Често ние разгласяме не само добродетелите, които притежаваме, но и онези, които не сме придобили, и врагът тозчас открадва от нас и малкото, което имаме. Светските пък користолюбци, когато получат много, искат още повече, и не смятат за нищо това, което вече притежават, стремейки се към нови придобивки и полагайки всички усилия никой да не разбере колко вече са натрупали.
Но ние, монашествуващите, правим всичко наобратно: не притежаваме нищо добро, но се леним да придобием нещо и сме бедни откъм добродетели, макар и да говорим, че сме богати. Затова добре би било преуспяващият в добротолюбието да не позволява някой да научи за това, в противен случай ще понесе голяма вреда, понеже ще му се отнеме и това, което мисли, че има (вж. Мат. 13: 12).
И така, доколкото е възможно, трябва да крием добродетелите си. Тези, които искат да показват на другите своите добродетели, нека показват недостатъците и страстите си, защото, ако крият недостатъците си, за да не бъдат осмивани, колко повече трябва да скриват добродетелите си. Но тези, които са наистина добродетелни, правят тъкмо обратното: те излагат пред хората и най-малките си недостатъци, заедно с тези простъпки, които не са извършили, за да избегнат хорската слава и едновременно с това скриват достойнствата си, както могат. Защото както намереното съкровище бива открадвано и изгубено, така и добродетелта се губи, щом стане известна на другите. И както восъкът се топи от огъня, така и душата се топи от похвалите и губи силата си. И още: както восъкът омеква от топлината, а от студа става по-твърд, така и похвалите отпускат душата, а упреците и обидите я укрепват и водят към по-голяма добродетел.
Господ говори: радвайте се и се веселете, когато ви похулят и изгонят, и всячески неправедно ви злословят заради Мене (ср.: Мат. 5: 11–12), и Давид възкликва: в утеснение Ти ми даваше простор (Пс. 4:1), и: Ти знаеш моя позор, моя срам и моето посрамяване (Пс. 68:20). В Свещеното Писание могат да бъдат намерени много такива места.
Има полезна и вредна скръб. Полезната скръб произлиза от съжаление за собствените грехове и неверието на ближния, от страха да не се изгуби доброто разположение, което човек има, от умора при мисълта за придобиване на желани добродетели. Но има и вредна скръб, навявана от сатаната, която е безпричинна и глупава и се нарича от някои униние. Затова този бяс трябва да се прогонва далече чрез молитва и псалмопение.
Ние, монашестващите, имайки множество тревоги и скърби, не трябва да мислим, че живеещите в света не изпитват скърби, защото пророк Исаия казва: Цяла глава е в рани, и цяло сърце е изнемогнало (Ис. 1: 5). С тези думи Светият Дух сочи монашеския и светския живот. Болката в главата означава монашеския живот, понеже както главата е ръководещият член на човешкото тяло, така и монашеският път в живота е по-висок от светския. И Писанието говори за болка, за да покаже, че всяка добродетел се придобива чрез труд и принуждаване на себе си. Скръбта на сърцето означава неспокойния и тъжен живот на миряните, тъй като злобата и огорченията съпътстват техния живот: ако искат чужди богатства, тогава изнемогват, ако са бедни, се мъчат, ако са богати, полудяват и не спят от грижи за придобивките си. Затова не трябва да се лъжем, мислейки, че светските хора живеят без грижи и трудове, защото в сравнение с нас, монасите, техните трудове са къде по-големи.
Особено пък много страдат жените, раждайки в болки и с опасност за живота, възпитавайки деца с много трудности, преживявайки, когато децата боледуват, и понасяйки други скърби, които нямат край. А и децата често се раждат болнави, или увредени, или злобни и много дразнят родителите си..
И тъй, знаейки това, да не се поддаваме на вражеската измама, мислейки че омъжените жени водят лек и безгрижен живот, защото те или търпят родилни мъки, или пък, ако са бездетни, търпят укори и презрение.
Говоря ви за вражеските уловки, макар че това, което казвам, трябва да знаят само монасите. Както един вид храна не подхожда за всички животни, така и тези думи не са полезни за всички, според словото Господне: нито пък наливат ново вино във вехти мехове (Мат. 9:17). По един начин трябва да се говори на тези, които са достигнали познание за Божественото, по друг начин – на тези, които се подвизават да придобият добродетели, и по трети – за тези, които са в света.
Както сред животните едни обитават във въздуха, други – във водата, трети – на земята, така и хората – някои, подобно на птиците, издигат очи към небесното, други се намират в средния чин, а накрая, има и такива, които са потопени в греховете като риба във вода.
