Първата подготвена от нас радиопрограма е посветена на Американската Православна История – История на Православната Църква в Америка. Автор и водещ е Матю Нейми, който изследва американското православие в миналото. Матю Нейми е директор на Дружеството за православна християнска история в Америка (Society for Orthodox Christian History in the Americas –SOCHA).
Въведение
Православната Църква е историческата Църква, Църквата на Свещеното Предание и онези, които се считат за православни християни, споделят уникалното историческо съзнание и разбиране, че светците, свещениците и обикновените православни в миналото играят решаваща роля в техния път към спасението.
Въпреки това, има една сфера на Православието, за която малцина от нас знаят нещо, а именно историята на Православието в Америка.
Матю Нейми представя историята на Православната Църква в Америка. Добре дошли в този първи епизод от поредицата за историята на Православието в Америка – не само в Съединените щати, но и в целия Нов свят. Това е огромна тема, на която досега не е било отдавано достатъчно внимание. Преди да се впуснем в разглеждането й, което ще направим в настоящото предаване, мисля, че си струва да обясня защо тази тема има значение, защо трябва да обърнем внимание на историята на американското Православие. Първо, бих искал да задам въпроса: какво е история?
Когато говорим за история, на първо място говорим за неща, които вече са се случили. Важното е, че говорим не за неща от бъдещето, а също така и не се занимаваме с цялото минало. Когато говорим за история, се фокусираме върху човешкото минало. Историята се занимава с минали човешки действия. Мнозина си представят историята като някакъв сух отчет от дати, имена и места: този и онзи били родени тук, този починал там, тази битка се провела на това място, на еди-коя си дата, този свещеник бил ръкоположен в тази катедрала, през онази година и т.н. и т.н. Наизустявате нещата по този начин, точно както в училище, но наистина това е скучно до смърт. И аз бих спорил, че това изобщо не е история. Това е нещо като скелета на историята – има връзка с миналото, но не е нищо повече от хронология. За да говорим наистина за история, трябва да навлезем в миналото. Принципно историята се интересува не от това какво се е случило, а защо се е случило.
Има един велик английски философ от първата половина на 20-ти век, Робин Колингууд, който оказал голямо влияние върху начина, по който хората мислят за историята. Колингууд казва, че историческите процеси не са обикновени събития, а действия, които имат своя вътрешна страна, съдържаща мисловни процеси и това, с което се занимават историците са именно тези мисловни процеси. Следователно, казва Колингууд, цялата история е история на мисълта. Това, което той има предвид с тези думи е, че природните науки се фокусират върху събитията, феномените, нещата, които могат да бъдат изследвани, които са се случили. Науката се фокусира върху външните белези, върху въпроса „какво?”. Същото прави и историята, но без да спира до там. Тъй като се занимаваме с хора, ние имаме работа с рационални същества: хора, които са реални, които са имали реални мисли, реални настроения, реални идеи и всякакъв вид други неща, които са им повлиявали, а не само инстинкти, подобно на животните. Така че, за да разберем човешкото минало, трябва да разберем как са мислили хората в миналото. Когато се спрем на това конкретно, за да правим правилно история, означава ни повече, ни по-малко да имаме правилно разбиране за човешката природа. Колингууд пише: „Чрез историята човек познава себе си/ стига до самопознание. Единствената представа за това какво човек може да направи е какво е правил досега”. Следователно, историята е ценна с това, че ни учи какво е правил човекът и, следователно, какво е човекът.
Тези неща очевидно могат да бъдат отнесени и към Православието. Иисус казва: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Единия Истинен Бог, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Йоан 17:3). С други думи, призовава човеците да познаят Бога, да общуват с Него. Но за да общуват с Бога или с когото и да било, от съществена важност е да знаем кои сме ние като личности, да имаме правилна идентичност. Това става ясно, когато разгледаме отделния индивид. Важна част от това да бъдеш зрял индивид е да приемаш собственото си минало. Незряло е да пренебрегваш или да забравяш личното минало или да живееш в някаква форма на отрицание. Това е една от причините, поради която новоповярвали и ентусиазирани за монашески живот не бързат да дадат доживотни обети, преди да са миропомазани или постригани. Изповедта е обичайна част от живота на православния християнин. Изповедта ни кара да погледнем миналото директно в очите и да не останем оковани в него, а извън него. Вглеждането в миналото има и положителен аспект; дава ни перспектива. Когато в живота срещате трудности, опитът може да ви бъде от полза – ако погледнете назад към минали трудности и поставите настоящите си беди в перспектива. Също така ни помага да черпим от опита на другите. Колко от нас, повалени от греха, са открили вдъхновение в разказите за светци като Мария Египетска и Мойсей Мурин? А от друга страна – колко от нас са се възползвали от съветите на някой по-мъдър от нас?
Как човек придобива мъдрост? Очевидно, чрез опита. А без паметта опитът изчезва. Именно паметта, историята, ни помага да съхраним ползата от нашия опит. Паметта е важна не само за идентичността на отделния индивид, но и когато говорим за група хора, и най-вече за Църквата. Православната Църква правилно нарича себе си историческата Църква, Църквата на Свещеното Предание. Тази важна действителност съдържа в себе си историческо съзнание – проявяваме интерес към миналото, към стореното от нашите предшественици, защо са го направили. Интересуваме се, понеже разбираме, че миналото и хората от миналото имат връзка със собственото ни пътуване към Христа. Един от начините, по който ние, хората от Църквата, се срещаме с хора от миналото е агиологията. Агиологията или житията на светиите е особен начин за предаване на информация и е тясно свързана с иконописта и химнографията. Важно е да знаем, че агиологията сама по себе си не е история. Прилича на история по това, че разказва истории от миналото, но в останалите отношения е много различна.
