(Поместваме това писмо по молба на неговия автор - богослова Михай-Силвиу Кириле, който е водещ автор в Румъния).
Високопреосвещени отци митрополити и архиепископи,
Преосвещени отци епископи!
Най-почтително представям на Вашето внимание някои възражения към документите на Критския събор, с молба да бъдат анализирани на заседанието на Светия Синод на Румънската православна църква, свикано за обсъждане и вземане на решение дали да бъдат одобрени или не тези документи.
Голяма част от възраженията се отнасят за документа «Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят» (наричан по-нататък Документ 6).
1. Този събор се различава от другите по това, че не направи ясно разграничение между ереста и Православието, напротив, изтри различията, установени на предишните събори. Многократно беше казано, че този събор не е приел нови догмати, но е очевидно, че той е влязъл в съприкосновение с древните ереси.
2. За разлика от другите всеобщи събори на Православната Църква (вселенски или всеправославни) този събор не анатемоса нито една ерес, появила се в света след последния Вселенски събор, не потвърди решенията на предишните събори, които предадоха на анатема различните ереси и разколи. Съборът беше длъжен да даде конкретни отговори на проблемите и предизвикателствата, вълнуващи съвременните християни, живеещи в свят, дълбоко враждебен към тях и Църквата Христова.
3. Узаконено на най-високо равнище беше участието на Православните Църкви в икуменическото движение, въпреки факта, че тази институция беше определена от някои крупни богослови (свети Юстин (Попович), свети Николай (Велимирович), протойерей академик Думитру Стенилоае и многи други) и от съборите на поместните Православни Църкви (Руската православна задгранична църква, Грузинската православна църква) като ерес или дори като еклезиологическа всеерес, а на Всеправославното съвещание през 1948 г. в Москва имаше препоръка да не се участва в него.
4. Отношението на Православната Църква с християнския свят се разбира изключително чрез участието в икуменическото движение, което свежда до нула надеждите на Църквата да се върнат «близките и далечните» в Православната Христова Църква, доколкото в рамките на икуменическото движение «от нито една църква при влизане в Световния съвет на църквите (ССЦ) не се изисква да променя своята еклезиология. Фактът на членство в ССЦ обаче не означава, че всяка църква е длъжна да смята другите църкви за Църкви в истинския и пълен смисъл на този термин» (статия 19 от Документ 6, цитат от «Торонтската декларация», II)1. Това означава, че провъзгласяването в чл. 1 на Православната Църква като „Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква“ не оказва никакво въздействие върху нивото на икуменическия диалог, тъй като нито един от членовете на ССЦ не е задължен нито да признава факта, че Православната Църква действително е Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, нито да променя своята еклезиология, за за признае, че Православието е истинската Църква.
Нещо повече, в рамките на ССЦ гласът на Православните Църкви съставя малцинство и не може ясно да влияе върху решенията, приемани там. Това беше и една от причините за недоволството на участниците в Междуправославната среща в Солун през 1998 г., когато беше приета Декларация, в която се твърдеше: „Техните [на Православните Църкви] изявления по тези въпроси [богослужебен език, хиротония на жени, права на хомосексуалните малцинства и определени тенденции към църковен синкретизъм] винаги са се считали за изявления на малцинството и, поради тази причина, не са могли да повлияят върху общото направление и етоса на Световния съвет на църквите“2 (подчертано от автора).
5. В член 1 на Документ 6 се говори, че Православната Църква „заема главно място в насърчаването на християнското единство в съвременния свят“. Идеята за християнско единство, лансирана от икуменическото движение, е твърде спорна, доколкото от православна гледна точка християнското единство напълно се проявява вътре в Православната Църква, сред тези, които православно изповядват Христа, както я разбира свети Симеон Нови Богослов: „Съборната (универсална) Църква е събрание на право славещи, изповядавщи православната вяра“3; „истинската Църква се явява единство в събранието на православните в целия свят“4.
Тази статия на Документ 6 означава приемане от Православната Църква на най-високо равнище на доктрината от западен тип за католичността (универсалността, съборността) на Църквата. Православната Църква разбира католичността като пълнота на присъствието на Божествената благодат и [пълнота] на православния опит в единството и свободата5 на всички нейни членове, където и да се намират те по света, докато римокатолицизмът разбира католичността изключително като пространствено разпространение на Църквата в целия свят, а протестантите — като чисто човешко и неустойчиво единство на изповядващите една и съща вяра и една и съща интерпретация на Писанията6. Докато в Православието католичността се постига благодарение на общата природа на поместните Църкви (католичността се проявява чрез съборността), католичността от западен тип се разбира като юрисдикционно единство на всички, намиращи се под едно и също духовно ръководство (на римския папа или по-късно - на ССЦ).
В степента, в която тя притежава ортодоксалността на учението, служението и пребиваването, всяка поместна Православна Църква в света притежава пълнота на благодатта, бидейки по силата на католичността (универсалността, съборността) пълна Православна Църква, съществувуща на даденото място, а не част от някакво цяло, съществуващо като цяло само в единство с останалите му части. Междувременно, член 1 говори за „единство на християните в съвременния свят“, в това число и тези, които нямат православно вероизповедание, служение и пребиваване, което навежда на мисълта, че всъщност този събор приема западното разбиране за католичността, отказвайки се от православната католичност (съборност) на общините, изцяло православни, естествено обединяващи се в православната общност (oicumene), [приема] в името на разширяването на Църквата, включвайки в нея всички наричащи себе си християни, независимо дали от това, имат ли православно вероизповедание и пребиваване. Тази идея се поддържа и от други формулировки на цитирания документ: „възстановяване на единството на християните“, „изгубеното единство на християните“ (чл. 5).
6. Твърдението на чл. 4: „Църквата винаги е развивала диалог с отделилите се от нея“ няма никакви исторически основания, бидейки противоположно на библейския постулат, формулиран от свети апостол Павел, който казва: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж“ (Тит. 3, 10). От тази библейска заповед виждаме, че способът на „диалог“ с отделящите се от Църквата е вразумлението, но по никакъв начин - богословското съглашение.
