В официалното заявление се подчертава, че единствената Църква в Украйна, която Сръбската Патриаршия признава, е каноничната Украинска православна църква (УПЦ).

Следва пълният текст на документа:

Сръбската православна църква още през ноември миналата година първа сред автокефалните Православни Църкви реагира официално, на най-високо равнище (Архиерейски събор) на намеренията на Вселенската Патриаршия самочинно и самовластно, в качеството си на „пръв без равни“ (primus sine paribus), а не на „пръв между равни“ (primus inter pares), „да заплита“ и „да решава“ църковните проблеми на украинска земя, и помоли да не прави това, но истински да помогне за решаването на кризата в братски диалог с Руската православна църква и съветвайки се с останалите Църкви.

 

За съжаление, гласът на Сръбската църква остана „глас на викащия в пустиня“: от Вселенската Патриаршия не последва никакъв отговор само гробно мълчание. След това Светият Синод на Сръбската църква се обърна към Вселенската Патриаршия с нов призив да не се бърза, а да се действа в дух на съборност, братска любов и отговорност не само за Църквата в Украйна, а и за единството на Православието като цяло. Реакцията беше същата – гробно мълчание. След това в Солун Светейшият Сръбски патриарх лично устно помоли Вселенския патриарх за това същото за съжаление, със същия резултат. Трябва да се отбележи, че Сръбската църква всеки път информираше всички Църкви-Сестри за своята позиция и за стъпките си.

След всичко, което Вселенската Патриаршия направи в Киев – а Киев, както е известно, „е майка на руските градове“ – позицията на Сръбската църква, също официално съобщена на всички поместни Православни Църкви, е следната:

1. Сръбската православна църква не признава неканоничното „нахлуване“ на Светейшия Вселенски патриарх на каноничната територия на Светата Руската Църква, доколкото Киевската митрополия ни в най-малка степен не може да бъде отъждествявана с днешна „Украйна“., включваща и десетки други църковни епархии. Тя е била предадена през 1686 г. на Московската Патриаршия, което може да се заключи от документите на Вселенския патриарх Дионисий IV, от решенията на неговите приемници, от излизащите от тогава насам официални „Тактикони“, Синтагматици“, Диптиси“, Календари“ и „Годишници“ не само на другите Църкви, но и на самата Вселенска Патриаршия и дори от личните заявления на настоящия Вселенски патриарх, направени до април миналата година.

2. Едновременно с това Сръбската православна църква не признава в качество на „Автокефална Църква на Украйна“ провъзгласената, но от канонична гледна точка не съществуваща, а всъщност насилствено наложена, изкуствена „конфедерация“ на украинскитe разколнически групировки (вече отново яростно противоборстващи една с друга и неудържимо вървящи към разделение). Разколниците си останаха разколници. Веднъж станалият разколник е завинаги разколник, с изключение на случаите на искрено обръщане и дълбоко покаяние. Единствената Църква, която Сръбската Църква познава и признава, е каноничната Украинска православна църква начело с Блажения Киевски и на цяла Украйна митрополит Онуфрий.

3. По-нататък Сръбската Църква не признава неправилно наречения „обединителен“ Киевски събор, в който не взе участие нито един архиерей от каноничната Украинска православна църква (доколкото ден преди това Светейшият патриарх Варторомей прие в своята Църква Александър Драбинко и Виницкия митрополит Симеон, при това без канонична отпустителна грамота от тяхната Църква). Сцените, цялата обкръжаваща обстановка и задкулисие на това странно сборище, да не използваме по-остри изрази, са известни, повече или по-малко, на всички. Става дума, всъщност, за антиобединителен, разединителен и разделителен лъжесъбор, изкопаващ още по-дълбоко рова на отчуждението и разпада на обществото в нещастната Украйна. Поради всички тези причини Сръбската Църква смята решенията му за антиканонични, недействителни и, следователно, изобщо не задължителни за нея.

4. Сръбската Църква не признава разколническия епископат в качеството му на православен епископат, а разколническото духовенство в качеството му на православно духовенство, доколкото принадлежащите към крилото на Денисенко са получили „съществуването си“ от низвергнатия от сан, отлъчен от Църквата и намиращ се под анатема архиерей (факт, който и сам патриарх Вартоломей официално признаваше преди време), а принадлежащите към групировката на Малетич като цяло са лишени от апостолско приемство и свещенство. С никакъв документ, нито пък, както се казва, с един удар на перото, не е възможно да се превърне това, което е било – в нещо, което го няма, и несъществуващото – в съществуващо. Следователно, Сръбската Църква не признава, че господинът или гражданинът Думенко (Епифаний) е дори архиерей, и още повече – предстоятел на автокефална Църква (тази последна негова длъжност не признава дори неговият „духовен отец“ господинът или гражданинът Денисенко, действителният предстоятел, при това пожизненпатриарх).

5. И, накрая, Сръбската Църква закономерно е принудена да препоръча на своите Преосвещени архиереи и честни клирици да се въздържат от литургическо и канонично общение не само с горепосочения г Епифаний (Думенко) и другите с него, но и със съслужещите и имащите с тях общение архиереи и клирици, съгласно принципа на свещените канони, че общуващият с отлъчени от общение и сам поставя себе си вън от общение.

***

Сръбската православна църква проси и умолява Светейшия Вселенски патриарх да преразгледа приетите от него до този ден решения и да възстанови предишния благословен мир и единството на поместните свети Божии Църкви, защото няма нищо толкова необходимо и скъпоценно от любовта, мира и единомислието между братя.

 

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1