"Всемирното православие" предлага на вниманието на своите читатели, с цел да ги информира (очаквайте скоро и анализ), финалния документ, приет от смесената комисия

ТЕМА НА ДОКУМЕНТА:

"СИНОДАЛНОСТ И ПЪРВЕНСТВО ПРЕЗ ПЪРВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ: ЗА ОБЩОТО РАЗБИРАНЕ ЗА ПОСТИГАНЕ НА ЕДИНСТВО НА ЦЪРКВАТА"

 „което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение [koinonia] с нас; а нашето общение [koinonia] е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна. (1 Йoaн 1:3-4)

1. Църковното общение произтича пряко от Въплъщението на вечното Божие Слово, по благоволението (eudokia) на Отца, чрез Светия Дух. Христос, Който дошъл на земята, основал Църквата като Негово Тяло (сравни 1Кор 12:12-27). Единството, което съществува между Лицата на Троицата е отразено в общението (koinonia) на членовете на Църквата помежду им. Така, както казва св. Максим Изповедник, Църквата е ‘eikon’ на Светата Троица.[1] На Тайната вечеря Иисус Христос се моли на Своя Отец: „опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. (Иоан 17:11). Това Троично единство се проявява в светата Евхаристия, където Църквата се моли на Бог Отец чрез Иисус Христос в Светия Дух.

2. От най-ранни времена едната Църква съществувала като множество поместни църкви. Общуването (koinonia) на Светия Дух (сравни 2 Кор 13:13) било изживявано както в рамките на всяка поместна църква, така и в отношението между тях като единство в многообразието. Под ръководството на Духа (сравни Иоан 16:13) Църквата разработила образци и различни практики, съгласно нейното естество на хора, обединени от единението на Отца, Сина и Светия Дух. [2]

3. Съборността е основно качество на Църквата като цяло. Както е казал св. Йоан Златоуст: „Църква“ означава както събрание [systema], така и събор [synodos]“. [3] Понятието идва от думата „събор“ (synodos на гръцки, conciliumна латински), като най-вече означава събрание на епископи, напътствани от Светия Дух, за общо обсъждане и действие в грижа за Църквата. В широкия смисъл то се отнася до активното участие на всички вярващи в живота и мисията на Църквата.

4. Понятието първенство се отнася до качеството ‘пръв’ (primus, protos). В Църквата първенството принадлежи на нейната Глава – Иисус Христос, Който „е начатък, първороден измежду мъртвите, за да има във всичко първенство [protevon]; (Кол. 1:18). Християнската традиция ясно изразява, че в рамките на съборния живот на Църквата на различни нива епископът е признат като „първенствуващ“. Иисус Христос свързва това „първенство със служение (diakonia): „който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“ (Марк 9:35).

5. През второто хилядолетие се прекъсва общението между Изтока и Запада. Много усилия са направени за възстановяване на общението между католици и православни, но те не са се увенчали с успех. Съвместната международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата и Православната Църква, в нейната текуща работа по преодоляване на богословските различия, е разглеждала отношението между съборността и първенството в живота на Църквата. Различни разбирания за тези същности са изиграли значима роля в разделението между православни и католици. Следователно, от съществено значение е да се намери общо разбиране за тези взаимосвързани, допълващи се и неразделни същности.

6. За да се постигне това общо разбиране за първенството и съборността, е необходимо да се разгледа историята. Господ се проявява в историята. Особено важно е да се предприеме съвместен богословски прочит на службите, духовността, институциите и правилата на Църквата, които винаги имат богословско измерение.

7. Историята на Църквата през първото хилядолетие е решаваща. Въпреки определени временни разриви, християните от Изтока и Запада живели в общение през този период и, в рамките на този контекст, било учредено основополагащото устройство на Църквата. Отношението между съборността и първенството приело различни форми, които могат да дадат жизненоважни насоки на православните и католиците в техните усилия днес за възстановяване на пълното общение.