За икуменическия диалог свети Иустин (Попович) твърди, че съвременният „диалог на любовта“, провеждан във вид на празен сантиментализъм, всъщност е произтичащ от маловерие отказ от освещение от Духа и вярата в истината (срв.: 2 Сол. 2:13), тоест отказ от единствено спасителната любов на истината (2 Сол. 2:10)7. Осъждайки хуманистичното разграничение между любовта и истината, сръбският светец, канонизиран на 29 април 2010 г. и честван от Сръбската църква на 1 юни, предупреждава: « Съществува и „диалог на лъжата“, когато участващите в диалог се лъжат, съзнателно или несъзнателно, един друг. Такъв диалог е присъщ на бащата на лъжата, дявола … Не същестува „диалог на любовта” без диалог на истината. В противен случай подобен диалог е неестествен и лъжлив»8.
Отношенията между Църквата и схизматиците и еретиците се описват и от светите канони като приемане в Православната Църква на заблудилите се, а не като възстановяване на синкретичния маниер на външното християнско единство, тъй като единството на православните християни съществува и е гарантирано в Православната Църква, както това е сега. Така, 45-то Апостолско правило гласи: „Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, нека се отлъчи; а ако им позволи да вършат нещо като свещенослужители в църквата, да бъде низвергнат“9. Това правило ясно посочва границите на „диалога“ с отпадналите от Църквата».
46-то Апостолско правило предвижда, че православен и еретик не могат да имат никакво съгласие: „Заповядваме да се низвергват епископ или презвитер, които са приели кръщение или жертва на еретици, понеже: "Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния (2 Кор. 6:15).
7-мо правило на Втория вселенски събор е показателно за начина, по който трябва да се осъществява възвръщането на еретици в Православието. Първата част на канона гласи: «Присъединяващите се към Православието и към дела на спасяваните от еретиците приемаме при следното чиноположение и по следния начин: …[приемаме ги] когато те заяват писмено [тоест изповядат своята вяра] и прокълнат всяка ерес, която не учи, както учи Светата Божия Вселенска и Апостолска Църква…“10. Това съборно решение е прието отново, потвърдено и допълнено с 95-то правило на VI Вселенски събор, което почти дословно повтаря текста от Втория вселенски събор.
От тези канони подчертаваме идеята за завръщане на еретици в Православието, приемането им отново в редиците на православните, държащи правата вяра, а съвсем не съвместно участие на православни и еретици за откриване отново на някакво си християнско единство, което би означавало нещо различно от завръщането в Православието на тези, които са го напуснали.
7. Налице е объркване, внесено с израза „единство на християните“, повтарящо се в текста и по друг начин: „възстановяване на изгубеното единство на християните“ и т.н. С помощта на този израз се правят опити да се внуши идеята за това, че сякаш Православната Църква участва във възстановяването на единството на християните, а не на християнските „църкви“. По такъв начин се внушава, че уж посланието на Православните Църкви се адресира до членовете на други християнски общности, а не до общностите като такива или към тяхното ръководство.
В действителност обаче отношенията на Православната Църква, както го разбира този документ - това са отношения между ръководството на Православните Църкви и ръководителите на тези еретически общности, а не между Православната Църква и тези, които пребивават вътре в дадените общности. Торонтската декларация и Конституцията на ССЦ говорят за диалози между църквите, а съвсем не между една от тях и непосредствените членове на «църквите-членове». Диалогът с ръководителите на тези еретически общности става непродуктивен вече само с това, както се разбират икуменическите отношения в рамките на ССЦ, доколкото шансовете спасителната вест на Православната Църква да достигне до вярващите от тези общности са равни на нула.
Нещо повече, релативизацията, на която се подлага Православната Църква в рамките на икуменическото движение, където тя се приравнява към останалите християнски общности, води до това, че нито една от еретическите общности вече не би могла да види в нея Църквата, която спасява, а само още една по-различна християнска общност.
8. Членове 3 и 4 в Документ 6 внасят опасно объркване между светите Вселенски събори и икуменическото движение, давайки възможност да се разбере, че сякаш икуменическото движение по някакъв начин се явява приемник на светите Вселенски събори, или, най-малкото, че православното участие в това движение ще става в духа на тези събори, което е лъжа. Член 3 гласи, че «отговорността на Православната Църква по отношение на единството, както и нейната вселенска мисия, са били изразени на Вселенските събори», което е вярно само по отношение на единството на Православната Църква и нейната универсална мисия да пази Православието и да го преподава на тези, които го търсят. Когато пък тези думи се използват, за да се оправдае православното участие в икуменическото движение, тогава те се използват с лъжлива цел.
9. Член 4 гласи, че Църквата «винаги се е трудила за възстановяване на единството на християните», давайки с това да се разбере, че сякаш тя се е трудила за възстановяване на християнското единство, както то се разбира въобще от икуменическото движение, което е лъжа. Дори думите на ектенията «за мира на целия свят, за благостоянието на светите Божии Църкви и за обединението на всички», както изглежда, се използват в този документ в икуменически смисъл, защото Църквата не се моли за обединението на Православната Църкви с другите, еретическите общности, но за обединението на всички хора в рамките на Православната Църква чрез (пре)откриването им на истината на православната вяра.
10. Налице е объркване на термините във втората част на член 4 и член 5, където се говори за «участие на православните в движението за възстановяване на единството с другите християни в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква», което не влиза в противоречие със самосъзнанието на Православната Църква, и, съответно, с «целта да се търси изгубеното единство на всички християни въз основа на истинската вяра и преданията на древната Църква на седемте Вселенски събора».
В тези изрази ние, изглежда, ставаме свидетели на раздвояване на православното самосъзнание на тези, които са ги съставяли, доколкото или текстът твърди, че движението (икуменическото движение) за възстановяване на единството с другите християни има за цел да върне отново всички еретически общности в Православната Църква, която е определена по-горе като Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, или авторите тук фино използват икуменическата концепция, според която Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква (наречена в Торонтската декларация «Свята Католическа Църква, която изповядва Символа на вярата»11) се явява «древната Църква», която сякаш се е изгубила през второто хилядолетие и която икуменическото движение се старае да намери отново.
