В историята на Светото Православие годината 2016 ще остане с опита да бъде свикан Всеправославен събор. Вече е известно, че този събор не успя да придобие искания статут, защото в него не участваха цели четири поместни Православни Църкви - Българската, Грузинската, Руската и Антиохийската. Всички те отрекоха неговия всеправославен характер (вж. тук[1] и тук [2]), като Грузинската Православна Църква заяви, че не го признава за „събор”[3], а Антиохийската Патриаршия декларира, че никога не е давала съгласието си за неговото свикване, т.е че той е незаконен по собствената си уставност[4].

По отношение на документите, официализирани от този събор, най-голяма реакция в Православния свят предизвика документът „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”. Този документ, който определено засягаше догматични въпроси, се превърна в опровержение на всички онези заявления, че на Крит няма да се посяга по никакъв начин към догматиката на Православната Църква. В своето Становище от 28.11.2017 г. Светият Синод на Българската Православна Църква, който единствен сред поместните Православни Църкви изтъкна догматични аргументи за непризнаване на събора, подчерта, че „внимателното изследване на документите, приети от Събора на остров Крит, ни води до извода, че някои от тях съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори”[5].

Както правилно отбелязва йеросхимонах Димитрий Зографски, на Крит се прави опит за легализация на икуменическото богословие и терминология, както и на дейността на ССЦ, като при това на много места се използва сложна словесна еквилибристика, напълно чужда на християнската прямота; съществуват и двусмислени текстове, които търпят неправославни тълкувания [6].

Ние бихме добавили, че текстът почива на една цялостна икуменическа концепция, която се гради и създава от неговите последователи през последните 100 години. Основополагащ момент в тази концепция е отрицанието на Православната Църква като Una Sancta (Едната Църква)[7] и това отричане се обвързва с опорната идея за „наличие на множество църкви на земята”. Нека си спомним, че на cъбора именно този тезис се превърна в момент на спор и беше причина много епископи да не подпишат финалната документация. Ще припомним свидетелството на Навпатски митрополит Йеротей (Влахос), че върху делегацията на Еладската Православна Църква е бил оказан неимоверен натиск да признае невярното твърдение, че съществуват други църкви извън Православната[8]. И в тази връзка в текста беше вписано твърдението, че “Православната Църква признава историческото наименование на други, не намиращи се в общение с нея инославни християнски църкви и конфесии” (т.6), „въпреки това, че вкючват в състава си не всички инославни християнски църкви и конфесии” (т.16) [9] (подчертаното и преводът мои - Р.К.). Във връзка с посочените моменти, Светият Синод на Българската Православна Църква отбелязва, че „Наличието на множество църкви е недопустимо според догматите и каноните на Православната Църква... Добавянето на израза "историческо наименование", както и на пояснението, че инославните изповедания не се намират в общение с Православната Църква, не отменя проблематичността и погрешността на този текст”[10]. Светият Синод пояснява ясно, че ”първоначално в т. 2. на документа се основополага, че „Православната Църква основава единството на Църквата върху факта на нейното основаване от нашия Господ Иисус Христос и върху общението в Светата Троица и в тайнствата. Това единство се изразява чрез апостолската приемственост и светоотеческата традиция и се преживява в нея до днес". Добавянето на израза "историческо наименование", както и на пояснението, че инославните изповедания не се намират в общение с Православната Църква, не отменя проблематичността и погрешността на този текст.

В посочения в т. 6 на документа пасаж се съпоставят несъпоставими реалности. Това, че наименованието "Православна", отнесено към Едната, Света, Апостолска и Съборна Христова Църква, е исторически утвърдено наименование, намалява ли неговата действителност и значение? Всяко истинско наименование, възникнало в историята, отразява определена същност, съществуваща реалност. В противен случай това е понятие без реален обем, просто едно име без действителен предмет, който то изразява или отразява. Такова име без реален предмет е фикция.

