ПРЕПОДОБНИЯТ ИУСТИН (ПОПОВИЧ) И СВЕТООТЧЕСКОТО ПРЕДАНИЕ (ЧАСТ ПЪРВА)

   В нашето съвремие сме достигнали до небивала преценка на всички ценности и в този хаос е загубено и забравено правилното отношение, даже към най-великите светини на Православието, и особено към Свещеното Предание. Проблемът не е в това, че някой от богословска и научна гледна точка отхвърля и отрича Свещеното Предание като такова, а в това, че то е престанало да има друго значение за нашите практически живот и работа. Че ние православните, а често и нашите духовни пастири, се държим в ежедневието така, сякаш Свещеното Предание не съществува, или поне е загубило за нас жизнената и вечната си стойност.

     Настоящата работа има за цел да покаже единствения по своя род пример на Свети Юстин (Попович). Неговото отношение към Свещеното Предание ни връща назад, далеч от опасните и гибелни пътища, по които ние блуждаем съзнателно или несъзнателно. Но преди всичко да се говори за Преподобни Юстин в света на светоотческото предание е необходимо като начало да се обяснят някои понятия, за да се изяснят възможни недоразумения. И да се изясни, преди всичко, че има светоотческо предание, кои са светите отци, а така също – как и кога да ги следваме правилно. Без правилните пояснения, или най-малкото, непълното проучване на мненията по този въпрос в историята на православната мисъл, е невъзможно нито да се разбере правилно връзката на Преподобни Юстин с преданието, нито да се определи правилно нашето отношение към него. А това е много важно за нас.

     Думата отец се употребява много често в Църквата, но не винаги и навсякъде с едно и също значение. Така в раннохристиянски времена отци били наричани духовните водачи и учители, заемащи важно място в живота на младата Христова Църква и затова се ползвали с голям авторитет и уважение. Самите Свети апостоли наричали своите ученици чада (2 Ин.). Това определя положението на Светите апостоли като духовни отци или родители. Чада се наричат и учениците на техните наследници и приемници. Т. напр. Александър, Епископ Йерусалимски, в посланието до Ориген, нарича отци техните общи учители Пантен и Климент, основатели на Александрийската катехизическа школа.[i] В смисъл на духовен наставник, отец е наричан и всеки епископ в своята епархия, а по-късно и всеки свещеник. Това е видно от „Мъченичеството на свети Поликарп Смирненски”. Когато Свети Поликарп е изправен пред съда, езическата тълпа крещяла: „Това е учителят на Азия, християнският отец”.[ii]

     През ІV век наименованието отец се давало по право на ръководители на монашески братства. Монашеският живот по това време е устроен на основа на отношенията между отеца (или авва) и послушника като негов духовен син. През вековете, та чак до днес, тези отношения не само се запазват, но отците са духовни наставници и ръководители  за своите ученици, както и за много миряни, които търсят в тях духовна опора, съвет, изповед на греховете и пр. Отците-отшелници са отци на цялата Църква, а техните поучения са широко разпространени.

     Чак по-късно, в следствие на непрекъснатата борба на Божията Църква с ересите се налага наименованието църковен отец. От това време то служи за обозначаване на тези, които с писмените си трудове или с участието си на Великите и Вселенски събори, формулират вярата. Тях има предвид Свети Василий Велики, когато подчертава, че е нужно да се отстоява това, „което е научено от Светите отци”.[iii]

