Колко красиво е една монахиня да има истинско послушание! Величието на послушницата е да върши сляпо послушание и да усеща Божията благодат в душата си, да признава грешката си и да не се оправдава. Ако не избягва всяко разсейване, тя не вижда ясно себе си. Когато сестрата започне да се пита какво правят всички останали, тя се отклонява. Тя започва да критикува Старицата и сестринството, като казва: „Аз имам повече знания. Това, което казвам аз, е правилно, а не това, което казва Старицата“.
Манастирите се пълнят, но кой ще се спаси? Малцина са звани, а малцина са избрани (Мат.20:16). Бог не иска интелигентност. Той иска само да Му се покланяш и да Го държиш умно близо до себе си. Бог дава духовна интелигентност и проницателност на човека, който е умно близо до Него. В противен случай ние ставаме безчувствени и небрежни в духовните си задължения и пренебрегваме молитвата.
Имате вътрешно безпокойство? Причината е в непослушанието. Когато един монах се огради с послушание, смирение и молитва, той живее небесен живот. Той не се бои от нищо, дори от дявола. Чувства само духовна радост в себе си. Когато човек се захване с послушание, той сякаш е облечен в броня и казва: „Колкото и да се бори с мен изкусителят, няма да претърпя никаква вреда“. Той е безстрашен, защото има Бога в себе си. Когато обаче няма послушание, това създава смут за него и за другите.
Когато правим неща без благословение, душата ни постоянно пада. Поради тази причина Старицата трябва да знае всичко, дори дишането ни. Ако казваш молитвата и си послушен, тогава ще забележиш и най-малките си грехове. По същия начин ние виждаме праха във въздуха, слънчевите лъчи проникват в дома, докато без слънцето не го виждаме. Никога не бива да се оправдаваме, като казваме, че това, което сме направили, е било правилно. Нека молим Бога да ни просвети, така че с чист ум да виждаме собствените си грешки. Колко много огорчаваме нашия ангел, когато позволяваме да мине и ден, без да усетим меда на благодатта! Казвам ви всичко това, защото съм ваша духовна майка и е мой дълг да ви го кажа – и защото не искам да сме разделени в горния Йерусалим, а всички да сме заедно.
Човек, който има молитва, избягва разговорите, доколкото е възможно, и не стои наоколо, за да подслуша нещо. Той внимава да не изгуби Бога и общуването си с Него, както казва св. Симеон Нови Богослов. Когато човек има Божията благодат, той и не забелязва дали около него има други хора. От друга страна, без тази благодат той намира вина във всичко. Ако човек се моли и умът му е в единение с Бога, той получава толкова много радост! Той не желае да общува с никой друг, защото сърцето му е залято от Божествената благодат. Той се моли така, както чувства: понякога с вдигнати нагоре ръце, понякога като осъден със скръстени ръце и мокри от сълзи очи, а понякога коленичил, сякаш е в нозете на Христа. Това се случва по духовен начин, а не във въображението на човека. Нека укрепим нашето послушание и нашата молитва. Вярата, благочестието и страхът Божий постигат всичко това. Не е необходимо да имаме светски познания.
Трябва да правим поклон на Старицата за всяка наша грешка. Когато тя ни каже: „Бог да ти прости“, това е достатъчно за нас! По този начин се придобива Божествена благодат. Необходима е духовна борба. Всяка страст е като Лернейската хидра (В гръцката митология Лернейската хидра е чудовище с тяло на змия с девет глави. Когато някой отрежел едната глава, на нейно място веднага израствала друга) – отрязваш една глава, а изниква друга. Необходимо е да виждаме ясно себе си. Какво ни бори? Небрежност? Преследвайте я. Противоречие? Прекъснете го. Гняв? Трябва да си прехапем езика. Разгневили сте се? Възразили сте? Трябва да се самоукорите. Така си отиват страстите на осъждането, ревността и егоизма. Защо трябва да огорчаваш брата си? Натъжил ли си някого, създаден по образ и подобие Божие? Незабавно се смири. Защо трябва да се самосъжаляваме? Ние сме прах и пепел. Това е начинът, по който отците са се борили и побеждавали своите страсти. Как в душата ви ще дойдат покаяние, страх Божий, смирение и сълзи, когато негодувате: „Какво? Трябва постоянно да се въздържам?“ Светиите са били тирани над себе си, за да обуздават страстите. Ако свети Ефрем никога не се е смеел, а винаги е плакал, то какво можем да кажем ние? Както постоянно се храним, за да поддържаме тялото си, така и душата трябва постоянно да се храни с молитва. Този, който се моли непрестанно, чувства Божието благословение и има Божията помощ. Ако имахме нещо ценно и го изгубим, бихме преобърнали света, за да го намерим. Ето как трябва да се стремим към Божието име. Страстите ни са толкова живи и силни, че в един момент губим въздържанието си, защото не се стремим към молитва.
Ако преследвахме молитвата, нямаше да е възможно от устата ни да излизат студени и горчиви думи. Свети Нектарий казва: „Словото трябва да излиза като мед. Ръката трябва да докосва сестрата като памук“. Божията благодат, която с най-сладкото име на Иисус, омекотява душата. Светът може да е обърнат с главата надолу, но вътре в човека има кротост, самообладание, мир и духовно състояние на голяма наслада. Когато някой вижда себе си като нула, а страстите си – необятни, тогава той се приближава към Бога. Ако обаче ако вместо това се оглежда какво правят другите, той е далече от Бога.
