Днешната патрология ни запознава с Отците на Православието, затова нейният обем и цели се отличават от обикновения семинарен курс по патрология. На тези страници ние преследваме двойна цел: 1) да представим православното богословско обяснение на духовния живот - природата и целта на духовната война, светоотеческия възглед на човешката природа, характера и действията на Божествената благодат и човешките усилия и прочее 2) да дадем практически наставления за това как да се живее истински духовен живот, с описание на духовните състояния - и добри и лоши, чрез които човекът може да преминава през процеса на духовната бран.
По този начин строго догматичните въпроси, касаещи природата на Бога, Света Троица, въплъщението на Сина Божий, на Светия Дух, ще бъдат засегнати само до степента, в която се отнасят до въпросите на духовния живот; и за много от светите Отци, чиито писания касаят тази проблематика, а въпросите, които за духовния живот са второстепенни, тук няма да говорим. Накратко, днес ще става дума главно за отците на Добротолюбието - това събрание от православни духовни писания, които са били създадени в зората на нашата епоха, когато във Франция е избухнала самоубийствената революция, свидетели на която сме ние и в наши дни набира голяма сила недоверието и самоволието.
В наше време, обаче, значително се повиши интересът към Добротолюбието и светите Отци. По-специално, започна изучаването на светите Отци от близкото минало, такива като преп. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Синаит и св. Григорий Палама. Може дори да се каже, че в някои научни семинарски и академични курсове, те са „на мода”, което рядко се е случвало от XIX век насам, когато изобщо „не са били модерни” в повечето православни духовни академии (това не се отнася до манастирите с висок духовен живот, които винаги свято са ги почитали и са живели според техните писания).
Но този факт свидетелства за голяма опасност, която е необходимо да споменем. „Превръщането в мода” на задълбочените духовни писания, някак не е положително явление. В действителност, би било добре, ако имената на тези Отци бяха останали неизвестни, отколкото да се превръщат в предмет за разглеждане от учени - рационалисти или „възторжени неофити”, които не извличат от това никаква духовна полза, а само безсмислено се гордеят, че знаят за тези Отци повече от всички останали, или което е още по-лошо - започват да следват духовните наставление от тези духовни писания без необходимата подготовка и без всякакво духовно ръководство. Всичко това, разбира се, не означава, че тези, които се стремят към Истината трябва да пренебрегват четенето на светите Отци, не дай Боже! Но това означава, че всички ние - учени, монаси и просто енориаши - трябва да подхождаме към тези Отци богобоязнено, със смирение и недоверие към собствения си ум и мнение. Ние трябва да се доближаваме до тях, за да се учим и преди всичко, трябва да признаем, че се нуждаем от учител. И учителите наистина съществуват: в наше време, когато редом до нас няма богоносни старци, учителите трябва да бъдат тези старци, които, особено във време близко до нашето, ни обясняват как да четем и как да не четем православните писанията за духовния живот. Щом самият блажен старец Паисий (Величковски), съставител на първото славянско Добротолюбие, е бил „обхванат от страх”, научавайки, че подготвят за печат такива книги и вече няма и в малкото манастири те да са в обръщение в ръкописна форма, ние с далеч по-голям страх трябва да подхождаме към тях и да разбираме причината за този страх, за да не ни настигне духовна катастрофа, от която той се страхувал.
Преподобни Паисий в своето писмо до баща си Теодосий, архимандрит на Софрониевата пустиня, пише: „Мислейки за появата на печатни книги на св. Отци на гръцки и славянски езици, изпитвам и радост, и опасение. Радост - защото те няма да бъдат доведени до крайна забрава и ревностните им почитатели по-лесно ще се сдобият с тях; опасение - защото те могат да се превърнат в достъпни книги, заедно с всички други книги, не само за монасите, но и за всички православни християни, и самонадеяните хора да започнат превратно да тълкуват в тях светото учение и да се занимават с произволна умна молитва, без надлежен начин и ред; да не бяха изпаднали в самомнение и прелест, с това не биха дали повод за унижение на светинята, чиято святост е била потвърдена от множество големи свети Отци ... и след това не би имало съмнение за цялото учение на нашите богоносни Отци”. Практиката на умната молитва, продължава преподобни Паисий, е възможно само в условията на монашеското послушание.
Наистина в наши дни, когато аскетичната война не се води с предишната сила, има малко такива хора, които се стремят към височините на умната молитва (или поне си представят каква тя трябва да бъде), но предупрежденията на преп. Паисий и други свети Отци, остават присъщи за духовната борба у много от съвременните православни християни. Всеки, който чете Добротолюбието и други писания на Светите Отци, и дори много от житията на светците, ще открие сведения за умната молитва, за Божественото видение, за обожението и други възвишени духовни състояния; православните християни трябва да знаят, какво следва да мислят и чувстват в този случай. Затова нека да видим какво казват по тези въпроси светите Отци и да помислим какво е нашето отношение към самите тях.
