Един ден докарали в Рилски манастир една бесновата. Тя била много буйна и затова я връзвали с въжета. Родителите ѝ едва я довели до св. обител и я затворили в една стая. Някои братя казали на схимонах Павел за нея. Старецът взел китка босилек и светена вода и отишъл да я поръси. Тя започнала да го ругае най-вулгарно и викала на майка си: „Изгонете го тоя! Той ме ръси с огън!“
По съвета на дядо Павел родителите обещали да постят и на следния ден бил отслужен маслосвет за болната. Родителите ѝ я завели насила в църквата да целуне мощите на св. Иван. Тя се дърпала, не искала, но те здраво я държали и успели да я допрат до св. мощи. През нощта болната спала спокойно и като се събудила сутринта, съвсем разумно запитала майка си: „Мамо, къде сме? Защо сте ме вързали?“ Майката, силно зарадвана, успокоила дъщеря си и ѝ обяснила, че са дошли на поклонение в Рилския манастир. Така момичето напълно оздравяло. Благодарността на родителите нямала край. Схимонах Павел ги посъветвал занапред да постят.
Той обичал често да повтаря евангелските слова: Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост (Мат. 17:21). Като гледал как се нарушават постите сред миряните, пък и сред духовниците, той много скърбял и казвал на един свой близък: „Много съблазни настанаха в света. Хората тънат в тях и погиват. Безпътните хора в Ниневия си наложиха пост и заради смиряването им чрез поста Бог ги пощади. И сега е нужен пост, за да се смирим и да не погинем!
Особено ние, монасите, сме длъжни да постим. На монаха не е позволено да яде месо. Той не бива да си угажда. Яденето му трябва да бъде винаги просто. Иначе плътта ще стане от слуга – господар. Послушниците в манастира дохождат слаби и изтощени от света, а тука, като видят ядене – свинско, овнешко – ако нямат въздържание, бързо се угояват. И блудните им мисли и деяния са готови. Рано или късно те ще напуснат манастира. Ще ги изгонят свините със зурлите си и овните с рогата си, та ще ги запратят долу, чак в селото на хорото… Светите отци пазеха строго въздържание в яденето. Те ядяха корени и сух хляб, защото знаеха, че само така ще победят похотите на плътта. Ако легнеш по гръб, рендето трябва да мине по гърдите и корема ти, като по дъска, без да закачи нещо. Иначе, ако си млад и много пълен, бой се, опасно е за тебе… Който пости с любов към Бога, около него се събират куп ангели, за да го пазят от всяко дело. Но който наруши поста си и се увлече в чревоугодие, горко му! Дохожда готвачът и с лъжицата си разгонва всички ангелчета, та нито едно не остава. Светите отци питат: „Кой разруши Йерусалим?“ – и отговарят много правилно: „Архимагерът – главният готвач!“ Бог ни е дал естествен закон. По него живеят животните. Но ние изгубихме тоя естествен закон. Тиганът го унищожи.
Бог ни даде и писан закон – Библията. Но стомасите и него потъпкаха. Нашите души са болни от грях. Бог ни предписва духовна диета и ни учи на пост, за да ни излекува. А ние си мислим, че повече знаем от Бога и не Го слушаме. Приличаме на хора, които казват на аптекаря: „Остави, ние сами ще си изберем и налеем лекарствата.“ Добре, Бог ни оставя, понеже ни е създал самовластни. Той не иска да ни принуждава. Ние си наливаме лекарствата сами, но се отравяме. Животните ще ни засрамят. Колко хора умират от преяждане! А животните и птиците не прекаляват в яденето. Те ядат, докато са гладни. Придържат се о естествения закон.
Поради потъпкването на Божия закон, хората загубиха компаса в живота. Забравиха и целта на земния живот — спасението на душата. Увлякоха се в съблазни и се отклониха от пътя. Загубиха посоката. Объркаха се. А всеки християнин – и мирянин, и монах – трябва да знае защо живее на тоя свят, накъде се е запътил, къде трябва да стигне и, като знае това – да бди да не сменя посоката!