     По думите на съвременен гръцки богослов „Отците на църквата са велики стълбове на благодатта, продължаващи делото на светите апостоли. С Христовото предание за душата и тялото, с изпитания многообразни по пътя на добродетелите те се удостояват с голямо просвещение и правото да следват думите на истината със своите жития, своите проповеди и изпълнени с Божествената премъдрост на своите писания”.[iv] Житието и трудовете на всеки един от тях са скъпоценна част от духовното наследство на Църквата; най-важни след Свещеното Писание. Всичко, което са написали отците се явява величествен път по пътя на тяхното вглъбяване в словото Божие. Това вглъбяване, което ни изпълва, не само умствено, но и едновременно с това ни съпътства през целия живот. Отците изпълняват Божиите заповеди, от най-важните до най-малките и именно затова имат толкова просветлена мисъл, проникновено вникване в тайните на Божественото откровение. Висотата на тяхната богословска правилност и точност на догматичните определения се обясняват единствено с това, че те не само са поучавали ден и нощ в Свещеното писание, но най-вече с това, че са живели и дишали с него”.[v]

     Сред отците на църквата се разграничават две основни групи. Първата група е представена от отци-учени, дълбоко познаващи не само християнските науки, но в различна степен изучаващи и цялата светска мъдрост. Те са ни оставили в наследство богатството на своите творения – свидетелства за православието, а техният авторитет укрепва православната вяра. Към другата, по-многочислена група отци, принадлежат тези, които не притежават мирска премъдрост, но имат силна и крепка вяра като истински Божии ученици. Те не са ни оставили съчинения, но са утвърждавали и разпространявали словото Божие с устна проповед и с примери от живота си, те приемат и подписват съборните послания. Основните отличия за църковните отци, както учените, така и неучените, са две. Първото – голямата святост, второто- православна просвещеност на учението. За това кои са църковните отци и какви качества притежават се изказва самата Църква, установявайки определени празници, посветени на паметта на отците-участници на Вселенските събори. Т.напр. паметта на 318-те Никейски отци се празнува от Църквата в Седмата неделя след Пасха - на  Светите Отци.[vi]

     Украсени с такива качества и добродетели, Светите отци от ранните векове са широко почитани в Православната църква. За това говори и Преподобни Юстин: „Ние не преставаме да изтъкваме, че в Църквата най-добре от всички мислят Светите отци, защото те мислят със Светия Дух”.[vii] Оттогава в Божията православна църква никога не се приема западният, схоластичен подход към Светите отци, не са приети и външните западни критерии за разпознаване на отческите качества. Напротив, на Изток отдавна разпознават отците по техния опит и потвърждения на външни свидетелства. [viii]

     Поради склонността му към рационализъм, Западът е е последователен в своята схоластична мисъл установила граници на епохата на отците, забравяйки словото Божие, че  „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа” (Ин. 3:8), затова и някои от западните изследователи ограничават отческата епоха до 787 г., т.е. годината на VІІ Вселенски събор; другиприемат, че тя приключва в 451 г. и даже в 313 г. Според съвременния гръцки богослов Панаиот Христу, православното църковно съзнание усвоява в древността наименованието отци, а отческата епоха продължава до края на византийския период и дори преминава тази граница. Това не отнема първенството на отците от първите векове на християнството, по време на които се оформя устройството на Църквата и в известна степен – догматичното учение. [ix] Междувременно, трябва да се уточни, че е погрешно да се фиксират, каквито и да е било граници на отческите времена, независимо от прилаганите принципи на западни и на отделни православни богослови. Защото е немислимо съществуването на отците без Църквата, както и на съществуването на Църквата без отците. Както в миналото, така и в нашето съвремие, има хора, които са по своему равни на древните отци и достойни да носят възвишеното име отец. Това наименование може да бъде дадено по право на светците Нектарий Пентаполски, Егински чудотворец, Николай, епископ Охридско-Жичски, Преподобни Юстин, архимандрит Челийски, отец Георги Флоровски и други.

     Главният и единствен, според нас, богословски предмет на Светите отци е Богочовекът Иисус Христос и Неговото дело. Крайъгълен камък на всяка тяхна мисъл е потресаващият факт, че „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” (Ин. 1:14). Около това се върти в цялата своя целокупност отческото писание, което всъщност е нищо друго, освен всестранно разглеждане и тълкувание на Христовото Евангелие. Неизчерпаем изнточник за това творчество е преданието за Богочовека Христос и всичко, което е от Него, в Него, и свързано с Него.