В такъв случай, съборният документ следваше да отбележи, че "историческото наименование" "църкви", отнесено към отклонилите се от Православната Църква общности, е фиктивно наименование, без реален референт в действителността. Ако не направим тази уговорка, тогава историческото наименование "инославни църкви" ще има своя реален исторически референт, към който се отнася. Т. е. ще признаем реалното съществуване на други църкви, различни от Православната, което е в явно противоречие с т. 1 и с началните думи на т. 6 от документа (Църквата е Една и Единствена)[11]. Аналогично твърдение изрази и Светият Кинотис на Света Гора Атон (2016 г.), който подчерта, че „Основно искане на Свещения Кинотис беше да не се признават инославните за Църкви, защото само Православната ни Църква е Едната, Света, Съборна (katholike) и Апостолска Църква“[12]. Своите „печални изводи” относно Крит изрази и Пирейският митрополит Серафим, който попита: „Как може да наричаме нещо, отричайки съществуването на това, което наричаме?”. Архиереят заяви също, че „противоречиво и неприемливо от догматична гледна точка е приемането на термина „инославни християнски църкви”. Инославните конфесии не трябва да се наричат „Църкви” именно затова, защото те приемат различни, еретически учения и, бъдейки еретици, не могат да се превърнат в „Църква” [13]. На свой ред Китирският митрополит Серафим определи като „недопустимо решението да бъде призната църковността на различните християнски конфесии. „В продължение на деветнадесет столетия Светата, Една, Съборна и Апостолска Църква е отказвала да нарече различните еретически и християнски общности Християнски Църкви”. Подобна позиция, според архиерея, е „проява на човеколюбие”: „ние не оставяме пребиваващите в мрака на ереста и зломислието да се успокояват в техните заблуждения и духовна тъма, а им напомняме думите на Господа: ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан. 8:32)[14].

ИКУМЕНИЧЕСКИЯТ ДОГМАТ ЗА МНОЖЕСТВЕНОСТТА НА ЦЪРКВИТЕ НА ЗЕМЯТА[15]

Идеята за „множествеността на църквите” е напълно чужда на Православието, но е основополагаща за икуменическата „мисъл“ и хронологично отвежда не десетилетия, а цяло столетие назад. През 1920 г. в Женева се провежда Първата икуменическа конференция, на която, според източниците, „присъстват 137 представители от 40 църкви от 80 различни страни”. Както от документите, така и от обзорите на конференцията става ясно, че участниците съвсем осъзнато възприемат себе си и другите като представители на действителни и равнопоставени църкви[16]. И в следващите големи конференции, организирани в Единбург и Оксфорд през 1937 г., икуменическото движение продължава да се осмисля като “съставено от множество църкви”[17].

И съвсем закономерно през 1948 г. ще бъде създадена голямата и жадувана от икуменическите кръгове организация, която ще бъде наречена „Световен съвет на ЦЪРКВИТЕ” (ССЦ) и която в програмния си текст „Торонтска декларация” (1950 г.) ще декларира, че:

«Световният съвет на църквите беше образуван от Църквите, които признават Иисус Христос като Бог и Спасител. В Световния съвет има място за еклесиологията на всяка Църква, която е готова да участва в икуменическия разговор и се придържа към гледната точка, върху която е основан Съветът - че това е «съдружие на Църкви, които признават нашия Господ Иисус Христос като Бог и Спасител»[18]. (подчертаното мое-Р.К. )

Доказателство за това, че идеята за „множествеността на църквите на земята” е особено важна за икуменизма, е фактът, че тя заляга в названието на най-голямата и представителна икуменическа организация. Присъствието и в заглавието ? е явно отрицание на догмата за Православната църква като Una Sancta и е повече от свидетелство, че тази организация изначално отрича Православната еклесиология и няма да я проповядва.

Идеята за множествеността на църквите присъства като водеща и в Подзаглавието на цитираната „Торонтска декларация”, срв. „Църквата, Църквите и еклесиологичното значение на Всемирния съвет на Църквите (подчерт. мое – Р.К.), а също и в първото изречение на този програмен и генерален документ, в което с главни буква е въведено и понятието Църкви, за да се превърне то в основен момент от една неправославна концепция. Както ни посочва самото подзаглавие на документа, в случая не става дума само за една тиражирана и отстоявана идея, а за съзнателното създаване на нова еклесиология, срв. Църквата, Църквите и еклесиологичното значение на Всемирния съвет на Църквите) (подчерт. мое – Р.К.), т.е на ново учение за Църквата.

Не случайно заключителните документи от икуменическите събития са формулирани всеки път като „еклесиологични”, т.е регламентиращи църковно учение. Както виждаме, в това ново лъже-учение основополагащо място заема схващането за “многото църкви”, което бива мислено и издигнато в ранг на догмат. Затова в следващите 50 години (a именно – през втората половина на XX в.) то ще присъства неизменно в официалните документи на ССЦ, тъй като ще бъде основа за развиване на икуменическата „догматика”.