Когато станах монах, аз се срещнах с един учител-пенсионер. Стефан Хлебаров се казваше. Бог да го прости! Беше много мъдър човек. „Слушай, отче Паисие – наставляваше ме той . —Ти си тръгнал сега по един нов път, но внимавай как ще вървиш по него! Ти се отричаш от света, но светът не ще се отрече от тебе и ще те следи, както кучето гони заека. Най-важното е за тебе да помниш защо си станал монах и каква цел преследваш. Гледай да не загубиш вярната посока — към Бога, към спасението на душата! Съблазни ще те срещнат. Те ще гледат да те отклонят от пътя. Но ти върви все напред, с поглед, устремен към Спасителя. Срещнеш ли таралеж, отстрани го и върви смело нататък! Срещнеш ли гущерче, изплаши го и продължавай! Срещнеш ли змия, внимавай как ще се справиш! Срещнеш ли мечка, заобиколи я – не можеш да се пребориш с нея! Но не загубвай посоката! Тръгни пак по същия път нататък!“ Защото — продължил схимонах Павел — човек може да изгуби посоката и едва накрая, вече изправен пред смъртта, да си каже: „Брей, накъде бях тръгнал, а къде дойдох!“… Ние трябва да сме като корабите. Те тръгват по широките морски простори – да кажем за Александрия. Вълните ги люшкат насам-натам. Бурите ги отклоняват от пътя им. Но те знаят закъде са тръгнали и къде трябва да пристигнат. И пристигат там, с Божията помощ, рано или късно, ако моряците са опитни и добри“.
Нас, монасите, ни отклоняват от пътя най-вече себеугаждането, светът и свързаните с него плътски съблазни. Накъдето ни духне вятърът, нататък отиваме. А не бива да бъде така. Ние трябва да решаваме съдбата си с нашето самовластие. Ние сме като везните. Те имат две блюда. Където туриш повече, нататък се наклоняват. Потрудиш ли се повече за душата, тя ще бъде по-силна. Потрудиш ли се само за тялото, то ще се угои, ще натежи и ще те повлече надолу, та чак до ада. А постът прави тялото леко. И душата по-добре се подвизава при пост. Затуй постът е толкова необходим в духовния живот. Големите търбуси не мислят за Бога. Те отдалечават човека от Бога, правят го непокорен на Твореца.
Когато бях малък и пасях овцете, имах едно голямо куче. Казваше се Караман. Давах му много храна, за да стане силно. И то наистина ядеше много и заякна. Но престана да ме слуша. Като че ли не ме познаваше. Аз искам да го погладя: „Караман!“ – викам му. А то ръмжи и ме гледа накриво. Дойдат други кучета, по-малки от него, и искат да ядат наред с него от същата паница, а той не им дава и сам всичко изяжда. Един по-стар овчар ми каза: „Не го храни толкова! Давай му по-малко да яде, ако искаш да те слуша!“. Взех да му давам по-малко и то се укроти. Кажа му: „Караманчо!“, то върти опашката. Като храня другите кучета, заповядвам му: „Там стой!“ – и то стои. Смири се, започна пак да ме познава и да ми се умилква.
И ние сме като Караман. Когато служим само на корема си, забравяме Бога. Трябва да попостим, да поотслабнем, за да се укротим и пак да потърсим Бога. Ето, виж, мечката колко е голяма и силна! Но върви подир мечкаря, защото той ѝ дава по малко ядене. Постът я е укротил. Ако е охранена, тя няма да слуша мечкаря и като минават от едно село в друго, ще му избяга и – хайде в гората! А щом е гладна, стои си при мечкаря, защото знае, че той пак ще ѝ даде да яде…
В рая Господ бе приготвил всичко за човека, но за да помни човекът Бога, беше му забранил да яде от плодовете на едно дърво. Това малко въздържание трябваше да свидетелства за привързаността на човека към Бога. За да научи първите човеци на пост и послушание, Господ им каза със заплаха: „Ако ядете от забраненото дърво, ще умрете!“ Така и стана. Адам и Ева ядоха и умряха от невъздържанието си. Ние сме като мравките. Надушим ли в някоя чиния мед, отиваме там. Обичаме да си угаждаме на вкусовете и на похотите, но това ни коства често живота и спасението. Виждал ли си как мравките се залепват по меда и не могат вече да се освободят от него? Те там остават и умират, удавени в сладкото удоволствие. Да се боим от невъздържанието, защото и с нас може да се случи същото.