Преподобният старец Макарий Оптински († 1860) сметнал за необходимо да напише специално „Предупреждение за тези, които четат духовни светоотечески книги, и искат да практикуват умната Иисусова молитва”. В това съчинение този велик Отец, живял не толкова отдавна, ясно ни напътства как да се отнасяме към тези духовни състояния: „Светите и богоносни Отци са писали за великите духовни дарове, които не трябва всички безразборно да се стремят да придобиват, а тези, които не ги притежават или са чували за тях, имащи честта да ги придобият, трябва да признаят собствената си слабост и незрялост и неволно да се преклонят до смирението, което за търсещите спасението е по-важно от всички други трудове и добродетели”.
Ето, какво пише преп. Йоан Лествичник (VI век): „Както бедняците, виждайки царските съкровища, още повече осъзнават нищетата си: така и душата като чете повествования за големите добродетели на светите Отци, става по-смирена в мислите си” (Слово 26, 211). По такъв начин, нашата първа стъпка по пътя към писанията на светите Отци трябва да бъде смирението.
И още от преп. Йоан Лествичник: „Да се учудваме на трудовете на тези светци е похвално; да ги ревнуваме е спасително, а да искаме изведнъж да станем подражатели на живота им, това е безрасъдно и невъзможно дело” (Слово 4, 42).
Преп. Исаак Сирин (VII век) поучава: „Търсещите в молитвата сладостни духовни усещания, особено на тези, които преждевременно се стремят към виденията и духовното съзерцание, стават жертва на дяволската измама - попадат в царството на тъмнината и им помътнява разсъдъкът, лишават се от Божията благодат и се подлагат на бесовско осмиване, поради горделивия си стремеж да получат не според мярката и не според честта”.
По такъв начин ние трябва да се приближаваме към светите Отци със смирено желание за започване на духовен живот от най-ниското стъпало, и дори не мислейки за постигане на някакви възвишени духовни състояния, които са напълно недостъпни.
Преп. Нил Сорски, който е най-близък до нас във времето, пише: „Какво да кажем за тези, които в смъртното си тяло са вкусили от безсмърната храна, за онзи, който е бил удостоен в своя преходен живот да получи частица от онези радости, които ни очакват в небесния ни дом? ...Ние, обременени от жертви на страстите, сме недостойни дори да слушаме тези думи. И все пак, уповавайки се на Божията милост, се осмеляваме в умовете си да повтаряме думите от Светите писания, за да осъзнаем, в крайна сметка, колко ниско сме паднали”.
За да се укрепи нашето смирено намерение за четене на светите Отци, трябва да започнем с простите светоотечески книги, тези, които ни учат /на духовната – бел. прев/ азбука.
Живял през VI в. един послушник от Газа, който някога е писал на великия прозорлив старец св. Варсонуфий, напълно както би написал един неопитен човек, изучаващ Православието в наши дни: „Имам една книга по догматика, чета я и чувствам, че моят ум се движи от страстните мисли към съзерцаването на догмите”. Светият старец отговорил на това: „Не искам да се занимаваш с тези книги, защото те прекалено много възвишават ума, по-добре изучавай словата на старците, те принизяват ума. Аз казвам това не с цел да омаловажа значението на догматичните книги, но само, за да ти дам съвети, защото храната бива различна”.
Ще бъде важно за нас да определим кои светоотечески книги са най-подходящи за начинаещите и какво трябва да се остави за по-късно.
И още, за православните християни, живеещи в различни условия, подхождат различни книги за духовния живот: това, което е особено необходимо на отшелниците, съвсем не подхожда за монасите в манастирите; това, което е подходящо за всички монаси, не може да бъде в същата форма използвано от енориашите; и във всеки случай, духовната храна на опитните е негодна за ядене от бебета. Ако някой е достигнал определено ниво на духовен живот, то спазвайки Божиите заповеди в лоното на Православната църква, с полза чете по-простите писанията на светите Отци, като ги прилага към условията на собствения си живот, за да получи голяма духовна полза от тези духовни четения.
Епископ Игнатий (Брянчанинов) е писал за това следното: „Известно е, че наскоро посветеният монах не може да използва книгите в своя живот, но непременно се увлича по съдържанието на книгата. Ако книгата съдържа съвети за безмълвие и разкрива изобилие от духовни плодове, които се събират в дълбоката пустинята, то у наскоро посветения монах със сигурност ще се появи силно желание да се усамоти в безлюдна пустиня. Ако в книгата се говори за безусловно послушание под ръководството на духоносен старец, то със сигурност у наскоро посветения монах ще се появи желание за строг /монашески – бел. прев./ живот в пълно послушание към стареца.