Няма нито един намек в нито един от документите на икуменическото движение, откъдето да би следвало, че това движение смята Православната Църква за Църквата Христова, в която би се осъществило «изгубеното единство на християните» чрез връщането им в Православието.
Учудва също и фактът, че за ранната Църква на седемте Събора се говори със странна отчужденост, сякаш тя не е самата днешна Православна Църква. Навсякъде в Документ 6 се набива на очи двусмисленият език, като че ли [документът] има два адресата: православните, от една страна, до които се адресира очевидно православно съобщение, и партньорите от икуменическото движение, от друга страна, на които се изпраща съобщение за това, че Православната Църква е изпълнила своите задължения, приети от нея в ССЦ.
11. Член 6 на Документ 6 предизвика най-много спорове, като в този член се прави официално признание на «историческото наименование на инославните християнски църкви и конфесии», с които Православната Църква не се намира в общение. Опиталите се да разяснят този документ твърдят, че макар и да се признава историческото наименование на тези общности, не се признава обаче богословският им статут на «църкви». Подобен подход е внедряването в практиката на еклезиологическата предпоставка за Торонтската декларация, предвиждаща, че това «не означава, че всяка църква трябва да смята другите църкви за църкви в истинския и пълен смисъл на този термин» (Торонто II, цитат из чл. 19 на Документ 6)12.
Подобна доктрина не се среща в наследството на светите Отци, в църковното законодателство и традициите на Православната Църква, която познава съществуването на една-единствена Христова Църква – Православната Църква, приемник на Апостолската Църква, на Църквата на седемте свети Вселенски събори. Признаването на статута на «църкви» за еретическите християнски конфесии означава признание на обоснованите от тях причини, поради които те сами са се нарекли или са били наречени в хода на историята «църкви».
Формулирането на подобна доктрина може да бъде разбрано и от гледна точка на друга еклезиологическа предпоставка на Торонтската декларация, която предвижда, че «църквите-членове признават в другите църкви наличието на елементи на истинска Църква» (Торонто IV.5). Приемането на това, че почти всички еретически християнски конфесии се признават за «църкви», в действителност представлява само по себе си приемане на техните vestigia Ecclesiae13, които те биха могли да имат.
Признаването на «историческото наименование църква» за еретици и схизматици се оспорва avant la lettre от свети Кирил Йерусалимски в 18 оглашения, където той утвърждава: «Думата „Църква” има много значения… Някой би могъл да твърди, че събранието на злите, еретиците … също е църква; срещу това твърдение Символът на вярата ще те утвърди и ще ти даде този член на вярата: В Една Свята, Съборна и Апостолска Църква, за да бягаш от техните скверни събрания и винаги да оставаш в Светата Съборна Църква, в която си бил възроден. Когато отидеш в някой град, ти не питаш само: „Къде е домът Господен?“, защото и ересите на неверниците дръзват да наричат своите пещери домове Господни, и не питай само: „Къде е църквата?“, а „Къде е Съборната Църква?“»14 (подчертано от мен — Авт.).
От този текст виждаме, че терминът «Църква» не може да бъде използван за наименование на ересите, дори когато ние го използваме «строго погледнато и в действителност», тоест в неговия буквален (на гръцки език) смисъл като «събрание». Това, че е необходимо да питаме за «Съборната Църква» (Православната), означава, че терминът не трябва да се използва по отношение на ереста дори по погрешка, за да не въвежда в заблуждение онези, които не са запознати с християнското учение.
12. По-нататък в чл. 6 се говори, че отношенията на Православната Църква «с нас трябва да се основават върху по-бързото и по-обективното изясняване на цялата им еклезиологическа тематика, особено в областта на учението за Тайнствата, благодатта, свещенството и апостолското приемство като цяло»15. Какво означава по-точно «изясняване» на тяхната еклезиология, когато останалите членове-участници в ССЦ вече са им наложили своята еклезиология със самото икуменическо движение? Как може да се направи това изясняване, когато нито един от членовете на ССЦ не е обвързан със задължението да преразгледа своята еклезиология?
Какво точно би могло да стане приемливо в отношенията между Православните Църкви и тези общности от гледна точка на еклезиологията, когато в действителност те трябва да се откажат от собствените си еклезиологични възгледи и да се върнат към православната еклезиология, или, използвайки израза от документа, би следвало да изяснят своята еклезиология в такава степен, че тя да стане изцяло православна, така че между тях и Православните Църкви да съществуват реални отношения? За какво изясняване може да става дума по отношение на Тайнствата, благодатта, свещенството и апостолската приемственост, когато учението на тези общности е напълно противоположно на отношението към този предмет в Православната Църква?
А какво да кажем за другите основни аспекти на догматическото учение на Църквата, отделящи Православната Църква от всички тези еретически конфесии (мариологията, почитане на светия Кръст, почитане на мощите и на светиите, признаване на Преданието, признаване на добрите дела като необходими за спасението и т.н.)?
13. Член 8 създава такова впечатление, като че акцията по участието на Православните Църкви в икуменическото движение се провежда под непосредственото благословение на Светия Дух. Нещо повече, създава се впечатление, като че Дух Свети е пряко ангажиран в работата по провеждане на диалога в рамките на икуменическото движение: «Светият Дух, Който съставлява цялата институция на Църквата, ще възпълни недостигащото»16. Като се има предвид, че вътре в Православната Църква съществува реално направление на мисли, поддържано от канонизирани светци, богослови със световноизвестни имена, духовници с огромен духовен опит и премного обикновени вярващи, смятащи икуменизма за ерес, то можем да кажем, че даденото твърдение, внушаващо мисълта за участие на Светия Дух в процеса на диалога в икуменическото движение, може да бъде признато за хула срещу Светия Дух (вж.: Мат. 12, 28, 31:32).
14. В член 11 на Документа се говори, че методологията на икуменическите диалози «предполага съответното информиране на църковната пълнота за различните етапи от развитието на диалога»17. Всъщност такова информиране на равнище църковна пълнота до този момент не е имало, то беше ограничено до група избрани богослови, студенти богослови и т.н., за които беше изготвена благовидна обработка на тази еволюция в диалозите. Това най-добре се потвърждава от много силната реакция на църковната пълнота сега, когато тя научава истината за въвличането на Православните Църкви в икуменическото движение.