Сто години по-късно в текста на Деветата асамблея на ССЦ четем буквално следното: «Всяка Църква (участничка в ССЦ) е Съборната Църква, а не просто част от нея. Всяка Църква е съборна, но не в целостта на посоченото понятие. Всяка Църква е напълно съборна само когато е в общение с останалите Църкви» (Текст относно еклесиологията, параграф 6, Порто Алегри, 2006 г.).[19]

Можем със сигурност да твърдим, че този догмат ще просъществува, докато е жив икуменизмът, защото без него би се сринало цялото учение, а също би се обезсмислила организацията, възприемаща се като конгломерат от „църкви”. Същевременно, за всеки православен християнин трябва да е ясно, че присъствието на посочената идея е сигурен знак за икуменическо мислене, което е в противоречие с православното.

ИКУМЕНИЧЕСКИЯТ ДОГМАТ ЗА „ИЗГУБЕНОТО ЕДИНСТВО”

Друга идея, която неизменно е налице в икуменическите документи от началото на XX в. та до първото десетилетие на XXI век, е тази за „изгубеното единство” на християните. Тя фигурира, както беше вече отбелязано от редица духовници и богослови, и в документите на Крит.

Но нека да започнем от там, че според православната еклесиология, единството на Църквата е нейно „основополагащо свойство, зададено от самата природа на Църквата и изразяващо нейното самосъзнание, исторически формулирано във вероопределението - решението на Втория Вселенски събор (381 г.)[20] . Както отбелязва проф. Димитриос Целенгидис: „Църковното единство, като свойство на едното Тяло на Църквата, е съвършено и неотменно осигурено от нейния Глава, Христос, чрез постоянното присъствие на Светия Дух в нея още от Петдесетница…. Единството на Църквата… не се дължи на някакво качество на нашата природа, още по-малко пък е резултат от някаква автономна дейност на човеците, а представлява плод и дар на Светия Дух, който се поражда от тяхното приемане на благодатното присъствие на Светия Дух, единствено в рамките на евхаристийното Тяло Христово, т.е. на едната и единствена Негова Църква. Единството на Църквата, само по себе си, е онтологически неразривно и на институционално ниво се изявява във вярата, богослужението и администрацията на Църквата[21]. (Подчерт. мое - Р.К. )

Икуменизмът отрича съществуването на установеното от Бога православно единство, за да създаде своя измислен догмат за „изгубеното единство” на християните. Той бива формулиран още в първите икуменически конференции, а именно в Женева (1920 г.),  Лозана (1927 г.). и Единбург (1937 г.), които се определят като „конференции за обединение на църквите”. Ще цитираме обзор, написан от участник в тези мероприятия:

За Женевската конференция: „Сближението или съединението [22](подчертано от автора) на църквите беше и остава основната идея, която роди самото движение, и на която пръв внушителен израз беше подготвяната Женевска конференция”.

„...се постави на дневен ред въпросът да бъде начертана позитивната основа за съединение на църквите (тук подчерт. от автора) (във верско и управно отношение). И собствено работата  (разискванията) на конференцията се сведе почти приблизително до този въпрос. За всеки случай справедливостта заслужава да отбележим, че такава беше всъщност и проекто-програмата, която бе изработил за конференцията централният комитет на Епископалната църква (инициаторка на цялото дело)... Че е нужно и полезно съединението на църквите – в това бяха всички едногласни. Вече самото им присъствие на конференцията за единство на църквите потвърждаваше това. Направените изследвания поддържаха, колко будно е съзнанието и колко живо се чувства нуждата от всички за отстраняване на съществуващите разногласия и за установяване на основата за едно обединение или дори съединение на църквите” (Женевската конференция за съединение на църквите, Цанков, прот. Ст., стр. 14 - 16)[23] (Подчерт. мое – Р.К., с изключение на указаното). „Ако на първата конференция – за единството на Църквата (1927 г., Лозана), се забелязваше повече дух на въодушевление, във втората, в Единбург, се отбелязваше повече духът на оглобление[24].