     В своите проповеди Светите апостоли рядко се обръщат към свидетелствата на книгите на Стария завет, но проповядват основно „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота” (1 Ин. 1:1). По подобен начин постъпват и Светите отци в първите векове след апостолите. В своите творби те се позовават не толкова на книгите на Новия завет, колкото на самите новозаветни събития „”.[x] Не книгите на Новия завет дават сила и авторитет на Църквата, а обратно: Църквата чрез апостолите предава Духа на книгите на Новия завет, а чрез отците поставя своя печат на одобрение. Без Църквата е немислимо съществуването на Новия завет, а без отците е немислимо съществуването на Църквата. По този начин книгите на Новия завет представляват записана от апостолите част от Преданието.[xi]

     Естествено, в хода на събиране и формиране на новозаветния канон, устната част на Преданието, нито е изгубена, нито е оставена без внимание. В продължение на дълго време Писаниет и устното Предание съществуват заедно, като две страни на една и съща реалност – Новозаветното Откровение. По-късно, незаписаната в свещените книги на Новия завет част от Преданието е включена в творчеството на отците на Църквата, както и в решенията на Вселенските събори, и в литургиката. Но същата тази устна традиция не изчезва, защото винаги остава някой елемент, който действа като движеща сила в промените на църковния живот. Непрекъснатостта и приемствеността на Църковното Предание са възможни благодарение на Светия Дух, съществуващ в Църквата от Петдесетница. Защото Господ Иисус Христос обещава да Го изпрати след Своето Възнесение. И Светият Дух никога не изоставя Църквата, която съгласно богомъдрите слова на Григорий Богослов заема преимуществено място в Неговите дела.

     За Православието и православните от незапомнени времена, и особено днес, въпросът за Преданието е въпрос на живот и смърт, вечен живот и вечна смърт. Днес, ние, волно или неволно се оказваме в слепи улички на различни модерни движения, като например: икуменизъм, хуманизъм, безплодни диалози и други обществени недъзи на нашето време, за които са валидни думите на Свети Василий Велики.[xii]

     Под думите Свещено Предание, ние разбираме събрана цялата истина за вярата. Отначало, предадена устно от Господ и апостолите на Църквата в продължение на векове и формулирана, и потвърдена от Вселенските и Поместните събори. По-късно тя битува в колективната вяра на Църквата, в по-късните догматични текстове, творенията на отците и богослужебните църковни книги. В по-широк смисъл Свещеното Предание включва и всички останали църковни предания; тези, които са съхранили култа, живота, обичаите и въобще всичко това, което се отнася до църковния живот, и което е задължително да се почита.[xiii] Следователно, не всичко е еднакво ценно от възприетото от миналото, и не всичко, което е установено от миналото, е непременно правилно. Както е отбелязал един православен епископ на Картагенския събор през 257 г.: „Господ казва: „Аз съм пътят и истината и животът; никой ве дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Ин. 14:6), а не: „Аз съм предание или обичай”. Съществува разлика междуСвещеното Предание и различните предания.[xiv]