Най-голямата тактическа грешка на този събор стана именно разкриването на икуменическите отношения, продължили десетилетия наред, което до този момент се скриваше далече от очите на вярващия народ. Документ 6 се явява само «увенчаване» на десетилетията православни вероучителни отстъпки в рамките на икуменическите диалози, не донесли никакъв положителен резултат за Православната Църква, а още повече за еретиците и схизматиците извън нея, към които, както изглежда, е адресирано проикуменическото православно богословие. Ето как Солунската декларация на православните богослови от май 1998 г. анализира участието на православните в ССЦ:
«След един век участие на православните в икуменическото движение и години, прекарани в ССЦ, ние не забелязваме достатъчен прогрес в многостранните богословски дискусии между християните. Напротив, пропастта между православни и протестанти става все по-голяма, докато в същото време споменатите по-горе тенденции18 в определени протестантски деноминации стават все по-силни»19 (подчертано от мен — Авт.). Но променило ли се е за последните 20 години това, което така и не се е удало да се промени за първото столетие на икуменизма?
15. Започвайки с чл. 18 и до края на документа се узаконява стилът на отношенията между универсалната Православна Църква и икуменическото движение. В чл. 16 се говори, че «Грузинската и Българската православна църква да напуснали ССЦ … [защото] имат свое особено мнение за работата на Световния съвет на църквите». Грузинската Църква напусна ССЦ след откритото писмо на някои монашески обители, обвиняващи икуменическото движение в ерес, а Българската Църква напусна ССЦ поради причините, обобщени20 в Солунската декларация. Чрез тази формулировка Документ 6 показва, че той се дистанцира от причините, поради които Грузинската и Българската православна църква са напуснали движението. А тези причини са изключително православни, и би следвало да се подкрепят от всички поместни Православни Църкви.
16. В чл. 18 се твърди, че «Православната Църква… в никакъв случай не приема идеята за “равенство на конфесиите” и не може да приеме единството на Църквата като някакъв междуконфесионален компромис. В този смисъл единството, към което се стреми ССЦ, не може да бъде плод единствено на богословски споразумения, но трябва да бъде плод и на единството на вярата, тайнствено съхранявана и живееща в Православната Църква». Това твърдение ще бъде сведено до нула в чл. 19, където се ратифицира Торонтската декларация, в която се казва, че единството на Църквата се осъществява с простото присъствие на всички християни в междуконфесионалния диалог, наложен от икуменическото движение, а не по начина на приемане от всички на православната еклезиология. (осуществляется простым присутствием всех христиан в межконфессиональном диалоге, навязанном Экуменическим Движением, а не чрез разделение всеми православной экклезиологии).
В условията, наложени от основополагащия документ — Торонтската декларация и други икуменически документи, очакванията на Православната Църква да постигне единство на Църквата, търсено в ССЦ посредством «единството на вярата, съхранявана в светите Тайнства и живееща в Православната Църква», е нереализуемо, още повече, че в положение IV.3 на Декларацията се казва, че «фундаменталната предпоставка за икуменическото движение се заключава в това, че на всяка Църква предстои да изпълни позитивна роля в тази сфера. Тази задача се състои в това да се търси дружба с всички, които се явяват съ-членове на мистичното Тяло, дори ако те не се явяват членове на едно и също видимо Тяло»21. Мистичното Тяло, за което се говори тук, - това очевидно е нещо различно от Православната Църква.
17. Член 19 превръща Конституцията на ССЦ и Торонтската декларация в източници на православното църковно право. В този момент Всеправославният събор се явява висша съдебна църковна власт в универсалната Православна Църква (както това произлиза от чл. 22 на документа) в условията на липса на Вселенски събор. След одобрението си от поместните Църкви решенията на Всеправославния събор придобиват силата на закон за целия православен свят. Цитираните няколко пасажа от двата споменати икуменически документи ги правят източници на църковното вероучение, имащи юридическа сила за живота и дейността на Православната Църква.
Както документът Конституция на ССЦ, така и, в още по-голяма степен, Торонтската декларация съдържат принципи, които са неприемливи за православната еклезиология, които, при съпоставянето им с мислите на светите Отци и каноничното законодателство, са еретически. В съборния документ пасажът от Конституцията на ССЦ се цитира приблизително22. Той [даденият пасаж] е наречен в Конституцията база, съдържаща се в нейната 1-ва статия: „Световният съвет на църквите е асоциация на Църквите, изповядващи Господ Иисус Христос за Бог и Спасител, според Писанията, и, следователно, се стремят да изпълнят общото призвание, за слава на Единия Бог – Отец, Син и Светия Дух»23.
Текстът от Конституцията говори за «асоциация на църквите» и за «общо призвание на всички членове на ССЦ» — понятия, неприемливи от православна гледна точка, тъй като това означава асоцииране на Православната Църква с еретиците и укрепване на сътрудничеството с тях заради някаква духовна цел.
Що се отнася за Света Троица, текстът на Конституцията не казва, че Тя се изповядва съгласно «Никео-Цариградския събор», както това уточнява Критският документ (догматът за Света Троице е претърпял на Запад различни изкривявания, започвайки с прочутата добавка Филиокве и продължавайки с това как си представят Света Троица различните протестантски общини).
Що се отнася до целите на ССЦ, то Конституцията прокламира, че «главна цел на обединението на църквите в Световния съвет на църквите е да се призовават един друг към видимо единство в едната вяра и в едното евхаристийно общение, изразено в общи богослужения и живот в Христа, по пътя на свидетелството и служението в света, и да се върви към това единство, така че светът да повярва»24 (подчертано от мен — Авт.). Дори и ако в Торонтската декларация се прави уточнението, че ССЦ не желае да бъде «свръхцърква», това не означава, че в резултат на дейността му не би могъл да стане подобна структура, ако подкрепата на този текст е главната цел, посочена в Конституцията.
