Монах Моисей Светогорец (1952 - 2014 г.) се подвизаваше близо тридесет и пет години на Света Гора – Атон. Той беше иконописец, поет, критик и писател. Издаде 52 книги и написа повече от 1000 статии. Трудовете му са преведени и издадени в много страни по света. Заемал е длъжността старши секретар в Свещения Кинотис на Света Гора. Близо двадесет и пет години беше духовен старец на братята от килията „Св. Йоан Златоуст“ към скита „Св. вмчк Пантелеймон“ на манастира Кутлумуш. Предлагаме ви откъс от книгата на стареца «За съвременните християни».
Когато съвременният християнин говори за Бога, той често има предвид нещо, което се намира някъде далече в небето, неизвестно, непонятно, непостижимо, недосегаемо, нещо, което той приема за полезно в момент на необходимост; понякога му приписва магически свойства и често повтаря неправославното «Вярвай и не разсъждавай».
Но такава вяра в Бога не води до съществени промени в живота на християнина. Той може понякога да ходи на църква в неделя, да държи в библиотеката си съвременни духовни книги, да има старинни икони в хола си, да премята броеница, може да дава някаква милостиня. Той обаче се дразни, че хората не отговарят на неговите очаквания, мечтае за пари, потопен е в егоизъм, жадува за комфорт, измъчват го безпокойство и желание да изпъкне пред другите. Но това не е животът в Христа. Тук мирише на смърт. По какво християнинът днес се различава от останалите хора? Ако у него няма дълготърпение, кротост, радост, простота и най-вече смирение, това означава, че той не е разбрал нищо от живота в Христа. За живота, който обновява, преобразява и облагородява човека дори под гнета на ежедневните трудности.
Животът на такива християни се ограничава до безсмислено и глупаво оцеляване, защото човек не може да живее само заради пенсията, втория апартамент или новата кола. Не очакваме кардинални промени, действаме без надежда. Постоянно бързаме, приготвяйки си сами погребален саван. Животът, казваме, е черен и безрадостен, скучна и мръсна рутина.
Християнинът е призван да се вслушва преди всичко в гласа на Евангелието, призоваващо го към постоянно рискуване на удобния комфорт, който лукаво го подтиква да казва: слава Богу, аз не върша тези ужасни и срамни неща, които виждам всеки ден по телевизията. Тази мисъл, нашепвана от демоните, и успокоението, което тя дава, съвсем не е нещо добро. Пред Бога ще отговаряме не само за това, че не сме вършили зло, но и за това, че не сме правили добро, че не сме възлюбили добродетелта.
Съвременните християни водят двойствен живот, не винаги притежават чистота и цялостност на личността. Това раздвоение е голяма мъка. Християнинът не трябва да изглежда един, а да бъде друг, да говори едно, а да върши друго. Това притворство, добро или лошо, не може да бъде черта на християнина. Християнинът през седмицата и християнинът в неделя – това не е различен човек. Както вече споменах, съществува едно такова благочестиво лицемерие. Алегория на обсебения от стремеж към съвършен външен вид човек са листата на смоковницата, скриващи вътрешната му празнота и голота. Скъпата и красива дреха не съответства на красотата и съвършенството на вътрешния свят.
Християнинът се потопява до шия в ежедневните грижи, суети се за много неща, отвлича се от дреболии, прави от мухата слон, стреми се към удоволствието и забранения плод, които му изглеждат красиви, сладки и приятни, не иска да се различава от другите, не иска да се бори, не иска да стеснява и ограничава свободата си. Демонът от Едем се връща и предлага блестящото, а не скъпоценното, лесно получаваното, евтиното, рекламираното, най-продаваното, масовото, неистинското. Придобиването му не е успех, в него ги няма истинността, борбата, трудът на търпението и любовта. В това се състои лъжата, дезориентацията, заблудата в приемането на демонския морал, съмнителен, коварен, насочен към приятелство със света. По такъв начин на човека се предлагат лъжливи приоритети, измамни, измислени, части от истината, възхвала на порока, опасен изолационизъм, нездрав нарцисизъм, отместване на проблемите, ярките цветове на празната обложка. Преувеличавам ли?