Когато човек има Божествена благодат, той не прави жестове и гримаси. Когато един монах стои или когато върви, той трябва да държи ръцете си поставени на кръст, защото монахът е като разпнат на кръст. Трябва да си сложим юзда и да помислим как ще напуснем този живот, по коя стълба ще се изкачим, как минава времето и как трябва да се подготвим добре. Трябва да молим Христос да ни дари с търпение. Когато отиваме на работа, трябва да се прекръстим и да кажем: „Христе мой, укрепи ме, за да премина през този ден, без да Те огорчавам и като Ти пея славословия“.
Когато произнасяме молитвата, дори и да не я разбираме, тя действа в нас и ни предпазва от изкушения, а в същото време ще помогне на друга сестра, която е в изкушение. Когато видим, че някоя сестра преминава през изпитание, нека си кажем: „Днес няма да изпия три чаши вода, а една“. Или: „Няма да ям две парчета хляб, само половината“, така че Бог да помогне на моята сестра“. Виждайки, че се самоограничаваме заради една от сестрите си, Бог дава своята милост на нас и на сестрата.
Нека имаме смирение помежду си. Когато някоя страст наистина се бори срещу нас, нека да кажем на някоя от сестрите: „Сестро моя, аз имам тази страст. Помоли се малко за мен, защото не мога да се боря с нея и тя ме изтощава“. Ако имаме сестринска любов и се занимаваме духовно, молейки се за сестрата, която е в изкушение, за нашето сестринство и за целия свят, няма да имаме време да кажем нито една празна дума. Това духовно занимание ще ни донесе кротост, сълзи и толкова много смирение, че няма да имаме нищо против да се поклоним и да бъдем смирявани пред всички.
Трябва да вържем ума си, както войниците връзват торбите си с провизии. Когато умът понечи да напусне, ще кажем: „Ела тук, къде си мислиш, че отиваш? Да осъждаш? Да се скиташ? Седни тук, безделнико!“. А ние оставяме ума си да отиде, където си поиска. И като се върне гол и гладен, как бихме могли да го поставим обратно в сърцето си и да се молим. Дори когато говорим за духовни неща, понякога и в това също може да се крие гордост.
Когато се принуждаваме към молитва, ще имаме Бога в сърцата си. Когато се принуждаваме и внимаваме в поведението си, Бог ни прави като парче фино изтъкан плат, толкова тънък и деликатен, че е невъзможно да го държим. Дошли сме тук заради любовта Христова и за да се лишим малко от себе си, за да получим награда. Без послушание няма да се спасим. Необходимо е да има послушание, смирение и искреност.
Божията благодат се съдържа в думите „Прости ми“ и „Да бъде благословено“. Ние изобщо не трябва да изпълняваме собствената си воля. Нашата воля трябва да бъде тази на Старицата. Дори да изглежда като грешка, тъй като Старецът или Старицата са го казали, нека отговорим: „Да бъде благословено“. Нека Бог ни помогне да се покаем за греховете си със съкрушение и разкаяние. Това ще се случи, когато се молим и просим Христос да ни просвети, така че да разберем грешките си.
Този, който постоянно мисли за небесните неща, има голяма радост и наслада и вкусва Бога. Когато не мисли за тези неща, той е теглен от земните неща, които нямат никаква стойност. Трябва да имаме сляпо послушание. Не трябва да се налага да се повтаря дадено нареждане. „Защо“ и „аз искам“ са двата големи гряха, които могат да ви отделят от Бога. За да победим това, трябва да принудим физическото си естество. Именно това са направили отците, като са оставили самолюбието си и са казали: „По молитвите на моя Старец…“, и са получавали духовна благодат. Когато питаме „защо“, ние издигаме стена пред душата си и Слънцето не може да проникне през нея. Когато човек извършва молитвата, той вижда в душата си духовни съзерцания като откровения. Бог разкрива на душата какво ще спечели на небето в сравнение с това, което губи тук, на земята. В скърбите, болките и изпитанията Бог ще разкрие Рая на молещата се душа и тя ще се види коленичила пред Божия царски престол. Тогава, докато стои пред блясъка на Ангелите, многооките херувими и шестокрилите серафими, човек изпитва или гласа на Съда, който казва: „Никога не съм ви познавал“, или усеща любовта на Бога и чува гласа Му, който казва: „Виж какво съм ти приготвил!“.
Ако мине ден и човек не се наслаждава и не усеща Божието присъствие, денят е пропилян; всичко останало е безполезно. Денят не бива да преминава в негодувание, което прави човека недоволен и вреди на душата. Не бива да минава ден без духовно общуване с Бога, защото това общуване прави човека свят, бог по благодат („Словото Божие стана Човек, за да станем ние богове“. Св. Атанасий Велики. За Въплъщението на Словото, 54.3). Трябва да преследваш молитвата пламенно като онези, които търсят бисер. Без молитва сърцето няма Христос.
Юни 1979 г.