в Еклога, византийски правов паметник от времето на императорите Лъв и Константин (VIII век): «Епископът е попечител и управител на цялото църковно паство, намиращо се в неговата епископска област, той има правото да ръкополага презвитер, дякон, четец, певец и монах. Собствено на епископа е свойствено да снизхожда със смирение, а също и да се подлага на опасност за стадото и трудностите на пасомите да превръща в своя собствена болка» (Титул 8).

Ако манастирът спазва послушание към своя епископ и в същото време епископът отечески предоставя на манастира правото да се разпорежда с всекидневния си живот въз основата на вътрешния устав на обителта, може да се предполага, че в това няма никакво противоречие с Църковното предание.

Като цяло, извънредната централизация има нежелателни последствия… Архим. Софроний (Сахаров) обяснява преминаването си към Цариградската юрисдикция с това, че е бил задължен да съгласува с Москва всяко извършвано от него пострижение.

7. Решавайки въпроса за духовниците в девическите манастири, «Положенията» се позовават на постановленията на Стоглавия събора. Трябва да се отбележи, че първо, решенията на този събор са до голяма степен нееднозначни — така те станали предмет на спорове между разколниците старообредци и православните, тъй като сред решенията на събора имало постановления за утвърждаване на двуепръстието и двойното алилуя, и разколниците превърнали решението именно на този събор в догмат. Стоглавият събор бил осъден на Московския събор от 1666–1667 г., като изпълнен с «безразсъдност, глупост и невежество». Второ, приведената в «Положенията» формулировка – «В манастир, в който живеят монахини, трябва да служат женени свещеници, а монаси в него не трябва да живеят» (гл. 82)– говори за забраняването на смесени, двойни манастири, а съвсем не за духовенството в девическите обители.

Затова, за да отговорим на въпроса за духовника в девическия манастир, трябва, несъмнено, да се обърнем към многовековния опит на Православната църква, който свидетелства, че духовенството в девическите обители и опеката над тях е била открай време възлагана на йеромонаси. Така например е известно, че тавенисиотските иноци обгрижвали разположения в близост девически манастир [7], а преп. Бенедикт Нурсийски изпращал иноци от своя манастир за духовници в един от девическите манастири в околността [8]. Примери за такъв род покровителство над девически манастири от страна на иноци йеромонаси намираме в житията на мнозина Божии угодници: Василий Велики, блажени Иероним, Авксентий Витински, Симеон Стълпник, Теодор Сикеот, Стефан Изповедник, Теодор Студит, Евтимий Нови и други.

Подобна практика съществувала и в Древна Рус. Само през XVIII–XIX в. могат да бъдат изброени десетина обители, основани и обгрижвани от йеромонаси: Серафимо-Дивеевският манастир, който бил обгрижван от иноците от Саровската пустиня (пърновачално неин строител бил о. Пахомий, а след това, още като млад йеродякон, преп. Серафим); Шамординският манастир, който бил основан от преп. Амвросий Оптински и в който иноците от Оптина пустиня помагали дори в стопанските работи; Алексеевската Арзамаска обител, основана от преп. Теодор Санаксарски; Белевският девически манастир, обгрижван от Оптина пустиня; Троице-Одигитриевската девическа пустиня, основана от преп. Зосим Верховски — след неговата смърт монахините се обърнали за духовно ръководство към оптинските старци; Иверският манастир, чийто духовник бил преп. Варнава Гетсимански; Горицкият манастир, чиито духовници били йеромонаси от близкия Кирило-Белозерски манастир и др.

Наред с това много често през XIX в. за духовници на монахините в девическите манастири били назначавани свещеници от бялото духовенство. Непознаването и недоразбирането на същността на монашеството от такива свещеници обаче, а понякога и направо отрицателното отношение към монашеството, правели изповедта затруднителна за монахините, а липсата на необходимото духовно ръководство водело до отслабване на монашеството като цяло. Именно затова Поместният Събор на Православната Руска църква от 1917–1918 г. приел постановление духовникът в девическите манастири да бъде йеромонах [9]. За съжаление, поради последвалите исторически събития това решене не могло да се въплъти в живота.