ПОМЕСТНАТА ЦЪРКВА

8. Едната, свята, съборна и апостолска Църква, чиято Глава е Христос, присъства в евхаристийната общност на поместната църква, подчинена на своя епископ. Той е този, който оглавява (‘proestos’). В литургийната общност епископът онагледява присъствието на Иисус Христос. В местната църква (т.е. диоцез) многото вярващи и клирици, подчинени на един епископ, са обединени едни с други в Христос и са в общение с Него във всяко проявление на живота на Църквата, и особено в честването на Евхаристията. Както св. Игнатий Антиохийски учи: „там, където е епископът, нека там бъде народът, както там, където е Иисус Христос, e и съборната Църква [katholikeekklesia]. [4]. Всяка поместна църква служи в общение с всички останали поместни църкви, които изповядват истинската вяра и отслужват същата Евхаристия. Когато презвитер оглавява Евхаристията, proestos-ът и общността са взаимозависими: общността не може да отслужи Евхаристията без proestos, а proestos-ът, от своя страна, трябва да служи заедно с общността.

9. Тази взаимовръзка между proestos-а или епископа и общността е определящ елемент в живота на поместната църква. Заедно с клириците, които са тясно свързани с неговото служение, местният епископ действа посред вярващите, които са Христовото стадо, като гарант, осъществяващ единството. Като приемник на Апостолите, той упражнява мисията си като служение и любов, пастирски обгрижвайки своята общност и водейки я, като неин водач, към все по-дълбоко единение с Христос в истината, поддържайки апостолската вяра чрез проповядване на Евангелието и отслужване на тайнствата.

10. При положение, че епископът е глава на своята поместна църква, той представлява своята църква пред другите поместни църкви и в общението на всички църкви. По този начин той прави това общение реалност в своята собствена църква.

Регионалното общение на църквите

11. Има много доказателства, че епископите в ранната Църква са осъзнавали своята споделена отговорност за Църквата като цяло. Както казва св. Киприян: „Има само една епископия, но тя е разпределена между задружното множество на многото епископи“.[5] Тази свързаност в единството е изразена в изискването поне трима епископи да участват в хиротонията на нов епископ; [6] тя също е видна в множеството събрания на епископи на събори или съвещания за обсъждане на общи доктринални въпроси (dogma, didaskalia) и практики, както и в честия обмен на писма и взаимни посещения.

12. Още през първите четири века възникват няколко обединения на диоцези в определени райони. Protos, пръв измежду епископите в района, е бил епископът на главния епископски престол, митрополията, като неговата служба като митрополит винаги е била свързана с неговата епархия. Вселенските събори приписват определени изключителни права (presbeia, pronomia, dikaia) на митрополита, винаги в рамките на синодалността. Така, Първият вселенски събор (Никея, 325 г.) изисква от всички епископи в дадена провинция да участват лично или с писмено съгласие в избора на епископ и хиротонията – съборен акт в пълния смисъл на думата, но дава на митрополита правото да утвърди (kyros) избора на нов епископ. [7] Четвъртият вселенски събор (Халкидон, 451 г.) отново дава права (dikaia) на митрополита, като настоява, че неговото служение е духовно, а не политическо [8], както прави и Седмият вселенски събор (Никея II, 787 г.) [9].

13. Епископите на всеки народ [ethnos] трябва да познават първия [protos] измежду тях, когото признават като глава [kephale], и да не вършат без негово разсъждение [gnome] нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията [paroikia] му и до подведомствените на нея места. Но и първият [protos] епископ да не върши нищо без разсъждението на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети - Отец и Син и Дух Свети. [10]

14. Митрополитската институция е форма на регионално общение между поместните църкви. Впоследствие се развиват други форми, а именно патриаршиите, които включват няколко митрополии. Както митрополитът, така и патриархът били епископи на диоцези, с пълна епископска власт в рамките на собствените сидиоцези. По въпросите, свързани със съответните им митрополии или патриаршии, обаче, те е трябвало да действат в съгласие с техните събратя епископи. Този начин на действие е в основата на съборните институции в строгия смисъл на понятието, каквито са регионалните синоди на епископите. Тези синоди се свиквали и оглавявали от митрополита или патриарха. Той и всички епископи действали, като се допълвали взаимно и се отчитали пред синода.