Що се отнася до Торонтската декларация, то документът счита нейните еклезиологически предпоставки за имащи «първостепенна важност» за участието на Православните Църкви в икуменическото дивжение, и по такъв начин да ги ратифицира.
Торонтската декларация съдържа пет положения за това, «какво не е ССЦ», и осем «позитивни» положения за това, какво ССЦ желае да бъде. Текстът, цитиран в документа на събора, комбинира едно «негативно» положение и едно «позитивно» от Декларацията, но формулировката «смята еклезиологическите положения», в множествено число, прави впечатление с това, че сякаш става дума за всички еклезиологически положения, съдържащи се в документа, а не само за двете цитирани, защото ако ставаше дума за двете цитирани, тогава щяха да се изразят например така: «смята следните еклезиологически положения в Декларация… за имащи първостепенна важност». За да се избегне объркване, е възможно да бъде добавено още: «но не е съгласен с останалите», както беше направено по-горе, където, говорейки за Конституцията на ССЦ, се казва «зачитане на основния член на Конституцията на ССЦ…».
Още едно доказателство за това, че всички еклезиологически предпоставки [в Декларацията] са били приети, е фактът, че на предсъборния стадий в член 19 се цитираше само една от предпоставките в Декларацията (втората беше добавена след формулировката «инославните църкви и общности» в член 6, с цел оправдаването ?), но пасажът препращаше, също в множествено число, към «еклезиологическите предпоставки»25. Ако ставаше дума само за предпоставките, цитирани в текста, би трябвало да се каже, че [Документ 6] смята, че предпоставката (цитираната) има главно значение за участие в ССЦ.
Предпоставките в тази Декларация като цяло предвиждатт, че нито една от Църквите, участващи в диалога на ССЦ, не може да претендира, че тя се явява Църквата Христова, която се изповядва в Символите на вярата, а че съдържа само нейни части. (которую исповедуют в Символах веры) Така предпоставка IV.5 гласи: «Църквите — членове на Световния съвет на църквите, признават в другите Църкви елементи на истинска Църква. Те смятат, че това взаимно признание ги задължава да встъпят в сериозна дискусия26 една с друга с надеждата, че тези елементи на истината ще доведат до познание на пълната истина и до единство, основано върху пълната истина»27.
От тази предпоставка правим извода, че Православната Църква в качествотото си на член на ССЦ:
1) признава елементи на истинска Църква (която, в икуменически смисъл, не е Православната Църква) в другите членове на ССЦ;
2) признава, че нейната вероизповедна истина е само елемент от вероизповедната истина на Църквата, а съвсем не пълнотата на вероизповедната истина;
3) признава идеята за това, че сякаш тези елементи на истината ще доведат до установявяне на пълната истина, която в този момент не съществува никъде в Църквите членове;
4) приема идеята за обединение на Църквите членове, основано върху пълната истина, произтичаща от диалозите, основани върху елементите от истина, съществуващи в Църквите членове.
Нещо повече, предпоставка 3 от Декларацията допуска, че Църквата Христова превъзхожда всички «Църкви» — членове на ССЦ, и означава, че, като следствие от това, и Православната Църква в това число: «Църквите членове признават, че тяхното членство в Църквата Христова е по-всеобхватно, отколкото членството в тяхното собствено църковно тяло. Ето защо те се стараят да имат жив контакт с онези, които са извън техните редове, и които изповядват, че Христос е Господ»28 (подчертано от мен — Авт.).
Документът предлага и обяснение на тази предпоставка: «Всички християнски Църкви [а значи, и Православните Църкви, участващи в ССЦ, също - Авт.], включвайки Църквата на Рим, твърдят, че не съществува абсолютно тъждество между принадлежността към Универсалната Църква и към техните собствени Църкви. Те признават, че съществуват членове на Църквата extra muros [“зад стените на Църквата”], които aliquo modo [“в еднаква степен”] принадлежат към Църквата, и дори че съществува ecclesia extra ecclesiam [“Църква извън Църквата”]»29 (подчертано от мен — Авт.).
Идеята ecclesia extra ecclesiam влиза в директно противоречие с принципа, утвърден в православната традиция от свети Киприян: extra ecclesiam nulla salus [«извън Църквата няма спасение»]30.
18. Член 18 установява догматическия минимализъм в качеството му на основа в рамките на икуменическото движение чрез цитиране на този фундаментален член от Конституции на ССЦ, който гласи, че основание за приемане в ССЦ е вярата в Христос като Бог и Спасител и изповядването на Света Троица — Отец, Син и Свети Дух. В действителност обаче изповядването на Божествеността на Христос и Света Троица представлява само по себе си условие sine qua non31, единствено ако то е православно. По-голямата част от разривите между Църквата и различните християнски конфесии са възникнали именно поради погрешното им разбиране на тези два основни догмата: догмата за Света Троица и догмата за Въплъщението.
Всичките седем Вселенски събори са обсъждали под една или друга форма именно тези два догмата (точно както и съборът, посветен на иконите, е бил пряко свързан с догмата за Въплъщението на Сина Божий), а условието sine qua non за православност на Църквата е било именно православното разбиране за Тайната на Въплъщението и Богочовешката Личност на Христос и правилният начин, по който може да бъде изразена истината за битието на Единосъщния, но Троичен в Лицата Си Бог.
Този минимализъм намираме и в Торонтската декларация, където се говори за «елементите на истинската Църква», които уж можели да се намерят разпръснати навсякъде, във всички християнски общности (в това число и в Православните Църкви). Тези «елементи» уж са: проповядване на Словото, изучаване на Свещените Писания и извършване на Тайнствата.
Те могат да бъдат признати за общи само ако допуснем, че останалите конфесии и общности проповядват наистина православното Слово, че те интерпретират по православен начин Писанията и имат спасителна благодат, която прави възможно Светите Тайнства да бъдат действени в живота на вярващите. Ако при тях го имаше всичко това, тогава те действително биха били православни. Като неправославна тази идея за приемане на догматическия минимализъм се явява еретическа, така както ересите и разколите, отделили се от Православната Църква, изгубили преди всичко благодатта, способността да подават спасение чрез Светите Тайнства (а мнозинството от тях е изгубило и самите Тайнства) и истинското разбиране на Свещените Писания и Божествената воля, изразена в тях.
