От самото зараждане на светата Църква в апостолски времена и до наши дни, сред Христовите угодници с най-прекрасно свещено украшение сияят светите мъченици, засвидетелствали истината със собствения си живот и с невинната си кръв. На Земята няма място, което да не е напоено с кръвта на Христовите страдалци, от които произлезли новите християни, за което свидетелства великият раннохристиянски учител на Църквата Тертулиан, говорейки, че кръвта на мъчениците е не нещо друго, а семе за новите ревнители на вярата.
Вярва се, че наред с много земи на Древна Европа, и Дукля е била просветена с истината на светото Евангелие още през апостолския период, благодарение на мисионерската дейност на апостол Павел и неговите ученици. За това няма писмени свидетелства, но живото предание се потвърждава от многочислени находки, отнасящи се до края на раннохристиянския период (IV в.), несъмнено свидетелстващи, че в това време християнската вяра вече твърдо се е вкоренила в тези земи.
С християнизацията на сръбските племена се обновяват старите (Михолска Превлака и Златица) и се появяват нови (Пречиста Краинска) манастири, станали разсадници на духовността в Зета и Приморие.
Особен разцвет монашеските обители получават през управлението на благочестивата династия на Неманичите, построили и възстановили много светини.
Според преданието селището Момишичи било основано от поселилите се в тези места жители от село Момуш, под Призрен, които, желаейки да съхранят паметта за своя произход, запазили в известна степен и названието на селото, където някога са живеели. Най-напред това селище се споменава като метох на Хилендарския манастир в грамота, издадена от сръбската светогорска лавра на могъщия цар Душан. А първото достоверно съобщение за намиращия се тук храм на великомъченик Георги се отнася към 1610 г., когато за първи път се споменава името на „поп Никола от Момишичи”. Този храм бил светилник на вярата и център на просвета и култура за православния народ, който жестоко страдал от безбожните турци, чиито зверства в тези краища се помнят и до днес. Едно от най-кървавите злодеяния било унищожаването на църквата „Св. Георги” в Момишичи и намиращото се наблизо училище, където, според достоверно предание, били изгорени живи 40 ученици заедно с двама учители свещеници.
Потиснат от тежкото турско робство, сръбският народ се стараел всячески да се освободи от завоевателите, за да живее в мир и свободно да изповядва истинската вяра на праотците си. Окрилени от турското поражение под Виена през 1688 г., сърбите многократно се вдигали на обща борба, за да счупят ярема и да се освободят от робството на безбожните агаряни.
Особен героизъм и войнски успех пожънали племената Кучи, които били нападани двукратно от Скадарския Сюлейман паша през 1688 г. Устното предание, което и досега е живо сред народа, свидетелства, че в резултат на първото стълкновение турците били поголовно разбити, губейки при това около 1500 души. Разяреният паша се опитал да нападне повторно, но това имало още по-лоши последствия от първия път.
Решен на мъст след двойното поражение, той излял гнева и яростта си върху невинните жители на селата в околностите на сегашната Подгорица. Първи под ударите попаднало Момишичи, където войниците на пашата, затваряйки в училището 40 ученици и двама учители свещеници, ги изгорили живи. Голяма част от учениците били от известния род Поповичи. Това предание записал Андрия Йовичевич:
„Поповичи живеели в горния край в Момишичи и земята първоначално била тяхна собственост. Тогава те имали своя църква над селото и казват, че от техния род досега са излезли 70 свещеници. Въпреки че тази цифра е преувеличена, всичко потвърждава древността на този род. Поповичи упорито се съпротивявали на турците, затова завоевателите ги ненавиждали. Една година на Рождество или на Пасха, докато те били в църквата, турците внезапно нападнали, пребили всички и ги запалили. Освен Поповичи в църквата имало и представители на други родове, но никой не бил пощаден. В горната част на селото се виждат развалините на тази църква, и казват, че в нея изгорили двама свещеника и 40 ученици”.
След оттеглянето на турската войска братството на Поповичи и други жители събрали от пожарището останките на изгорелите мъченици и ги погребали в храма на св. Георги в Подгорица. Жителите на Момишичи векове наред прилежно пазели свидетелството за страданията на невинните деца и двамата свещеници, за това може да се чуе и в наши дни.
След четири века страдания, с освобождението от турско владичество потомците на славните мъченици твърдо решили да възстановят изгорелия си храм. Първи свидетелства за това срещаме от 1903 г., когато братството на Поповичи поискало благословение от тогавашния Черногорско-Приморски митрополит Митрофан (Бан) за възстановяване на тази църква. Митрополитът дал благословението си, но работата по възстановяването на храма била отложена поради мизерията и недостига на средства. Чак през 1930 г. с благословението на Високопреосвещения Черногорско-Приморски митрополит и бъдещ Сръбски патриарх Гавриил (Дожич) възстановяваното започнало. Водени от живата памет за пострадалите деца, вярващите бързо издигнали храма, като през 1936 г. пренесли от храма „Св. Георги” в Подгорица мощите на своите мъченици. В деня на пренасянето на мощите имало незабравимо литийно шествие. Когато носещите кръстовете в началото на литията вече влизали в новия храм, богомолният народ, намиращ се в църквата, посветена на св. Георги, разположена на 2 км от новия храм, дори не били тръгнали още оттам.
Мощите на мъчениците били погребани в олтара под светия престол, където се намирали чак до 1995 г., когато били пренесени в гробница вдясно от олтара, във вътрешността на храма.
По времето на Черногорско-Приморския митрополит Амфилохий (Радович) започнало цялостното обновяване на литургичния и църковен живот в Черна гора.
Сред многото храмове и манастири били обновени и възродени за литургичен живот и храмовете в Момишичи: „Възнесение Господне” в долния край и „Св. вмчк Георги” в горния.
Узнавайки за мъченическото страдание на учениците от Момишичи, Високопреосвещеният митрополит, укрепен от благодатта на Светия Дух, благоизволил през 2006 г. да извади мощите им от гробницата и да ги постави за поклонение, като светилник на вярата, за да сияят и укрепват душите на правоверните. Като се убедил в живата памет на жителите на Момишичи за изгарянето на 42-та мъченици през далечната 1688 година, митрополитът измил светите мощи по древния православен обичай с вино и ги помазал с донесено от Йерусалим розово масло. На празника на светите четиридесет Севастийски мъченици през 2006 г. мощите били изложени за поклонение и целуване от вярващия народ и оттогава почиват в свещения ковчег вляво от иконостаса в храма на името на великомъченик Георги и на тяхната свята памет.
За спомен от пренасянето на мощите било определено св. Момишички мъченици да бъдат литургически прославяни в Черногорско-Приморската митрополия в деня на Севастийските мъченици, на които те се уподобили в страданието, приемайки венци на незалязваща слава и славословещи с множеството свети мъченици Троичния Бог - Отец, Син и Свети Дух, во веки веков. Амин.
Свети Момишички новомъченици, молете Бога за нас!
Превел от сръбски йеромонах Игнатий (Шестаков)
По книгата «Двоjица светих учитеља свештеномученика и 40 ђака новомученика Момишићких». Светигора. Подгорица, 2008.