Агиологията и нейните посестрими, иконописта и химнографията, се занимават преди всичко със съществената реалност зад историческите факти. Ето защо в иконите на Петдесетница виждаме ап. Павел, макар че той в действителност да не е бил там. В иконата на Успение Богородично пък виждаме светиите облечени като византийски свещеници, макар тези одежди да не са съществували по онова време. И в двата случая, иконографът изразява една духовна истина. Не лъже, но и няма претенции да бъде портретист, който рисува буквални картини. Друг пример са „Житията на светиите” от св. Димитрий Ростовски. Те съдържат диалози, които вероятно не са се случили в действителност или точно по същия начин. Например, когато разказва историята за Захарий, бащата на св. Йоан Кръстител, той включва един обширен диалог между Захарий и архангел Гавриил. Но действителният разказ за този диалог в Евангелието от Лука е изключително кратък. Ясно е, че св. Димитрий е поразкрасил текста, разширил е разговора между Захарий и архангела. Не може да се каже, че това е нечестно от негова страна. Той не казва нищо, което противоречи, просто използва повода да поучава хората. Няма претенции да е историк, който записва буквалната действителност от миналото, а се фокусира върху духовната реалност зад буквалната.
Един много подобен пример виждаме в акатиста на Божията Майка, който обикновено се приписва на св. Роман Сладкопевец. Св. Роман написва този образен диалог между Божията Майка и архангел Гавриил, но отново записаното в Евангелието е много кратко. Св. Роман просто проявява артистично своеволие – използва дадения му от Бога талант, за да възхвали Бога и Света Богородица, влага похвалите за Божията Майка в устата на архангела. Смятате ли, че архангела не би се съгласил с това? Разбира се, че не. Сигурен съм, че св. Гавриил с цялото си сърце приема всичко, което св. Роман казва. Но както св. Димитрий, така и св. Роман не се интересувал от това да предаде точен запис на разговора от Евангелието на св. Лука. По-скоро ни разкрива духовната реалност.
Това, което искам да кажа тук е, че агиологията, химнографията и иконографията не са история. Те се занимават с миналото, но нямат претенции да са историци и целта им не е била да напишат исторически разказ. Всички ние знаем колко са важни тези три форми за живота на Църквата и аз бих привел доводи, че историята, макар и различна, е също много важна. Казвам всичко това, защото не искам да объркам някого. Аз говоря за история. Историята на Православната Църква в Америка е нещо много сложно. Много неща в нея ни служат за вдъхновение, докато за други не може да се каже същото. Част от историята ни е много объркана и аз нямам намерение да го скривам. Вярвам, че всичко от нашето минало оказва влияние върху това кои сме ние днес. Всичко има връзка и аз не искам да си затварям очите за нещо, понеже част от него не е съвсем приятна. Но също така и не искам да съблазня някого.
Що се отнася до Православието в Америка, това е една все още неразорана нива. Това е едно от най-важните неща, които трябва да помните, когато поглеждате към американското Православие. То е нещо като Дивия Запад – привлича както герои, така и хора извън закона. Ще дам за пример живота на св. Яков Аляскински. Св. Яков, който е един от героите, бил изгряваща светлина на Православието в Новия свят. Но той бил заобиколен от ужасни помощници. Някои от тези хора били доказано душевноболни и били оставени на св. Яков, понеже техните висшестоящи в Русия не искали да се занимават повече с тях. Един от тези мъже бил йеромонах и той дори се опитал да убие св. Яков. Друг луд пък яростно го нападал с обвинения. Подобни хора не можели да бъдат поставени на отговорни постове в Русия, но в тази погранична територия, каквато била Аляска, бедният св. Яков бил принуден да се занимава с тях. Ето и друг случай: първият православен свещеник в Ню Йорк бил бивш римокатолик, обърнат в Православието, о. Николай Биъринг. През 1883 г. Биъринг изоставил православната вяра и станал презвитерианец, вследствие на което параклисът в Ню Йорк бил затворен. Това е наистина разочароваща история, но малко по-късно от десетилетие след това в Ню Йорк се установили трима бъдещи православни светци: Тихон, Рафаил и Александър Хотовицки.
В това предаване ще говорим за всеки един от тези мъже. Ще обърнем голямо внимание на светците, но няма да пренебрегваме и хора, които не са били свети. Николай Биъринг е също толкова част от американската православна история, колкото и светците Тихон и Рафаил и, макар че историята на Биъринг може да е разочароваща, тя все пак има какво да предложи. Мога да ви обещая няколко неща. Първо, ще бъда честен и няма да разкрасявам или да потулвам. Ще се опирам изключително на извори и най-важното – ще се опитам да представя миналото по начин, който е както истинен, така и съотносим към нас. Успехи, провали – всички те са изиграли роля, за да направят американското Православие такова, каквото е днес. Надявам се, че заедно можем да изследваме това минало и да се учим какво да правим, какво да не правим и най- важното, да научим точно какво е това нещо, наречено американско Православие.
Вие слушате Историята на американското православие с Матю Нейми. Матю е писател и лектор, специализиращ Ранно Православие.
Ancient Faith Radio on the web of ancientfaith.com Copyright © Conciliar Media Ministries