Църквата на вселенско ниво

15. Между четвърти и седми век се възприема ред (taxis) с пет патриаршески престола, на основата и с одобрението на вселенските събори, като римският престол заема първото място, упражнява първенство по чест (presbeiatestimes), следван от престолите в Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, точно в този ред, съгласно каноничната традиция. [11]

16. На Запад първенството на римския престол се разбира, особено от четвърти век насам, във връзка с ролята на Петър сред Апостолите. Първенството на епископа на Рим между епископите постепенно започва да се тълкува като негово изключително право поради това, че е приемник на Петър, пръв измежду апостолите. [12] Това схващане не е прието на Изток, където има различно тълкувание на Писанието и на Отците по този въпрос. Нашият диалог може да се върне към него в бъдеще.

17. При избор на нов патриарх на един от петте престола в taxis-а, наложената практика била той да изпрати писмо до всички други патриарси, в което обявявал, че е бил избран и заявявал своята вяра. Такива „писма на общение" изразявали в дълбочина каноническата връзка на общение между патриарсите. Включвайки името на новия патриарх, при спазване на установения ред, в диптисите на техните църкви, четени на Литургията, другите патриарси признавали избора. Taxis-ът на патриаршеските престоли намирал висшето си изражение в отслужването на светата Евхаристия. Винаги, когато двама или повече патриарси се събирали, за да се отслужи Евхаристията, те заставали съгласно taxis-а. Тази практика била проявление на евхаристийния характер на тяхното общение.

18. От Първия вселенски събор (Никея, 325 г.) насам, на вселенските събори се обсъждат и решават важни въпроси, касаещи вярата и каноничния ред в Църквата. Макар и римският епископ да не присъствал лично на никой от тези събори, във всеки от случаите той или бил представен от неговите легати, или одобрявал решенията на събора postfactum. Схващането на Църквата за критериите за приемане на даден събор за вселенски се развило в продължение на едно хилядолетие. Например, поради историческите обстоятелства, Седмият вселенски събор (Никея II, 787) дава подробно описание на критериите, така както ги разбирали по онова време: взаимно съгласие (symphonia) между предстоятелите на църквите, съдействието (synergeia) на римския епископ и съгласието на другите патриарси (symphronountes). Един вселенски събор трябва да има свой собствен номер в поредността на вселенските събори, а постановленията му да са в съгласие с тези на предходните събори. [13] Приемането им от Църквата като цяло винаги е било висш критерий за вселенския характер на един събор.

19. През вековете са отправяни редица жалби към римския епископ, също и от Изтока, по дисциплинарни въпроси, като свалянето на епископ. На Сердикийския събор (343 г.) бил направен опит да се определят правила за такава процедура. [14] Сердикийският събор е приет на Трулския събор (692 г.)[15]. Каноните от Сердика определят, че епископ, който е бил осъден, може да обжалва пред епископа на Рим и че последният, ако счете това за целесъобразно, може да се разпореди за повторен съд, който да се проведе от епископите в провинцията в съседна на тази на епископа. Жалби по дисциплинарни въпроси се отправяли също към епископа на Константинопол, [16] и към останалите престоли. Такива обжалвания, отправени към главните епископи, винаги се разглеждали съборно. Жалбите, отправени към епископа на Рим от Изтока, изразявали общението в Църквата, но римският епископ не е упражнявал канонична власт над източните църкви. 

Заключение

20. През първото хилядолетие Църквата на Изток и Запад била обединена в съхраняването на апостолската вяра, поддържане на апостолската приемственост на епископите, развиване на съборни структури, неделимо свързани с върховенството, както и в схващането за властта като служба (diakonia) на любовта. Макар и единството на Изтока и Запада понякога да се разстройвало, епископите на Изтока и Запада осъзнавали принадлежността си към едната Църква.

21. Това общо наследство от богословски принципи, канонични правила и богослужебни практики през първото хилядолетие представлява необходима отправна точка и мощен източник на вдъхновение както за католици, така и за православни, в стремежа им да оздравят раната на тяхното разцепление в началото на третото хилядолетие. На основата на това общо наследство и двете страни трябва да разгледат как върховенството, съборността и взаимовръзките между тях могат да бъдат разбрани и упражнявани днес и в бъдеще.

23 септември, 2016 г.


[1] Св. Максим Изповедник, Тайноводство (PG 91, 663D).