Бог не даде на нашето време нито този, нито друг подобен начин на /монашески – бел. прев./ живот. Но книгите на светите Отци, в които е описан този начин на живот, може да подействат така на наскоро посветения монах, че той поради неопитност и незнание, може да изостави мястото си на живеене, където има всички условия за спасение и духовно преуспяване за изпълнението на евангелските заповеди, за да осъществи една неосъществима мечта за съвършен живот, родена живописно и съблазнително в неговото въображение”. Ето защо той стига до извода: „Не се доверявайте, братя, на вашите помисли, разбирания, мечти и влечения, макар да ви изглеждат най-добри, макар да ви създават една живописна картина на свят монашески живот” („Съвети относно душевната монашеска дейност”, глава. X). Това, което епископ Игнатий казва тук за монасите, се отнася и за миряните, разликата е само в начина на живот на миряните и монасите.
Преп. Варсануфий казва нещо много важно за тези, които твърде академично подхождат към светите Отци: „Загриженият за своето спасение не трябва да пита (старците по време на четенето на светоотеческите книги – бел. на о. Серафим Роуз), само за да придобие знания, понеже знанието възгордява (1 Кор. 8, 1), както ни учи Апостолът, а повече трябва да питаме за страстите, за това как да изживеем живота си, тоест, как да се спасим; това е необходимо, то води към спасение”.
Ето защо човек не трябва да чете светите Отци просто от любопитство или като учебник, без твърдото намерение на практика да се осъществи това, което те учат, в съответствие с духовното ниво на всеки. Съвременните академични „богослови” съвсем ясно са показали, че може да има много абстрактна информация за светите Отци и абсолютно никакво духовно знание. За такива преп. Макарий Велики казва: „Точно както облечен в дрипи просяк сънува че е богат, а когато се събуди отново, вижда себе си, че е беден и необлечен. Така разсъждаващите за духовния живот изглежда, че говорят правилно, но това, което говорят, не е закрепено в умовете им с опит, усилие, убеждение - и те като че ли остават в света на мечтите”.
По въпроса за това, дали четем писанията на св. Отци като учебник или ги четем истински, преп. Варсануфий ни учи, в отговор на един млад монах, който като говорил за светите Отци, проявявал непочтителност и гордост: „Когато се говори за житията на светиите Отци и техните наставления, трябва да се говори със самоупрекване: „О, горко ми! Как мога да говоря за добродетелите на Отците, когато аз самият нищо не придобих, и съвсем не напреднах?” И аз живея, поучавам другите за тяхната полза, но в мен не се изпълни словото на Апостола: „Прочее, как ти, който учиш, себе си не учиш? "(Римл. 2:21). По такъв начин, към учението на светите Отци трябва винаги да подхождаме със себеукоряване.
И накрая, трябва да помним, че целта на четенето на светите Отци е не да ни доставя някакво „духовно наслаждение” или да ни утвърди в нашата праведност и превъзходно познание на „съзерцателното” състояние, а единствено в това да ни помогне с усилие да напреднем по пътя на добродетелите. Много от светите Отци говорят за разликата между „деятелен” и „съзерцателен” живот и тук трябва да кажа, че това изобщо не се отнася, както някои си мислят, до някакво изкуствено разделение между тези, които водят „обикновен” живот на „външно православие” или просто на „добри дела”; и „вътрешен” живот, воден само от монаси или от интелектуален елит. Има е един и същ православен живот и с него живее всеки, който се подвизава в Православието, дали монах или енориаш, начинаещ или вече опитен, който е направил не една е крачка в духовния път, „действие” или „практика” – това е пътят, а „видението” (теорията) или „обожението” – това е върхът на пътя.
Почти всички светоотечески писания говорят за действен живот, а не за живота във видения; а когато се споменава за последния, е единствено за това, да ни посочат целта на нашите дела, на нашата битка, която в този живот достигат само някои от великите светци, но в пълнота тя се постига само в съзидателния живот. Дори и най-възвишените писания на Добротолюбието, както е писал епископ Теофан Затворник в предговора към последния том „имат предвид не умен, а изключително деятелен живот”.
И въпреки настоящото изложение, православният християнин, живеещ в нашия век на суетните знания, сигурно няма да избяга от капана, очакващи тези, които искат да прочетат светоотеческите писания в пълнотата на православното им значение и контекст...
Великият Отец от близкото минало в традицията на преп. Паисий (Величковски), бидейки ученик на стареца Леонид (Лъв) Oптински, надхвърлил раввнището на съвременните знания и придобил висше знание за светоотеческата традиция, предавайки неизменните ? истини на език, разбираем за съвременните хора. Със своите съчинения, както и с живота си, той е вдъхновил монашеския живот, съществуващ в съвременния свят, особено се е борил срещу лъжливото рационалистично християнство и срещу съвременните знания.
След смъртта си той се яви в небесно сияние, заобиколен от останалите небесни жители и каза: „Всичко написано в моите книги е истина”, и така изцели духовно боледуващите.