Едно малко упражнение на въображението може да ни помогне да видим какви абсурдни последствия може да повлече след себе си догматическият минимализъм. В синоптичните свети Евангелия има фрагмент, в който легион бесове признават Христос за Спасител и Бог и за Син на Всевишния (вж.: Мат. 8:29; Марк. 5:7; Лука. 8:28). С други думи, те Го признават за Бог и Спасител, признават Отеца за Отец и Сина за Син в рамките на Света Троица. И ако беше направено също напомняне и за съществуването на Третото Лице на Света Троица, то «свидетелството» на легиона бесове би удовлетворило условието за признаването им … за членове на Световния съвет на църквите и партньори в диалога на този религиозен форум на нашата Църква, което е недопустимо!!!
19. Член 22 говори за обсъждане на «всички опити да се раздели единството на Църквата, предприемани от страна на отделни лица или групи, под предлог съхранение или мнима защита на истинското Православие»32. Това разпореждане, изглежда, е направено специално, за да наказва тези, които се противопоставят на икуменизма в Църквата. Към този извод ни навежда и фактът, че разпореждането е поставено в текста, който интензивно говори за православното участие в икуменическото движение, още повече в условията, когато всички видове безредици в Църквата са били вече законодателно описани от каноничното право през вековете.
20. Твърдението за това, че уж «съхраняването на автентичната православна вяра се осигурява само чрез съборната структура»33, както изглежда, изключва от процеса приемането на решенията на вселенските или всеправославните събори на пълнотата на Църквата. Истината е, че Светият Събор представлява висшата власт по въпросите на вероучението и каноничните правила, но догматичните учения на вселенските събори и догматичните и канонични учения на всеправославните събори трябва да бъдат приети от пълнотата на Църквата, която, бидейки водена от Светия Дух, може да признае или да не признае характера на някое от подобните решения за Боговдъхновено и православно.
21. Беше изказано мнение за това, че Православната Църква преоценява своето присъствие в ССЦ. Но в последните два члена от документа се твърди следното: «общото съзнание за необходимостта от междухристиянски богословски диалог»; «Православната Църква съзнава, че движението за възстановяване на единството на християните приема нови форми… Необходимо е Православната Църква да продължава да носи своето свидетелство в разделения свят»; «ние се молим християните да работят заедно». Всички тези формулировки внушават мисълта за нашия ясен ангажимент да продължим активно да присъстваме в ССЦ. Оценки за участието в ССЦ се правеха и след Торонтската декларация, но решението за прекратяване на присъствието в ССЦ не беше прието дори две десетилетия след приемането на този богословски документ.
По всички тези причини е необходимо документът «Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят» да бъде изцяло отхвърлен от Светия Синод на Румънската православна църква.
Освен тези възражения към Документ 6, които смятам за икуменическа, а съвсем не за православна декларация, съществуват и няколко възражения към документите, посветени на мисията на Православната Църква в съвременния свят, важността на поста и светото Тайнство Брак.
Така документът, който се отнася до Мисията на Православната Църква в съвременния свят, представлява по-скоро политическа декларация, отколкото богословски документ.
1. Документът се задоволява с констатирането на няколко идеологии, противни на християнския дух, без откритото им осъждане: секуларизация, глобализация, феминизъм, пропаганда на ЛГБТ, обезценяване на човека и т.н.
2. Правят се отстъпки на екзистенциалистката персоналистка философия чрез използване на формулировката «ценност на човешката личност» (раздел А1), тогава, когато е известно, от една страна, че светите Отци са използвали библейския термин човек, оставяйки термина личност за Троичните Лица или за Богочовешката Личност на Христос, а от друга страна – че съвременният смисъл на думата личност отъждествява човешката природа с греха, отклонявайки се от традицията на светите Отци34.
3. Създава се впечатление за присъединяване на Православната Цъква към просветителските принципи на свободата, равенството и братството: «Приносът на Православната Църква в постигането на мир, справедливост, свобода и братство». Равенството (справедливостта), свободата и братството са принципи, които са въведени в европейския Запад от Просвещението, породило мощно социално движение, чиято основна координата е болествотворната антихристиянска позиция.
4. Член Д2 от документа въвежда твърде неточната формулировка «дискриминация от друг характер»35, която може да предизвика объркване, ако се сметне, че тя може да бъде интерпретирана като дискриминация от всякакъв друг характер, което може да се отнася и към дискриминацията по критерий сексуална ориентация, например. В проекта за Румънска Конституция от 2012 г. имаше подобен опит. Първоначално присъсъстваше желанието точно да бъде възпроизведан членът от Хартата на Европейския съюз за основните права, впоследствие обаче, под натиска на християнски асоциации, се спряха на варианта, в който дискримацията по критериите на сексуална ориетация беше заменена с «критерии от друго естество» или «критерии от подобен характер»36.
5. В точка Д, параграф 2 от документа, с думите: «Православната Църква изповядва, че всяко човешко същество, независимо от цвета на кожата, религията, расата, гендера (среща се и като „джендър“ – пол, главно в социален смисъл-б.пр.), националността и езика, е създадено по Божий образ и подобие и има равни права в обществот», съборът по смайващ начин въвежда недискриминация по гендер, различна от недискриминацията по пол, за която се говори в предишните параграфи (втори абзац, в началото на текста)37.
Още по-трудно е да се разбере фактът, че тази идея се подкрепя именно с фрагмента от Свещеното Писание: «няма вече ни иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски» (Гал. 3:28), в който изразът «няма мъжки пол, ни женски» се представя в смисъла на гендерните теории, напълно чужд на това, което твърди свети апостол Павел. Гендерните теории са форми за пропаганда на ЛГБТ, замислени да изопачат християнското учение за тайната на човешкото същество, за отношеинята между мъжа и жената и важността на семейството и Тайнството Брак.
6. Краят на параграф Д2 е формулиран твърде бездуховно:: «Следвайки своята вяра, Православната Църква отхвърля дискриминацията по всички гореизброени признаци, предполагащи различие в достойнството между личностите». От тази формулировка следва, per a contrario38, че Църквата се присъединява към други форми на дискриминация, не посочени в предходния параграф.