[2] St.Cyprian, De Orat. Dom., 23 (PL 4, 536).

[3] Св. Йоан Златоуст, ExplicatioinPs 149 (PG 55, 493).

[4] Св. Игнатий, Писмо до Смирняни, 8.

[5] Св. Киприан, Ep.55, 24, 2; сравни също, ‘episcopatusunusestcuius a singulisinsolidumparstenetur’ (De unitate, 5).

[6] Първи вселенски събор (Никея, 325), правило 4: „Епископ трябва да се поставя изобщо от всички епископи в окръга. Ако това е неудобно, било поради належаща нужда или поради далечен път, тогава поне трима да се съберат в едно място, като отсъстващите изявят писмено съгласието си и тогава да се извършва ръкоположението. Утвърждаването [kyros] на всички тия действия във всеки окръг принадлежи на митрополита.“ Сравни също с Апостолско правило, 1: „Епископ да се ръкополага от двама или трима епископи.“

[7] Първи вселенски събор (Никея, 325 г.), правило 4; също правило 6: „Нека се знае изобщо, че ако някой е бил поставен без съгласието на митрополита за епископ, великият събор определя такъв да не е вече епископ.“

[8] Четвърти вселенски събор (Халкидон, 451 г.), правило 12: „градът, който с царска грамота е удостоен с наименованието на митрополия, нека се ползва само с честта на такъв, също както и управляващият църквата му епископ,  със запазване на собствените права на истинската [kataaletheian] митрополия.“

[9] Седмият вселенски събор (НикеяII,  787 г.), правило 11, дава на митрополитите правото да назначават икономите на техните викарни епископии, ако епископите не обезпечат такива.

[10] Сравни с Антиохийски събор (341 г.), правило 9: „Епископите във всяка област [eparchia] трябва да познават (в оригинала: „се подчиняват на“ – бел. пр.) началстващия в митрополията епископ“.

[11] Сравни с Първи вселенски събор (Никея, 325 г.), правило 6: „Да останат в сила древните обичаи, които са приети в Египет, Ливия и Пентапол, именно Александрийският епископ да има власт над всички тия места, понеже и Римският епископ има свои в това отношение обичаи. Така също и в Антиохия и в други окръзи да се пазят предимствата [presbeia] на известни църкви.“; Втори вселенски събор (Константинопол, 381 г.), правило 3: ‚Цариградският епископ да има предимство на (или ‚по‘ – бел. пр.) чест [presbeiatestimes] след Римския епископ, понеже тоя град е Новият Рим.‘; Четвърти вселенски събор (Халкидон, 451 г.), правило 28: „на престола на древния Рим отците правилно дадоха предимство [presbeia] като на царстващ град. Затова, водени от същите съображения, сто и петдесетте боголюбезни епископи признали равни права на светия престол на новия Рим, разсъждавайки правилно, че градът, който е удостоен с честта да бъде град на царя и правителството и който се ползва с предимства, равни на древния царствен Рим, и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него и да бъде втори след него. (Този канон никога не е възприет на Запад); Трулски събор (692 г.), правило 36: „Като възобновяваме законоустановеното от сто и петдесетте свети отци, събрани в този Богоспасяем и царстващ град, и от шестстотин и тридесетте събрани в Халкидон, постановяваме: престолът на Цариград да се ползва с еднакви предимства с престола на древния Рим и в църковните работи да бъде въздигнат наред с тоя като втори след него; след него да се счита престолът на великия град Александрия, после Антиохийският престол и след него престолът на град Йерусалим.“

[12] Сравни Jerome, InIsaiam 14, 53; Leo, Sermo 96, 2-3.

[13] Сравни Seventh Ecumenical Council (Nicaea II, 787): J. D. MANSI, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, XIII, 208D-209C.

[14] Сравни със Сардикийски събор (343 г.), правила 3 и 5.

[15] Сравни с Трулски събор, правило 2. По негово подобие Съборът на Фотий през 861 г. приема правилата от Сердика, признаващи на епископа на Рим право на касация по дела, за които в Константинопол вече е отсъдено.

[16] Сравни с Четвърти вселенски събор (Халкидон, 451 г.), правила 9 и 17.

 

Анализ на документа може да прочетете ТУК.

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1