     Понятието Свещено Предание е неразривно свързано с понятието Свещено Писание, тъй като те съставляват една неразривна двуединна цялост. Още у апостол Павел надделява еднаквата стойност и на устното, и на записаното учение, наставлявайки „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (1 Сол. 2:15). Така разбират взаимоотношенията между Свещеното Писание и Свещеното Предание и всички отци на Църквата, доколкото говорейки за предмета на вярата, винаги едновременно с това, споменават и Свещеното Писание, и Свещеното Предание. Така Свети Василий отбелязва: „От догмите и проповедите, съблюдавани в Църквата, някои имаме в учения, изложени в Писание, а други, достигнали до нас от апостолските Предания, сме приели като Свети Тайнства. Но и едните, и другите, имат еднаква сила за благочестието”.[xv] Важността на Свещеното Предание, като равносилно на Свещеното Писание, като източник на християнската вяра е очевидна. Трябва да се вземе под внимание и фактът, че Свещеното Писание е предшествано от Преданието под формата на Живата проповед на Спасителя и апостолите. По този начин Писанието се явява част от Преданието, записано от апостолите по вдъхновението на Светия Дух и предадено от тях на Църквата на верните. Свещеното Предание има известен допълващ характер на Свещеното Писание, особено за неща, които в Писанието са представени загадъчно и неясно. Така, чрез Свещеното Предание са предадени догми, числото на Светите Тайнства, приснодевството на Пресвета Богородица, призоваването на светците в молитвите, почитта към икони и мощи и пр.

     Тайнството на Преданието е толкова обемно, колкото е и тайнството на богочовешкия организъм на Църквата и обема в себе си всичко, което има в Църквата. Това включва традицията на апостолското наследство, догмите, живота на Църквата и всички нейни тайнства. Т. напр. Свети Иполит твърди, че Преданието е тъждествено на вярата, казвайки: „По този начин, ние вярваме, благословени братя, в съответствие с апостолската традиция, че Словото Божие е слязло от небесата в Пресветата Дева Мария, за да може, въплътен от Нея, да спаси падналия човек”.[xvi] Свети Василий Велики в своето знаменито съчинение за Светия Дух привежда множество примери от неписаното предание, съставящи, според неговото тълкувание, неотменна част от записаното апостолско предание, като: знамението на Честния Кръст, обръщането на изток по време на молитва, благословение на водата за кръщение и елея за помазване, трикратното потапяне и отричане от сатаната по време на кръщение и прочие. [xvii] Така мисли и Свещеномъченик Ириней (както и всички Свети отци на Църквата): „апостолското предание обхваща цялата Църква и всички, които са в Църквата: презвитери и епископи, истинската вяра (православието), даровете на Светия Дух, църковния ред и устройство, църковните събрания, евхаристията, кръщението, истинският църковен живот и всички други съставни части, имащи място в Поместните църкви, и представящи Божията Църква в света”.[xviii]

     По подобен начин богословства за Свещеното Предание и отец Юстин (Попович), тълкувайки известния откъс от апостол Павел: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (1 Сол. 2:15). На въпроса: „Какво представлява нашето Предание?”, той отговаря:”Всичко, което Богочовекът Христос сам и чрез Светия Дух ни заповядва да живеем в съгласие; всичко, което придава на Църквата святост, в което пребивава Сам и със Светия Дух. Всичко, което е предадено на апостолите от Христа Спасителя и Светия Дух съставя истинското Предание, Свещеното Предание. Накратко, божественото и богочовешкото предание е предавано през вековете и поколенията от Самия Господ Иисус Христос, заедно с всички божествени истини и заповеди, всички добродетели и цялата благодат.[xix] На друго място казва: „Личността на Богочовека Господ Иисус Христос, превърната в Църква и в молитвено, богослужебно и безбрежно море на благодатта, в евхаристията. Това е Преданието.[xx]

     След всичко казано е най-добре да приемем, че е невъзможно да се обозначат границите на Преданието, защото Преданието не е просто някаква теория или събрани логически заключения, но живот, при това живот на Богочовешкото тяло на Църквата. И на всички нас ни се струва, че определението на Преподобни Викентий Лерински „quod ubique, quod semper, quod ab omnibus creditum est” (в това, в което вярваха навсякъде, в това вярваха винаги, в това вяпваха винаги) си остава най-точно. Тълкувайки това свое твърдение, светият отец продължава: „Да се следва универсалността, значи да се признае, че само истинската вяра, която се изповядва от цялата Църква по цялата земя; да се следват древните, значи в никакъв случай да не се отстъпва от това учение, което неизменно са поддържали нашите Свети отци и предци; накрая, да се следва, значи да се приемат вероопределенията от древността , които да се поддържат от всички пастири и учители.[xxi]