Във връзка с всичко разгледано досега, може да се каже, че е напълно в светоотеческата традиция, ако духовникът в девическия манастир е йеромонах, но не трябва да се забравя и това, че в манастира основен духовен ръководител е игуменията. Между нея и духовника трябва да има пълно единомислие, за да не се нарушава духовното единство на сестринството. Затова игуменията трябва да избира духовника заедно със старшите сестри, гледайки на първо място той да бъде в един дух с нея и освен това да представи избраната кандидатура за утвърждаване от правещия (служещ според канона-б.пр.) архиерей.

Относно забраната лица от мъжки пол да живеят в девическия манастир, може да се каже, че то е абсолютно оправдано от гледна точка на свещените канони и светоотеческите традиции. В «Положенията», може да се направи уговорката духовниците и свещенослужителите измежду монасите да живеят в специално отделено помещение зад оградата на манастира.

8. Да отбележим, че в случай на отказ от монашество «Положенията» налагат на виновните епитимии, които точно съответстват на древните установления на Църквата. Може обаче да се предположи, че и по отношение на падналите монаси е била приложена икономия, както я прилагаме сега в много области на църковния живот. Възможност за това допускат и самите правила, в частност 16-то правило на IV Вселенски събор, утвърждаващо: «На девица, посветила се на Владиката Бога, както и на монашестващите не е позволено да встъпват в брак. Ако въпреки това се намерят такива, които вършат подобно нещо, да бъдат лишени от общение. Впрочем, ние сме определили местният епископ да има пълната власт да им оказва човеколюбие». Само по себе си се подразбира, че всеки подобен случай трябва да бъде индивидуално и подробно разглеждан от епископа, което посочва и Валсамон в тълкуванието на 102-ро правило на Трулския събор: «местният епископ, имайки власт да връзва и развързва (от грехове при изповед – б.пр.), не е длъжен да съблюдава буквално всичко това, което е определено в правилата за духовните наказания, а може да променя тези наказания, обръщайки внимание на съгрешаващите лица, на душевното им разположение, начина им на живот, вида на греха, и по този начин на всяка душевна болест да приписва съответното лечение».

Същият Валсамон в тълкуванието на 74-о правило на св. Василий Велики отбелязва: «Епископите, взимайки върху себе си бремето на нашите грехове, могат не само да намаляват мярката на наказанията, но и да променят самото наказание». В този случай е необходимо да се помни, че Църквата е нравствен съюз и светите канони и другите църковни закони, освен законно-юридически, имат също и нравствено-педагогически аспект, който понякога съвършено покрива първия.

Предлаганата в този пункт канонична практика рязко се отличава от практиката на ХIХ-ХХI в. Всеки може да си припомни няколко случая на снемане на монашество при най-снизходително отношение на свещеноначалието. Архим. Теодор Бухарев на 31 юли 1863 г. снел сана си, а на 16 август същата година вече се венчал. Голямо участие в неговата съдба взел св. Филарет Московски, който дори му оказвал съществена материална помощ. Снизходително се отнесла йерархията на Руската задгранична църква към еп. Филип (Иван Алексеевич Гарднер), който се оженил преди да му бъде снет санът.

В древни времена, когато се приемали каноните, строгите епитимии водели до дълбоко покаяние. В наше време, при днешното положение на човека, обществото и църквата, същите тези епитимии ще доведат до отдалечаване от Църквата, т.е. ще бъдат равносилни на вечно изгнание от Нея, което е не само безчовечно, но и разрушително. А враговете на Църквата (и не само те…) веднага ще заговорят, че манастирите ни са се превърнали в духовни затвори.

9. Както казахме, напълно справедливо «Положенията» посочват, че богослужението е центърът на монашеския живот. Във връзка с това бих искал да изкажа пожелание именно в манастирите да се съблюдава изконно приетият уставен ред на богослужението, и утренята, както предписва Типикът, да се извършва именно сутринта, предшествайки Божествената литургия. Всенощното бдение е желателно да се извършва, съгласно неговото наименование, през нощта, т.е. поне след залез слънце.

