Нравствената любов е най-висшата проява на духа. С нея се оценява до каква степен човек е извисен духовно. Но тя се осъществява с много усилия. Необходимо е напълно да се потисне егоистичното начало, което пречи да се видят болката и нуждата на ближния.
При най-добро желание всеки различно преживява нравствената си любов. В семейството тя е естествена и сама идва, но и там не е съвършена. Съпрузи се развеждат, деца не почитат родителите си, старци се изоставят.
Към приятелите любовта също не винаги е трайна. Една дума, един жест и особено ако в тях се вплете материален интерес, тя може в един миг завинаги да угасне. И към обществото и родината се знае не една изневяра. Още по-трудно е да се обича грешният. Често се забравя, че стойността на човека не се заключава само в характера му. Хора недружелюбни, сприхави и надменни обикновено биват избягвани. А всеки, независимо от личните си недостатъци, носи скъпоценна душа. Колкото е да е помрачена от греха, заслужава да бъде обичана. При това всички сме чеда на един Бог и помежду си братя. Поради това следва всички да се обичаме братски и дори повече да обичаме падналия брат. Парадоксалното е, че всеки греши, и както греши, иска да бъде обичан, а не обича грешния.
Най-трудно е да се обича врагът. Стореното зло ранява душата и прекършва крилете на любовта. Гигантски усилия са необходими да се излезе от тясната сфера на помненето на злото, за да се надживее дребното и да се види, че то е нищожно в сравнение с любовта. Все пак има хора, които желаят да обичат враговете си. Те се стараят да не търсят възмездие за обидата и дори да покриват недостатъците им. В това могат да стигнат до героизъм, но да се пожертват за тях, силите вече не достигат. Старец приема да стане роб, за да освободи от робство млад юноша. Това са единици, които се сочат за пример. И все пак най-трудното е, когато се засяга животът. Малко хора могат да рискуват живота си, за да спасят загиващи от вода и огън.
Такива редки изключения светят като звездици на нравственото небе. Но има едно слънце, което свети с блясъка на съвършената нравствена любов. То е Христос, Който свети за всички хора по целия свят, както добри, така и зли. В проповедническата Си дейност Той не гледал характера и поведението, а виждал и четял в сърцето, като търсел и най-малката ценност в него като коренче, от което може да израсне добро. А във всеки човек има нещо добро. Често то е неразвито и непроявено и се таи като скрит скъпоценен бисер в безсмъртната душа.
И Христос като Богочовек проявява всичкото многообразие на любовта към ближния, но и божествено съвършенство. На кръста, преди да издъхне в най-страшни мъки, Той намира сили да повери Майка Си на грижите на любимия ученик Йоан. За приятеля Си Лазар е плакал преди да го възкреси. Грешните обичал повече от всички, изразено в притчата за заблудената овца, за която Добрият пастир е оставил деветдесет и деветте, за да я търси. Дружал с митари все от любов към грешните им души, за да ги приведе към разкаяние. И жената грешница, която по закона трябвало да бъде убита с камъни, не осъдил, а само ѝ казал да не греши повече. Дори предателят Юда в Гетсиманската градина призовал към разкаяние с думите: „Юдо, с целувка ли предаваш Сина Човечески?“ Той е плакал за града Йерусалим, без да разделя праведните от грешните. Ненадминатата жертвена любов на Спасителя най-сияйно блести на голготския кръст, когато изкупва със страданията Си греховете на цялото човечество. Ненадмината е Неговата молитва за враговете: „Отче, прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34).
Христос не само завърши земния Си път, осеян с жертвена любов, но остави нова заповед всеки да обича ближния като себе си. С тази заповед Той обнови света, за да живее в сърцата на тези, които я оделотворяват според усилията си, следвайки Неговия пример. Христовата най-съвършена нравствена любов показва блестящо Неговата божествена природа.
5 ноември 2001 г.