Като се стараят да се изразяват на дипломатически език, авторите на документа вместо ясното изявление, че Църквата не приема идеологиите на ЛГБТ, защото противоречат на Откровението и Преданието, дават да се разбере, че Църквата сякаш не се отказва от дискриминацията по други критерии, освен по-горе изброените, но посочени, например в Хартата на основните права на Европейския съюз39: социален произход, генетични характеристики, убеждения, политически възгледи, имуществено положение, месторождение, инвалидност, възраст.
В действителност, обаче, Църквата не е прилагала и не прилага никаква дискриминация дори по отношение към хомосексуалните общества, и само им обръща внимание, че техните възгледи противоречат на Писанието и на Божията воля, и че принуждаването на християните, следващи пътя на Писанието, да приемат тази гледна точка, се явява злоупотребяване.
7. Пасаж Д10 сякаш съдържа извадки от някакво екологично обръщение: «Съвременната екологична криза, съчетана с климатичните промени и глобалното затопляне, прави належащ дълга на Църквата да внесе с разполагащите ? духовни средства, свой принос в защита на Божието творение»; «Православната Църква подчертава необходимостта от защита на Божието творение чрез възпитаване на отговорност на човека по отношение на околната среда».
И двете концепции — екологичната криза, с климатичните промени и глобалното затопляне, и необходимостта човекът да носи отговорност за околната среда — представляват политически идеологеми на екологизма [енвайроментализма]. Екологията пък, от своя страна, се явява идеологическо оръжие на движението ню-ейдж — религиозно движение, стремящо се да се превърне в планетарна религия. Още по-неприемливо беше обявяването в патриаршеското послание на датата 1 септември като молитвен ден за околната среда, особено като се има предвид, че римо-католицизмът също го обяви като ден за молитва за творението, аргументирайки се с това, че тази дата е «денят за икуменическа молитва с православните»40.
8. Позоваването на мира в този документ се представя като призоваващ «християните» (православни и инославни) към сътрудничество от икуменически тип за постигане на мир (точка В3). Мирът и правдата са дарове на Светия Дух, но те се подават на тези, които служат на Бога в православната истина, те не се постигат посредством човешка икуменическа дейност.
Единството на човешкия род, което изглежда е в основата на това сътрудничесто, е дадено, от православна гледна точка, като дело на спасението, извършено от Христос в света, в силата на което ние всички сме призвани към придобиване на вечния живот и спасителната благодат, ползвайки се от присъствието на Духа Утешител, очистващ ни от всяка сквернота и даващ ни истински мир, а не само фактът, че сме потомци на едни и същи предци.
В условията, когато в съвременния свят се практикува политкоректност, при която истината се релативизира или жестоко се потъпква в името на съвместното съществуване на православни и неправославни, усилията за търсене на подобен светски мир, с цената на принесената в жертва истина, представляват от само себе си в действителност обричане на православните вярващи на духовно робство с тези, с които те, както се предполага, ще си сътрудничат в този уж пацифистки процес.
Що се отнася до документа, свързан с «Тайнството на брака и препятствията за него», то разпореждането в точка II.5.ii отваря пролука за приемане по икономия на смесени бракове между православни и инославни, и като следствие, за узаконяване на икуменизма на равнище семейство. Грузинската патриаршия прецени това разпореждане като пряк удар върху 72-ро правило на Пети-Шестия събор, изброявайки го сред главните причини за неучастието си в Критския събор. Предоставянето на поместните Църкви да прилагат икономия към смесените бракове е в ущърб на единството на каноничната практика на Православните Църкви по този проблем, създавайки предпоставки за сериозни неуредици, предизвикани от това противоречиво решение.
Документът, отнасящ се до важността на поста, предоставя на преценката на поместните Църкви приемането на икономия по въпроса за спазването на поста (чл. 7–8), което нанася вреда въвру еднообразието на практиката на Църквата в тази област и релативизира важността и сериозността на светите пости.
Ето защо почтително Ви моля Светият Синод на Румънската православна църква да подложи на анализ всички тези възражения и да се бори да не бъде приет Документ 6. Да бъдат преразгледани и останалите документи на събора, въз основа на поправките, формулирани по-горе, и други, формулирани от различни румънски и чуждестранни православни богослови и от съборите на поместните Православни Църкви.
28 окомври 2016 година
С дълбоко уважение,
богослов Михай-Силвиу Кириле
http://mihaisilviuchirila.blogspot.ru/2016/10/scrisoare-catre-membrii-sfantului-sinod.html
1 Вж.: https://www.orthodoxcouncil.org/web/holy-and-great-council/-/rest-of-christian-world?inheritRedirect=true&redirect=%2F; http://www.ortho-hetero.ru/doc-ecum/51. (С курсив са отделени бележките на преводача от румънски език.)
2 Срв.: https://mospat.ru/archive/1998/05/nr050581/.
3 Цит. по: Sfântul Simeon Arhiepiscopul Tesalonicului. Erminia Dumnezeiescului simbol al credin?ei ortodoxe [Срв. Симеон, архиепископ Солунски. Ерминия на Божествения Символ на православната вяра]. Bucure?ti: EIBMBOR, 2010. P. 93.
4 Също там.
5 Вж.: Pr. Andrew Louth. Introducere în teologia ortodox? [Ендрю Лаут, свещ. Въведение в православното богословие]. Ia?i: Doxologia, 2014. Р. 153.
6 Също там. Р. 154.
7 Sfântul Iustin Popovici. Biserica Ortodox? ?i ecumenismul. Funda?ia Iustin Pârvu [Св. Иустин (Попович). Православната Църква и икуменизмът. Фондация «Иустин Първу»], 2012. Р. 188. (На руски ез. вж.: https://azbyka.ru/otechnik/Iustin_Popovich/pravoslavnaja—tserkov—i—ehkumenizm/.)
8 Също там. Р. 190.
9 Коментари на свети Иустин (Попович) на това правило: «Тази заповед е ясна дори за съвестта на комара. Нима не е?» (Sfântul Iustin Popovici. Biserica Ortodox? ?i ecumenismul. Р. 193).