Днес ние, християните, имаме магическа представа за Църквата. Казваме: «Ако дойдеш в Църквата, работите ти ще потръгнат». Но сред вярващите християни има и безработни, и млади учени, не получили изява, и фалирали търговци. Ние казваме: «Ако не дойдеш в Църквата, каквото и да захванеш, ще бъде напразно». Но дошлият Христос не е принуждавал никого. Ние нямаме право да заплашваме, да плашим света, и най-вече да пеем песни за някакъв несъществуващ Бог, който се кара и отмъщава, който е жесток, завистлив и враждебен. За Бога, който раздава хубави работни места, солидна заплата, високи пенсии и обезщетения, благополучие, дълголетие и прочее. Приличаме на тези, които рекламират нова серия за разкрасяване или на адвокати на несправедливо пострадалия Бог. Ние, християните от опърничавия двадесети век още не сме разбрали, че Църквата – това е Христос, Който спасява, но не се спасява от нито един от нас. Христос е казал: ако от цялото си сърце искаме да бъдем съвършени, да тръгнем след Него. Съвременните християни се превръщат в прокурори, по-царствени от царя, с ревност и усърдие не по разум, склонни към фалшиво мисионерство.
Но, скъпи мои, всички светии на нашата Църква в по-голямата си част са били болни и бедни хора, често преследвани, немощни, презирани - те не биха привлекли погледите ви. Христос се прослави на Голгота. Страданието е спътник на нашия живот. Символът на християнството е кръстът. Недопустимо е да се изопачава истината. В Църквата продължава да съществува страданието, но в него има смисъл, има изход, то води до възкресение. Нямаме право, подобно на някои политици пред избори, да лъжем народа, обещавайки земен рай. Христос е казал, че в света ще имаме скърби. Той не нарича блажени онези, които си губят времето в развлечения. А ние създаваме неохристиянство по наша мярка, за собствени нужди, релаксиращо, безметежно, удобно, леко, без всякакви ценности, антиаскетично и в крайна сметка – антиевангелско. От тази гледна точка Божествената Литургия в храма е просто слушане на думи и съзерцание на обреди, това спокойно може да се гледа по телевизията, седейки във фотьойла, или да се слуша по радиото в колата. Тук няма жертва, съучастие, бодърстване, събрание на вярващите в Тайнството.
В християнските общности бездомният, нелюбезният, недружелюбният, самотният и нещастен човек трябва да бъде съгрят с любов и истина. Ако идващият при нас се сблъска с нашето нерадение, негостоприемство, равнодушие, умора и нерешителност, това е трагично и за нас, и за него. Ако у нас няма светлина и радост, духовен опит и живот, какво можем да му предложим? Той ще намери всичко това на друго място, и вероятно в по-добър вид. Ако у нас, християните, липсва радостта от личната среща с Христос, какъв е тогава смисълът на нашата християнска идентичност и формално ходене на църква? Св. Григорий Синаит казва: ако не разберем какви ни е създал Бог, няма да разберем и това, какви ни е направил грехът. Ако не познаем светлината на благодатта, значи ни е добре и в полумрака. В светлината се разкрива нашата действителност. В светлината ще бъде открита истината на Църквата. Църквата не е това, което си въобразяваме, което си представяме, което съответства на нашите пожелания. Църквата – това са майчините обятия, които искат да спасят всеки, който иска да се спаси. Това не е институция, не е идеология, не е група, не е система, не е партия. Църквата не съди, не се кара, не търси привърженици, не се променя, не се разделя, не се уморява, не си почива, не се тревожи за убедителни аргументи, никого никога не се стреми да пороби и разгроми. Моля, обърнете внимание на това.
Ние, днешните християни, сме длъжни да станем хора на чистия духовен опит, така че самият ни живот да говори по-силно от всичките ни думи, да не изискваме с дързост да стане чудо, да не се молим набързо, да се вслушваме в другия, който и да е той, да устояваме на противодействието, да си сътрудничим с Бога. Ние ще Му дадем нашия доброволен труд, Той – Своята благодат и милост, тъй като спасението на човека винаги е сливане на божествената благодат с човешкото усилие. Човекът е бил създаден по образ Божий и целта на неговото създаване е обожението. Мисията на Църквата е да спаси света; Тайнствата на Църквата освещават човека, който, след като се очисти, се озарява и достига обожение. Такава е православната теология, антропология, еклесиология и аскетика на нашата Църква. Да не търсим други пътища, когато пътят за спасение, обожение и съвършенство е само един.
Източник: http://agioritikesmnimes.blogspot.ru
© 2012 «Издательский дом Святая Гора»