10. Доколкото животът на монаха е литургичен живот, би било уместно по-голямата част от него да бъде посветен на молитвата, четенето и прочее духовни занимания, поради което продължителността на работния ден в манастира да бъде 4-6 часа, изключвайки, разбира се, срочните и непредвидени послушания. По такъв начин на монасите би била предоставена възможността да изпълняват съвета на светите отци «да не се увличат пристрастно към ръкоделието (ръчната работа – б.пр.), да не му отделят твърде много време, прекалено много душевни и телесни сили в ущърб на молитвата»[10]. В «Положенията» е заобиколен и такъв важен момент, каквото е занятието с умното делание – Иисусовата молитва, което непосредствено се заповядва на всеки постриган в малка и велика схима в чина на пострижението. Би било желателно това да се уговори в точка IVe «Богослужение. Участие в Тайнствата. Иноческо правило», а може би да се изнесе в отделна точка, съобразно важността на разглеждания въпрос.

11. Особено ми се иска да взема отношение по разгорялата се в Интернет-ресурсите полемика, свързана със заимстването на гръцките традиции. Трябва да се каже, че Православието не предполага възможност за противопоставяне на каквито и да са национални традиции, тъй като не съществува руско, сръбско, гръцко и украинско православие. Има само едно общо Свещено Предание, върху което се основават всички Поместни Църкви, и собствено, целият въпрос се заключава само в това до каква степен нашата Руска Църква е съумяла да съхрани това Предание. Ако по пътя на разсъжденията стигнем до това, че част от светоотеческите традиции на руското монашество е изгубена, не трябва да се срамуваме да се обърнем към опита на братските Поместни Църкви, както това е ставало неведнъж в църковната история. Самото православие на нашата земя е било пренесено от Византия. Общежителният начин на монашеството в Древна Рус е бил установен от преп. Антоний Киево-Печорски, който бил научен на иноческо житие на Атон и успешно пренесъл атонската традиция на руска почва, основавайки люлката на руското монашество — Киево-Печорската лавра. В годините на упадък на руското монашество преп. Сергий Радонежски приел от Цариградския Патриарх Филотей Кокин съвет и благословение да въведе общежитийното монашество в своята обител, и по този начин все пак положил началото на възраждане на иноческото житие. Учениците на преп. Паисий Величковски, виждайки в негово лице живия пример на светоотеческото учение, по пътя на приемственността пренесли старчеството от Молдавия в Русия и възродили монашеството в Русия в Синодалния период.

По такъв начин, в Руската православна църква никога не е ставало дума за сляпо копиране на чужди традиции. Залог за духовен успех всеки път е било разумното и разсъдително подражание на живите образци на светоотеческото предание, за каквото се говори и тук. Изглежда, че днес, когато нашата Църква има възможност за широко свободно общуване с братските Църкви, би било напълно уместно да се обърнем към този подход.


Линк със снимки от конференцията:
http://www.pravoslavie.ru/foto/set1077.htm

 

[1] Прп. Паисий Величковский. Послание к Никифору Феотоки.

[2] Свт. Василий Великий. Подвижнические уставы. Глава 18. К соблюдающим подвижническое правило в общежитии

[3] Прп. Феодор Студит. Послание 118 (177). К Евфросинии игумении

[4] Прп. Феодор Студит. Послание 5 (193). К Евфросинии игумении.

[5] И.К.Смолич. Русское монашество. М., 1999. С. 289–290.

[6] Свт. Василий Великий. Слово о подвижничестве второе.

[7] Филарет (Гумилевский), архиеп. Черниговский. Жития святых подвижниц Восточной Церкви. Изд-е 3. М., 1994. С. 57.

[8] Свт. Димитрий Ростовский. Жития святых. Март. День четырнадцатый. Житие преподобного Венедикта Нурсийского.

[9] ОПРЕДЕЛЕНИЕ Священного Собора Православной Российской Церкви О МОНАСТЫРЯХ И МОНАШЕСТВУЮЩИХ. 31 Августа (13 Сентября) 1918 года. IV. Внутренней строй монастырской жизни. П. 32.

[10] Игнатий (Брянчанинов), свт. Приношение современному монашеству. Гл. 43.

 

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1