Има случаи, когато в последните дни от земното странстване на човека Бог отваря очите на отпадналите от Православието, за да опознаят истината и да не погинат те и близките им. Типичен в това отношение е следният случай:
Дора Запрянова, родом от Бургас и живееща с мъжа си в София, ме посети на 5 април 1956 г. и ми разказа следното:
Преди шест месеца загубих майка си. Тя живееше в Бургас и беше много добра християнка. От нея сме научени да вярваме, да ходим на църква, да постим, да се причастяваме и пр.
Имахме две съседки адвентистки, страшно фанатични. Не знам как те омагьосаха майка ми. За късо време успяха да я вплетат в мрежите си, да я „кръстят“ по тяхному. Майка ми стана напълно тяхна. Редовно посещаваше събранията им и агитираше за тях.
Цели 7 години тя бе в плен на това свое увлечение – до самата си смърт. Много пъти ние се опитвахме да разубедим майка си, но безуспешно. Накрая Сам Бог я вразуми.
Тя се разболя от цироза, цялата се поду. Ръцете и краката ? така надебеляха, че заприличаха на електрически стълбове. Бедната, в такова тежко състояние прекара около 10 месеца. Всяка събота адвентистките идваха да ? четат полагащия се урок. Те тачеха съботата като евреите. Мама видимо се приближаваше до своя край. Мъките ? бяха големи, не можеше да се движи никак, цялата беше изпълнена с вода, до пръсване. Ръцете ? лежаха неподвижни, като откъснати.
Най-сетне тя изпадна в безсъзнание. Около 15 дни береше душа и не можеше да умре. Аз отидох от София в Бургас, за да се простя с нея, но тя не беше в състояние ни да говори, ни да се храни. Само отвреме навреме отваряше очи и от това разбирахме, че иска вода. Всички виждахме колко се мъчи, но никой не можеше да ? помогне. Лекарят, знаейки най-добре състоянието ? и наблюдавайки безконечната ? агония, гласно се чудеше: „Де се крие още в нея тази душа!“… Ние чувствахме, че нещо става с нея и че Бог не иска да вземе душата ?. Самата тя ни даде потвърждение на това, като няколко дена преди да издъхне, викаше, движейки само пръстите на неподвижните си ръце:
- Идвам, идвам! Защо не ме искате?
По съвети на наши роднини извикахме две стари жени македонки, известни в цялата махала като ревностни православни християнки. Те донесоха на мама иконата на Св. Богородица, запалиха кандило и свещници и ? четоха молитви „на исходъ души“. Една от адвентистките влезе в този момент и направи страшен скандал: „Какво правите! Тя бере душа, а вие ? четете разни молитви, които тя не иска и не признава! Престанете!“ Македонките отговориха: „Ние сме християнки, а не евреи; знаем каква беше тази наша сестра – православна християнка!“ Адвентистката си отиде страшно ядосана.
На следния ден – събота сутрин, майка ми съвсем неочаквано дойде в пълно съзнание и поиска да я вдигнем да поседне и да закуси. Това ни порази.
- Мамо, можеш ли да ме познаеш? – попитах я аз.
- Как да не мога, нали си ми дъщеря!
Аз се опитах да я развеселя, както много пъти преди това съм правила с нея, а тя ми рече:
- Винаги си била весела. Ти си в състояние и смъртника да разсмееш.
- Мамо, защо толкова се унасяш? Сънуваш ли? – попитах я аз.
- Ходя, скитам се, лутам се.
- Като се скиташ, не видя ли тате?
- Не!
- А кого видя?
- Майка си, сестрите си и други близки умрели.
- Но ти, мамо, защо така се луташ?
- Ох, вие не знаете: тялото ми е така бито, бито, пребито!
- Кой те би?
- Господ.
Сестра ми се намеси и рече:
- Ама нали Господ е добър! Нали Той е любов! Как може да те бие?
- Ах, така ме би, че ми смаза тялото, защото имам вина.
Тогава аз запитах майка си:
- Като си видяла Господа, искаш ли да викнем нашия свещеник?
- Да… Искам да се причастя! Пратете за свещеника!...
И пак се унесе. По едно време поиска да я умием и вчешем, за да бъде чиста за св. Причастие.
Към 10 часа дойдоха двете адвентистки да ? четат съботния урок, а мама изведнъж посред урока извика:
- Лъжат! Лъжат!
Адвентистките рекоха:
- Баба Живка е в безсъзнание и не знае какво приказва. Не ? обръщайте внимание!
След малко дойде енорийският свещеник отец Васил Кършев и пред двете адвентистки каза на майка ми:
- Бабо Живке, ти си ме викала да те причастя. Но аз знам, че ти си приела адвентизма и затова, докато не се откажеш от него, не мога да те причастя. Искаш ли да дойдеш пак при нас? Отказваш ли се от адвентизма?
- Да, отказвам се! Искам пак да бъда православна! – рече тя.
- Ти знаеш, бабо Живке, притчата за загубената овца, заради която Иисус Христос дойде на земята, нали?
Майка ми поклати глава в знак на потвърждение. Тогава свещеникът рече:
- Още веднъж искам да чуя: отказваш ли се от заблудите на адвентизма?
- Да! – рече тя. – Отказвам се!
- Прекръсти се тогава!
Изведнъж майка ми, която не можеше преди това да си поклати ръката, направи кръстния знак на себе си. Ние се просълзихме от учудване. След това отец Васил я запита:
- Бабо Живке, имаш ли още някакъв грях за изповядване?
- Това беше най-големият ми грях – дето напуснах Православната вяра! – рече тя и се изповяда.
Двете адвентистки, които до този момент мълчаха, изведнъж извикаха с гняв към свещеника:
- Вие ще отговаряте пред Бога, задето я принуждавате в такъв момент да се откаже от нашата вяра! Тя сега не знае какво върши!
На това свещеникът отговори:
- Тя е в пълно съзнание и по-добре от нас знае и вижда. Напуснете!
Отдалечавайки се, те се заканиха и на нас. А сестра ми каза:
- Ако сме виновни, дайте ни под съд.
След като причасти мама, отец Васил си отиде. Като останахме сами, мама рече:
- Ох, как ми олекна! Сатаната ме душеше. Свещеникът ме освободи от него и ми развърза ръцете! Сега ми е много леко!
Сестра ми се обърна към мама:
- Сега не знаем ние в какво да вярваме.
- Няма две църкви – отговори мама. – Господ е един и Църквата е една. Вярвайте в Православната Църква!
Аз я запитах:
- Мамо, виждаш ли нещо? Има ли Бог?
- Има. Вярвайте!
Това бяха последните ? думи. После тя пак изпадна в безсъзнание и тъй премина целият следващ неделен ден. В понеделник, на 3 октомври 1955 г., тя почина“.