     За това, че този принцип се следва от всички свети отци, свидетелстват те самите в своите съчинения, където често се позовават на Преданието на апостолите, на Преданието на Църквата, на съгласие с най-ранните отци, подчертавайки винаги единството на Преданията, единството на вярата. А чрез това – и единството на Църквата, в качеството на носител и пазител на Православието и истинното Предание. По думите на Свети Василий Велики: „Това, което са говорили нашите отци, това говорим и ние”.[xxii]

     Оттук води и своя произход на свещения обичай всички догматични решения на Вселенските събори да започват с класическото: „Следвайки Светите отци”.[xxiii] Говорейки за това, протойерей Георги Флоровски пише, че „действително, Църквата винаги подчертава непроменеността на предаваната през поколенията вяра. Ние вярваме в това, в което и апостолите – това е най-верният признак на истинската вяра”.[xxiv] В единството на Христовата църква, която винаги е била, е и ще бъде „стълб и утвърждение на истината” (1 Тим. 3:15). Тя ни е предадена от Господ чрез апостолите и техните приемници, заедно с цялата съкровищница на вярата на живота. Хранителница на Свещеното Предание и Свещеното Писание е единствено Църквата в своята целокупност, а не някоя отделна поместна Църква, и още по-малко някой епископ, подобно на това, което е на Запад епископът на Рим (папата) – възвеличан като висш пазител на вярата. В опит да съхрани повереното и благо, чрез своята кръстоносна история, Църквата често пролива кръвта на своите Свети мъченици, започвайки от първите векове та до днес, и за това може да си припомним думите на богомъдрия Свети владика Николай (Велимирович): „Всичката кръв е измита и цялата в слава е обвита”. Преданието, бидейки апостолски, отчески и църковен живот, се съхранява и може да бъде съхранено единствено и само в такава Църква.

     За това, че Църквата е наистина пазител на Свещеното Предание през вековете, боговдъхновено свидетелства и преподобни Викентий Лерински, тълкувайки думите на апостола: «О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука» (1 Тим. 6:20). Кой е днес Тимотей, дали само светец на Католическата църква, или светец на целокупния Събор? «Какво е Преданието? – Това, в което вярваш, а не това, което е твое дело; това, което си приел, а не това, което си мислиш; дело не на ума, но учение; не лично притежание, а предавано всенародно; дело, достигнало до теб, а не открито от теб, в отношението, към което ти трябва да бъдеш не изобретател, а пазител, не учредител, но последовател, не водач, но следовник». «Пази, казват, преданието, това е талантът да се пази вселенската вяра цяла и непокътната. Вярата, нека си остане в теб и да я предаваш. Злато си получил и злато раздавай. Не искам да замениш едно нещо с друго, не искам да размениш злато за олово или мед; не искам злато само на външен вид, давай го наистина».[xxv] Поддържайки този принцип, Църквата е съхранила своето Предание непроменено толкова векове. Чрез Светите отци и Вселенските събори, от Първия до Последния, вярва, изповядва и защитава, и бдително пази една всеценност: Богочовека Иисус Христос, Който е и главно Предание на Православната църква. При това Църквата не е само страж и пазител на Свещеното Предание и единствена институция, предаваща Го на хората. Дотолкова, че вън от Църквата и без Божествената благодат е невъзможно изучаване на съдържанието на Свещеното Предание, както и на Свещеното Писание, и е невъзможно възприемане на тяхното спасително въздействие.