10 Pidalion. Р. 182.
11 Торонтската декларация вж. тук: http://www.ortho-hetero.ru/doc-ecum/51.
12 Предварителното условие беше добавено и цитирано в чл. 19 на Документ 6, за да се оправдае и защити приемането по време на събора на термина «инославни църкви», сменил израза «неправославни общности». В предсъборния документ това предварително условие не беше цитирано.
13 Vestigia Ecclesiae — следи, признаци на Църква.
14 Sfântul Chiril al Ierusalimului. Cateheze [Срв. Кирил Йерусалимски. Оглашения]. Bucure?ti: EIBMBOR, 2003. Р. 335. (Срв.: Св. Кирилл, архиеп. Иерусалимский. Поучения огласительные и тайноводственные. М., 1991. С. 308–309. Поучение 18, 26.)
15 На рум. ез. дословно: «Отношенията на Православната Църква с тях трябва да се опират на изясняване, колкото може по-бързо и колкото може по-обективно, на цялата им еклезиология, и в частност, тяхното общо учение за Тайнствата, за свещенство, благодатта и апостолското приемство».
16 В рус. пр. дословно: «Светият Дух, Който “събира целия църковен събор… ще възпълни недостигащото”».
17 В румънски превод.: «…предполага съответното информиране на всички Църкви (църковната пълнота) за еволюцията в различните диалози».
18 Вж. по-горе, р. 2.
19 «Упоменатите по-горе тенденции», за които се говори в текста, са богослужебният език, хиротонията на жени, правата на хомосексуалните малцинства и някои други тенденции, свързани с религиозния синкретизъм. Вж. Солунска декларация, член 9: https://www.oikoumene.org/en/resources/documents/wcc—programmes/ecumenical—movement—in—the-21st—century/member—churches/special—commission—on—participation—of—orthodox—churches/first—plenary—meeting—documents—december-1999/thessaloniki—statement. (Превод на Солунската декларация на руски език липсва.)
20 Вж.: https://www.questia.com/magazine/1G1-21066275/bulgarian—orthodox—church—to—quit—wcc.
21 В руския текст на Торонтската декларация: «Основният принцип на икуменическото движение се състои в това, че всяка Църква има положителна задача, която тя изпълнява в своята сфера. Нейната задача се състои в това да търси братство с всички онези, които, не бидейки членове на една и съща видима група хора, заедно принадлежат към една и съща мистична група».
22 Има се предвид началото на чл. 19 в Документ 6: «Православните Църкви — членове на ССЦ смятат за задължително за участие в ССЦ на това основополагащо положение в неговата Конституция, съгласно което негови членове могат да бъдат тези, които вярват, според Писанията, в Иисус Христос като Бог и Спасител и изповядват вярата в славения в Троица Бог — Отец, Син и Свети Дух, съгласно Никео-Цариградския Символ на вярата». Да отбележим тук, че става дума за Конституцията на ССЦ, непреведена на руски език и абсолютно непозната за нас, и при това Документ 6 също е можел да бъде подписан от РПЦ.
23 Вж.: https://www.oikoumene.org/en/resources/documents/assembly/2013-busan/adopted-documents-statements/wcc-constitution-and-rules.
24 Също там.
25 Вж.: http://basilica.ro/relatiile—bisericii—ortodoxe—cu—ansamblul—lumii—crestine/. (На рус. ез.: http://www.patriarchia.ru/db/text/4361154.html.)
26 В руски превод: «в сериозен диалог».
27 Вж. на англ. ез: https://www.oikoumene.org/en/resources/documents/central—committee/1950/toronto—statement. (На рус. ез.: http://www.ortho-hetero.ru/doc-ecum/51.)
28 Вж.: https://www.oikoumene.org/en/resources/documents/central—committee/1950/toronto—statement. (На руски ез. дословно: «Църквите-членове съзнават, че тяхното членство в Църквата Христова е по-всеобхватно, отколкото членството в техните собствени Църкви. Затова те се стараят да влязат в жив контакт с тези, които са извън тях, но вярват в господството на Христос» — http://www.ortho-hetero.ru/doc-ecum/51.)
29 На рус. ез. дословно: «Всички християнски Църкви, включително Римската църква, смятат, че няма пълно тъждество между членството във Вселенската Църква и членството в тяхната собствена Църква. Те признават, че има членове на Църквите „отвъд нейните стени“, че те „по еднакъв начин“ принадлежат към Църквата и дори, че съществува «Църква извън Църквата».
30 Вж.: Свщмк. Киприан Картагенски. За единството на Църквата (https://azbyka.ru/otechnik/Kiprian_Karfagenskij/o_Edinstve/).
31 Conditio sine qua non — необходимо условие; условие, без което не може
32 На руски ез. дословно: «всякакви опити да се раздели единството на Църквата, предприемано от отделни лица и групи под предлог уж запазване или защита на истинското Православие».
33 На руски ез. дословно: «съхраняването на истинската православна вяра е възможно само благодарение на съборната структура».
34 Вж. за това аргументацията на Високопреосвещения Йеротей (Влахос): http://www.aparatorul.md/mitropolitul—ierotheos—vlachos—hotararile—sinodului—plenar—al—bisericii—greciei—pentru—sfantul—si—marele—sinod—si—rezultatul—final—al—acestora/. (В превод на рус.ез. липсва.)
35 Вж.: https://www.orthodoxcouncil.org/web/holy-and-great-council/-/mission-orthodox-church-todays-world.
36 Вж.: http://www.apd.ro/wp—content/uploads/2015/03/Raport—Forumul—Constitutional-2015.pdf.
37 В руския текст «Мисията…» думата «гендер» не се среща, споменава се само «пол».
38 Per a contrario — «напротив».
39 Вж: http://anp.gov.ro/documents/10180/1863054/LexUriServ.pdf/3925bd4c—b834-4719-801c-0789b45dc392.
40 В РПЦ от 2015 г. в първата неделя на м. септември също се провежда такъв „ден на специална молитва за Божието творение“, вж.: http://www.patriarchia.ru/db/text/4158601.html, журнал 41.