Четвъртата Божия заповед гласи: „Помни съботния ден*, за да го светиш; шест дена работи и върши в тях всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог. (*За християните това е денят на Христовото Възкресение – неделя).
Божиите заповеди, въплътени във формата на строг закон, изглеждат като тежко бреме за човека. А всъщност, учейки ни на добро, те са благодеяние за нас, което ние не всякога съзнаваме, но което непременно се отразява благотворно върху ония, които ги спазват.
Ето например, четвъртата Божия заповед ни внушава да не работим в седмия ден. Какво по-разумно, какво по-целесъобразно от това! На пръв поглед Бог като че ли иска само за Себе Си посвещението на седмия ден, а се оказва, че това е нужно най-вече за нас, за нашето тяло, за нашия дух.
Тая Божия заповед е толкова естествена, толкова полезна, толкова целесъобразна, че я признават и вярващи, и невярващи, и лекари, и държавници, и учени, и прости. Наблюдавано е, че човек не може да издържи в качествено творческо напрежение повече от една седмица. Ако той си позволява да нарушава Четвъртата Божия заповед, спечелените пари от работата в неделя ще отидат по лекари и лекарства. Божествените наредби са неотменни. Който ги нарушава, сам си навлича наказанието.
Какъв е смисълът на Четвъртата Божия заповед? Дали този, след като сме работили шест дни, седмия можем да го прекарваме в пълно лентяйство? Не! Бог иска от нас, след като сме се трудили през седмицата за себе си, да посветим неделния ден за Него. Неделята е ден Господен. Тя е празник Божий. Тоя ден във Ветхия Завет е бил събота. Събота е еврейска дума, която на български ще рече почивка, празник.
Що значи празник? Самата дума посочва значението си. Празник, значи ден, в който човек е празен откъм ежедневните си грижи и трудове. Но понеже душата на човека не търпи да бъде празна, затова, като я освободим от ежедневните ? залисии, трябва да я запълним с нещо друго, по-възвишено, богоугодно, спасително. Иначе, не я ли изпълним с всичко това, ще я изпълним по необходимост с други неща, които са неблагоугодни и затова пагубни (пиянство, клюкарство, сребролюбие и пр).
Но как да посветим неделния ден на Бога? Това ще разберем най-добре, като се постараем да си изтълкуваме смисъла на Четвъртата Божия заповед.
Като я четем, ние неводно спираме вниманието си на началните думи, с които тя започва: „Помни съботния ден, за да го светиш“. Кое заслужава да се помни, освен забележителното? С туй, че ни внушава да помним седмия ден, Бог явно го отделя от другите дни като нещо забележително. Другите дни са делници, той е празник. В другите дни ние се грижим предимно за тялото, в седмия ден трябва да се грижим предимно за душата си. Другите дни са посветени на нас. Тоя ден пък трябва да бъде посветен на Господа.
„Помни съботния ден, за да го светиш“, т.е. да го посветиш на своя Създател. Той ти дава право шест дни да се грижиш за временния си живот, за тукашните си нужди. А от тебе иска жертвата един ден от седмицата да посветиш Нему, като се въздържаш в тоя ден от ония работи, които изпълват ежедневието ти и да го запълниш със свети работи. И това Той иска не за Себе Си, а за тебе, защото не Той има нужда от твоята неделна почивка и от твоето освещаване, а твоето тяло и още повече твоята душа, които се нуждаят от благословението на Господния ден.
Ако някой попита, как практически трябва да посвещаваме неделния ден на Господа, ще отговорим:
- Като посещаваме богослужението в храма Господен, и
- Като вършим всякакви богоугодни дела и се въздържаме от обикновените си трудове.
Посещението на богослужението в храма Господен е нашето първо задължение в неделния ден. В храма се извършва света литургия. Там се принася безкръвната жертва за нашите грехове. Там става великото чудо на пресъществяването на светите Дарове. По неизследимата Божия любов хлябът и виното се превръщат в Тяло и Кръв Господни, с които ние можем да се причастяваме, за да получим вечен живот, съгласно думите на Иисус Христос: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йоан 6:54). Толкова дивно е това тайнство, че дори ангелите с благоговеен страх и със свещен трепет го съзерцават.
Мореплавателите разказват, че наблюдавали как рибите, които живеят във водата, от време на време скачали над вълните, за да поемат чист въздух, след което пак се гмуркали в морето. Тъй и ние, вярващите, чувстваме нужда от неделя на неделя да излизаме от дълбочините на своето ежедневие и да подишаме благодатния въздух на горния свят. Когато човек навлезе в този дивен свят на молитвата, излиза си от храма цял озарен от небесна светлина, изпълнен с благословени чувства, окрилен от неземни преживявани, обвеян от тиха надежда.
Св. Йоан Златоуст говори: „Седмицата има 168 часа; от тях Бог е определил за Себе Си (т.е. общественото богослужение) само един, и ти го прекарваш в светски неща!“ Същият свети отец, посочвайки от какви духовни блага се лишават ония християни, които отсъстват от св. литургия, казва: „Божият Агнец е заклан за вас; Господнята кръв се предлага на жертвеника; серафимите прекланят колене пред олтара – а вие оставате без богопочитание; а вие пренебрегвате този случай да привлечете над себе си благодатта на вашия Бог!“
Иисус Христос каза на фарисеите бележитата мисъл: „Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“ (Марк.2:27). Съботата не е идол, на който трябва да се кланяме. Тя е ден на Господа. Следователно, в тоя ден, най-вече трябва да помогнем на беден, да отрием някоя сълза, да намалим нечие страдание. С любов изпълват неделната почивка ония, които отиват при болни, при бедни, при изоставени, отчаяни и самотни, за да им занесат някоя трошичка от Божията обич.
(Със съкращения)
Из книгата „Нашата любов“ Изд. Църковно-обществено сдружение „Екзарх Антим I“, гр. Видин, 1994 г.