     Такива тесни и неразрушими връзки, и единство на Църква и Предание, в никакъв случай не означава, че Преданието представлява нещо вкаменено, застинало, безжизнено и неподвижно, ревниво пазено от Църквата, подобно на антики в археологически музей. Цялата многовековна действителност и живот на Църквата показват точно обратното.  Православното разбиране за Преданието не е за нещо статично. Преданието, както вече сме разбрали, е самата Църква, а Църквата е живият Богочовешки организъм, развиващ се непрекъснато, и в същото това време, не изменяйки нищо в своята същност и съдържание. Преподобни Викентий, както вече видяхме, през цялото си земно съществувание стои зад Преданието. Съгласно неговото разбиране, прогресът е позволен и необходим. [xxvi]

     С течение на времето да се развива и израства в познание и мъдрост, като отделни индивиди, и като общество. И винаги в същата вяра, в същото това Предание.

     Свещеното Предание е и интересно, защото едновременно е непроменено и в същото време възприема допълващи нови черти. Тази идея за Преданието като жива реалност е изразена  прекрасно от отец Георги Флоровски, с думите: «Преданието е свидетелство на Духа,Негово непрекъснато откровение и възвестяване на благата вест... За това, как приемаме и разбираме Преданието, ние сме длъжни да живеем в лоното на Църквата, да осъзнаваме благодатното присъствие на Господ в Нея, да усещаме Светия Дух в Нея. Традицията не е само консервативен принцип; тя е преди всичко  принцип на израстване и възраждане...Преданието – това е постоянно пребиваване на Духа, а не само запомнени думи.»[xxvii]

     По какъв начин е възможно християнинът да осъществи хармонията при съхранение на Преданието, от една страна, и неговото развитие, от друга страна, е показано нагледно от жизнения път и дело на отец Юстин, божествено мъдро и светоотчески вярно изпълняващ ги по време на своя живот. За него верността към Преданието и верността към отците на Църквата са едно и също нещо. Верността към Преданието е сътворила отците, а отците са съхранили Преданието.  Даже не може и да си помислим, че едното може да съществува без другото.

     Това отношение към Преданието е изложено от отец Юстин в писмен вид в началото на неговата «Догматика», където започва с думите на Преподобни Йоан Дамаскин: «Аз няма да кажа нищо от себе си, а само накратко ще изложа това, което са изрекли Божиите мъдри хора».[xxviii] За Преподобни Йоан Дамаскин този принцип означава не просто механично повторение на вече готови фрази, а предадени, съгласно Преданието, на верността към истината изложена в съчиненията на най-ранните църковни отци, тези наистина Божии мъдри хора. Така и у отец Юстин, верността към Преданието се изразява не само в цитиране на богатата светоотческа съкровищница, която той отлично познава, и която е част от един мистичен организъм, наречен Църква – «стълп и крепило на истината» (1 Тим. 3:15). Отец Юстин е живял за Преданието и в Преданието, и затова по светоотческото Предание е живял, и мислил, и говорил, и писал.

     Тъй като един от главните признаци на истината е неизменността, ако и тя да е винаги тъждествена на себе си, подобна неизменност е равна на Самия Бог, така и у отец Юстин има една черта, която се среща и у някои велики свети отци. Тя се изразява в това, че от младостта до старостта си, от първите публикувани страници до последните си записани мисли, винаги плодовитият писател и мислител остава верен на самия себе си. Или най- добре да се каже – истината, на която предано и съгласно Преданието служи, за която мисли и пише. И стилът, и езикът, и неустрашимостта, когато делото касае истината и Преданието на Православната църква, си остават непроменени през целия му живот. В този смисъл, изправяйки се пред кончината си, той няма причина да се разкайва за нищо и да се отрича от нищо, извършено в дела и помисли, за разлика от много други, често велики умове.

     Той има и рядкото щастие, или най-добре да се каже, милостта Божия, от самото начало да стъпи на верния път за следване на Господ Иисус Христос, чрез следване на светите отци и Свещеното Предание, и не се отклонява от него «ни надясно, ни наляво», при каквито и обстоятелства и опасности да се намира. Това, от което особено се възхищаваме у отец Юстин. За нас той е светъл пример за твърдост, благодарение на което Църквата живее и твори.