ВЪПРОС:
Отче, разбрах, че съм много самолюбива. Опитах се да се боря със смиреномъдрие – четох Патерика – главата за смиреномъдрието, поученията на авва Доротей – цял ден си повтарях, че не съм достойна за едно, за друго. А вечерта се уморих, разбрах, че просто не вярвам в себе си. Обидих се за нещо, но с всички сили се стараех да не допусна обидата в сърцето си, и действително ми се стори, че не съм се обидила.
Само в сърцето ми имаше равнодушие, сякаш беше от камък. Никак не можех да разбера в какво е проблемът. Това продължи три седмици, докато не разбрах и не се покаях. Разбрах, че каквото и да си внушавах, каквото и да си казвах, всъщност това не беше никаква борба, а лъжех Бога и самата себе си. Ако ми е обидно, трябва ли да осъзная, че съм се обидила и да моля от Господ да мога да простя и да се примиря? Достатъчна ли е само молитвата, отче?
ОТГОВОР:
Работата е в това, че живеем в атмосфера на духовна лъжа, под властта и гнета на своите страсти, които са извратили нашето познание и самопознание. Христос ни донесе истината и тази истина на мнозина им се стори жестока. Задайте си въпроса: коя сте, доколко сегашното ви състояние отговаря на идеала на християнството, и този трагичен разрив ще ви помогне да осъзнаете, че трябва да бягате от лъжливата представа за своето „аз“, основано върху страстите, че е нужно да се борите с него, за да проникне Христовата светлина в душата ви.
Струва ми се, че грешката ви се състои в това, че сте убеждавали себе си, че сте най-лоша от всички, тоест със своите човешки сили, без помощта и действието на благодатта, сте искали да постигнете самопознание, а се е получило нещо подобно на самовнушение, при това твърде несполучливо.
Казвали сте си: „Аз съм най-лоша от всички“, а гордостта ви е отговаряла: „Не, ти си най-добра от всички“, и последната дума в този диалог е имала именно гордостта. Трябваше да казвате: „Господи, дай ми да видя греховете си, открий ми тайниците на моята душа, моите рани и язви в степента, в която мога да понеса това, но не допускай да падна в униние и не отнемай надеждата в Твоето милосърдие“.
Упреквайте се, че съвестта ви е толкова загрубяла, че вече не реагира на греховете, а гордостта ви толкова се е усилила, че ги оправдава. Когато човек види себе си поразен от греха като от проказа, тогава той се чувства най-големият грешник на света и това ще бъде субективна истина. Този, който вижда греховете си, престава да забелязва чуждите. Картината вътре в собствената душа е твърде страшна и гнусна, затова в такова състояние думите „аз съм по-лоша от всички“ са не притворство и лъжа, а по-скоро вик на болка и страх пред реалното демонизиране на човека – това дълбоко разстройство, което се предава от поколение на поколение. Дори св. Йоан Златоуст се е молил Господ да му помогне да види греховете си и да ги изповяда.
Господ ще съди човека не само по външните дела, но преди всичко – по състоянието на сърцето. Едно от тежките духовни състояния е, когато човек поради гордост престане да чувства и да вижда греховете си. В това състояние на безчувствие за своята болест той смята, че въобще не е горд, но е готов да се съгласи, че може да е мъничко грешен, но не повече от другите. Човек може да не извършва злодейства и престъпления като външни постъпки, но да бъде осъден на Страшния съд само заради гордостта на сърцето, която го е направила непроницаем за благодатта. Това сърдечно окаменяване трябва да се разбие с молитва и послушание.
Само виждайки греховете си, човек може да види до каква степен е горд. Виждането на греховете представлява не само тяхното припомняне, но и особено чувство на сърцето, където скръбта се съединява с надеждата. И тъй, просете от Господа благодат да виждате греховете си, а това е начало на промяната към това, което трябва да бъдете.