Като основа за бъдещото обединение нa движението се цитира „боговъплъщението”, т.е. „началото, че Иисус е Богочовек, Господ е и наш Спасител”[25]. Вижда се, че дори и в този пункт икуменизмът проявява своеволие: той игнорира триединната същност на Бога, в който вярват православните, според Символа на вярата.

Но нека дадем на икуменистите сами да ни опишат как те преживяват своето единство:

„Може да се каже, че първата международна конференция, на която непрекъснато витаеше духът на мира и братството – това беше всемирната християнска конференция в Женева. На нея не се чу нито едно обидно слово, нито един намек за обвинение, на нея не стана нито един единствен инцидент. Като че ли тук изчезна всичко, което разделя и смразява и като че ли беше се вселило всичко, което обединява и побратимява. Тук всички чувстваха, че става нещо неземно, че между нас невидимо обитава Оня, в името на Когото се бяхме събрали всички, въпреки дълбоките ни различия, въпреки греховете и виновността ни. За всички ни тия дни бяха и ще останат, най-бележитите и възвишени дни в живота ни в Христа[26] (подчерт. мое - Р.К. ).

Според скромното мнение на автора, за православния християнин е някак естествено да определя като „най-бележити” и „възвишени” моментите, в които той е приел светите Тяло и Кръв Христови в храма Господен, когато се е съединил със своя Бог. Както виждаме, за икумениста блажени са миговете на бленуваното „църковно” единство.

Идеята за единството продължава да бъде водеща и за конференцията, провела се в Единбург през 1937 г. Показателен е обзорът от времето на мероприятието, който определя описваното събитие като  „конференция за единството на църквата”. През 1937 г. икуменизмът за пръв път ще формулира социални и общочовешки аргументи, зад които ще „крие” своите стремежи. Обявяването на подобни аргументи би било похвално, ако зад тях близо столетие не присъстваше неизменно една определена тенденция: зад високите общочовешки лозунги (през XX в за неприемане на съветския комунистически режим, войните, екологията, християнофобията и др.), винаги да се изработва и еклесиология, т.е. да се прокарва едно ново учение за Църквата и църковността. Например, в първата конференция от 1937 г., провела се в Оксфорд, като основни моменти се визират проблемите със засилващия се национализъм, авторитарната държава, възпитанието на младежта, хаотично развиващите се международни отношения, „противонравствено слагащите се стопански отношения” и др. Същата година, на следващата конференция в Единбург, като главни се определят въпросите с изцяло еклесиологичен характер: 1. Благодатта на Господа Иисуса Христа. 2. Църквата Христова и Словото Божие. 3. Църковното служение и тайнствата 4. Църковното единство в живота и в богослужението.

Посланието на тази конференция е изцяло под знака на „икуменическото единство”.

„Ние сме единни във вярата в Господа Иисуса Христа, въплътилото се Божие Слово. Ние сме единни в нашата привързаност към Него, Главата на Църквата, Царя на царете, Господаря на господарите. Ние сме едно в изповеданието. Че тази привързаност има предимство пред всички други привързаности. Единството не е чрез съгласието в нашата мисъл, достигащо се чрез съгласието на нашите вопли”[27].

Съвсем правдиво би били да твърдим, че идеята за „единството” се формулира вече като основополагащ догмат в Торонтската декларация. Първото значение, което се приписва на ”единството” в еклесиологичен аспект, е неговата  сакралност, срв. как още в първия параграф на Декларацията то ще бъде определено като „дар Божий”[28], “Божий великолепен дар”[29], “неоценим дар от Бога”[30], а също и просветеност от Светия Дух:

Те знаят, че различията във вярата и църковното устройство съществуват, но съзнават, че служат на един Господ, и искат да изучат различията си в духа на взаимно уважение, вярвайки, че могат по такъв начин, водени от Светия Дух, да разкрият своето единство в Христа (Торонтска декларация, 4§).

От приведения цитат ясно се вижда, че единството се разбира от икуменистите като съединение на “църквите” и именно и за това беше важно за икуменизма да формулира и утвържди догмата за “множествеността на църквите на земята”.

Подобна обвързаност откриваме и в доклада от Асамблеята в Ню Делхи от 1961 г. (вече през втората половина на XX в.), който емблематично е озаглавен „Единството на Църквата”. В доклада икуменическото единство отново се сакрализира (разглежда се като благодатен дар от Светата Троица), обвързва се с всички от всички „църкви” (догматът за множествеността на църквите) и утвърждава, че новото „учение” се базира на Светата апостолска вяра (както видяхме до тук – икуменическата еклесиология напълно се разминава с нея), проповядване на Светото Евангелие и дори много повече: необходимост и стремеж към общ литургичен живот[31].