Ние пък, монасите, трябва да придобием орлови криле, да достигнем висините, лъв и змей да стъпчем (вж.: Пс. 90:13) и да надделеем над тези, чието притежание някога сме били. Ще достигнем това, ако се възнесем към Христа Спасителя с всичкия си ум и мисли. Но трябва да знаем, че колкото по-високо се издигаме, толкова по-силно врагът се опитва да ни улови в мрежите си. Това не е изненадващо: ако демоните подбуждат завистници, крадци, убийци, завиждайки по такъв начин на хората дори за ненужните земни богатства, защо се изненадваме, ако завиждат на нас, които искаме да придобием небесни съкровища? Затова ни е нужно да се въоръжим с голямо внимание срещу демоните.
Те ни нападат както чрез външни впечатления, така и чрез мислите. Дори корабите – един потъва заради вълните, бушуващи зад борда, а друг – поради пукнатините, появяващи се отвътне; така и ние грешим понякога външно – с постъпки, а понякога вътрешно – с помисли. Затова трябва зорко да следим за бесовската война, влизаща отвън, да изкореняваме вътрешната нечистота на помислите и винаги да бъдем внимателни, тъй като се намираме в непрекъсната борба с помислите.
Във време на буря, когато моряците викат за помощ, те получават подкрепа от други кораби и се спасяват; но често загиват, дори когато морето е спокойно, поради вътрешни пукнатини, незабелязани навреме по причина на безгрижие и невнимание. По тази причина трябва да бъдем по-внимателни към вътрешните мисли, доколкото врагът, желаейки да разруши храма на душата, или разрушава нейните основи, или разглобява покрива и се спуска вътре, или влиза през прозорците и връзва стопанина, а след това командва вкъщи.
Основа на душевния храм са добрите дела, покривът е вярата, а прозорците – чувствата. Като атакува всичко това, врагът води война с нас. Затова, който иска да се спаси, трябва да бъде мноогоок, сякаш има много очи, защото в този временен живот не можем да оставаме безгрижни. И Писанието казва: който мисли, че стои, нека гледа да не падне (1 Кор. 10: 12).
Плаваме в море, което е променливо: морето е нашият духовен живот, в някои негови участъци са скрити подводни камъни, в други – морски зверове, а на места е тихо и спокойно. Явно, че ние, монасите, плуваме в тихите и спокойни места в този живот, а миряните – в опасните. Ние плаваме през деня под светлината на мисленото Слънце на Правдата – Христос, а миряните – през нощта, водени от непознаването Му. Но независимо от всичко това, често се случва плаващите в тъмно и по опасни места да бодърстват и да молят Бога да спаси съсъда на душите им; а ние, монасите, плуваме в тишина, и въпреки това, потъваме, поради нашето нерадение, изпускайки от ръце кормилото на Правдата.
И тъй, този, който стои, да внимава да не падне; падналият е зает само с това да се изправи, докато стоящият трябва да се пази от падания, защото те са твърде много. Тези, които са паднали, макар и да лежат ничком, не са така силно пострадали. Но нека този, който стои, не осъжда падналия, нещо повече, нека се бои за себе си да не падне и да не се пречупи оконателно и да пропадне в глъбината на пропастта, защото тогава гласът му ще бъде погълнат от дълбината и няма да намери помощ. Затова Давид казва: да не ме погълне бездната, да не затвори над мене пропастта своите уста (Пс. 68: 16).
Този, който преди е паднал – не е окончателно погинал; ти се грижи да не паднеш в пропастта и да не станеш храна на зверовете. Този, който е паднал, не е затворил вратите на дома си, тоест не е внимавал върху себе си; ти пък, стоящият, не дреми, но пей непрестанно думите на псалома: просвети очите ми, за да не заспя сън смъртен; да не рече врагът ми: «надвих му» (Пс. 12: 4–5). Винаги бодърствай, понеже умственият лъв реве близо до теб
Тези думи са полезни на тези, които стоят, за да не се превъзнасят. Защото този, който е паднал, щом се обърне и заплаче за съгрешенията си, ще се спаси; но стоящият да внимава много върху себе си, понеже е заплашен от две страни – да не се върне към предишните страсти, предавайки се на малодушие по време на вражеската битка, и да не се прелъсти и падне в гордост от преуспяване в добродетелите. Нашият враг, дяволът, или отвън привлича към себе си, ако вижда човека, че е ленив и нерадив, или, когато види някой внимателен и преуспяващ в подвига, внася в душата му гордост и коварно и страстно напълно я погубва.
Източник: Св. Атанасий Велики. Слово о воплощении Бога-Слова и о пришествии Его к нам во плоти.