Светите отци колко са страдали за Бога! А ние днес не искаме и най-лекия подвиг да предприемем за наше добро. Но затова често се случва следното: когато наближи смъртта, виждаме, че сме се отдалечили от целта.
Един монах, като умираше, се виждаше заобиколен отвсякъде от демони. Той викаше отчаяно: „Дайте ми кръста!“ Но за него беше вече много късно. Той погина заради невъздържанието си и отиде там, дето не искаше. Мнозина не вярват през живота си. „Е – казват, – празни приказки!“ А то не е тъй. Когато умира човек, ще се увери. Но дали няма да бъде късно?“…
+ + +
Поредица „Духовни будители“: Схимонах Павел Рилски
Архимандрит Серафим (Алексиев) бил духовно близък със схимонах Павел Рилски и от самото начало на монашеския си живот започнал да събира като бисери думите и примерите от живота му.
Схимонах Павел, в света Петко Коев Ралев, се родил в бедно многодетно семейство на 10 април 1874 г. в с. Сладък кладенец, Старозагорско. Бил на 8 години, когато майка му починала. От нея той научил да се моли и да се кръсти. На следващата година баща му се оженил за добра жена, която отгледала децата.
Наложило се Петко да напусне началното училище и да започне работа, но винаги си спомнял уроците по вяра на майка си и предмета Закон Божий в училище, затова се стараел да живее честно, целомъдрено и скромно. Преминал през много изпитания, бил на ръба на смъртта, но не се разделял с Евангелието, Псалтира и молитвеника.
Имал копнеж по Бога, Който извел момчето на желания монашески път. За това спомогнала срещата му с известния Старозагорски митрополит Методий (Кусев). С негово благословение бил послушник в Преображенския манастир, а по-късно приел монашество с името Паисий в Мъглижкия манастир. Воден от стремеж към чист и уединен живот, след време той заминал за Света Гора Атон. Заселил се в пустинно място близо до един руски отшелник. Благодарение на него се сдобил с книга с подвижническите слова на преподобни Исаак Сирин и не се разделил с нея до смъртта си. Скоро Господ му пратил истинско духовно ръководство в лицето на трима руски отшелници – старците Вениамин, Теофил и Николай. Те го научили на Иисусовата молитва.
След кратък престой в Неврокопско в родната България, монах Паисий се върнал на Света Гора. В този период от подвижническия му живот над него се изляла изобилна Божия благодат – той получил непрестанна сърдечна молитва и изпитвал с нищо неизразимо блаженство. Но и изкушенията не закъснели – те били толкова силни, че монахът изпаднал в тщеславие и малко по малко охладнял в ревността си по духовното – изгубил благодатната си молитва, страдал от жестоки демонски нападения и не можел да си намери покой. Повече от единадесет години прекарал в това тежко състояние. Разбрал, че единствената надежда за избавление е в смирението. След много лутания отишъл в българския Зографски манастир на Атон и там го постригали във велика схима с името Павел. През 1925 г. бил изпратен в България с тревожната вест, че Зографският манастир има опасност да изгуби българския си облик. Трябвало да предаде молбата да бъдат защитени интересите на светогорската ни света обител. Но на връщане гръцките власти не го пуснали да отиде в Зограф и така схимонах Павел останал завинаги в родината си.
Установил се в Рилския манастир, който от младини силно го привличал. Тъй като манастирът бил много посещаван, а той търсел уединение, му се наложило да претърпи силна вътрешна борба, в която отново на помощ му дошло смирението – то го довело до духовна зрялост, до мъдрост и прозорливост, която изпълвала неговите простички наставления.
Схимонах Павел често мислел за смъртта. През последната година от живота си постоянно боледувал, но не изоставял молитвата и често се причастявал със светите Христови Тайни. Като раздал предварително оскъдните си вещи и книги, схимонах Павел се преставил пред Господа на 5 август (н.ст.) 1949 г. И днес в манастирското гробище може да се види неговият гроб с каменен кръст и надпис: „Схимонах Павел. 1874 – 1949 г.“.