Затова и за решенията от Крит, които открито заявяват желанието за легализиране на икуменизма в православния свят, беше особено важно да се включи признанието за наличието на множество църкви, които да вървят към така жадуваното единство. Именно за възстановяване на изгубеното единство се говори и в документа от Крит („Отношенията на Православната Църква с останалия православен свят”) – една изцяло икуменическа формула, която отсъства в православното учение.

Ето какво пише Светият Синод на Българската Православна Църква относно формулата за “изгубеното единство“ в споменатия документ:

“Във връзка с изказваното и утвърждаваното в т. 5. търсене на „изгубеното единство на всички християни", считаме, че то е неприемливо и недопустимо, защото Православната Църква никога не е губила вътрешното си единство, въпреки ересите и разколите, които представляват откъсване от Тялото на Църквата, от което това Тяло не губи своята изначална онтологична цялост, която се заключава в онтологичната неразделност на Христовата Ипостас[32]”.

И още: “По отношение на текста в т. 4. може да се каже, че винаги Православната Църква под „единението на всички" е разбирала съединяването или възвръщането в нейното лоно чрез св. Кръщение, св. Миропомазание и Покаяние на всички скитащи се по стихиите на този свят и отпадналите от нея в ерес и разкол, в съответствие с каноничните правила на Църквата. Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква никога не е губила единението във вярата и общението в Светия Дух и не може да приеме твърдението за „възстановяване на единството" с „другите християни", защото това единство съществува неотменно в Тялото Христово и самото единство и единственост са същностни определения на Църквата” [33].

Аналогично мнение изрази и Лимасолският митрополит Атанасий:

„Православната Христова Църква никога не е губила „единството на вярата и общуването в Светия Дух" и не приема теорията за възстановяване на единството „на вярващите в Христос“, защото вярва, че единството в Христос вече съществува в единството на истинската ни вяра на всички кръстени в името на Христос чеда – между тях самите и с Христос, където не може да има място за еретици или разколници, и затова Църквата се моли за тяхното възвръщане към Православието чрез покаяние.

...

"Смятам, че определението в чл. 5 „За изгубеното единство между християните“ е погрешно, защото Църквата (както и народът Божий), съединена с Главата на Църквата, която е Христос, никога не е губила единството си с Него и следователно няма нужда отново да придобива и дори да търси това единство, тъй като то винаги е било, е и ще бъде, тъй катоЦърквата Христова никога не е прекратявала и няма да прекрати съществуването си" - пише владиката.

В същото време, добавя митрополит Атанасий, "ако се случи така, че отделни общности и народи или отделни личности се отделят от тялото на Църквата, тогава Църквата се моли и трябва чрез мисионерската си дейност да продължи да призовава всички те да се покаят, съгласно каноните, и да се върнат в Православната Църква. С други думи, не съществуват други Църкви, а единствено ереси и разколи, ако искаме да бъдем точни в термините.

...

"Формулировката „За възстановяване на християнското единство" е също погрешна, тъй като единството на християните– членове на Христовата Църква – никога не е било нарушавано, защото те остават обединени в Църквата. За съжаление, винаги е имало отпаднали от Църквата, поради ереси и разколи, но общението вътре в Църквата никога не се е прекратявало.

Член 12 гласи, че общата цел на богословския диалог е „окончателното възстановяване на истинската вяраи единството в любовта". Като че ние, православните, търсим възстановяване на нашата права вяра и единство в любовта, тъй като сме загубили правата вяра и очакваме да я намерим чрез богословски диалози с инославните. Смятам, че тази теория е богословски неприемлива за всички нас. [34]

Икуменизмът не само претендира за “възстановяване на правата вяра” като продуцира и формулира последователно и системно своята чужда на Православието “еклесиология”. Нещо повече, от началото на XXI век той ще обяви курс към действие, респ. материално пресътворяване на обявените догмати, които имат за цел генерално преподреждане на християнския свят по начин, какъвто го мечтаят изповядващите тази „всеерес” (св. Иустин Попович)[35]. Как и по какъв начин се мисли това, ще се постараем да разгледаме в едно бъдещо самостоятелно изследване.