Възнесение Господне спада към „дванадесетте“, тоест най-големите празници на Православната Църква.
Християнските празници приличат на халки от златна верига – неразривно свързани са един с друг. Четиридесет дни след Пасха настъпва празникът Възнесение. Десет дни след Възнесение – празникът Света Троица.
Преди да говорим за Възнесение, трябва да се спрем на въпроса за значението и смисъла на библейската и храмовата символика, за връзката на Свещената история с храмовата литургика.
Да участваме в религиозния празник, означава не само да си припомним събитията от Свещената история, а и мистично да се включим в тях, духовно да ги преживеем.
Чрез храмовата служба, нейните образи и ритуали, символичните ? обреди човек става реален участник в произтичащите в историята на света и повтарящи се в ритмите на църковния календар събития. Възнесение Господне е сияещият с ослепителна светлина завършек на земния живот на Христа Спасителя. Възнесение е венецът на християнските празници. Това е зримата форма на възвръщане на Сина Божий към Неговото предвечно битие. Това е разкриване пред човека на безкрайните глъбини на духовното съвършенство.
В земния си живот Христос се подчини на времето и историята, и едновременно с това Той стои над времето и историята, доколкото Той е техен Творец и Господар. За християнина животът на Христос от Назарет не е минало, като нещо случило се, а е актуално настояще и безкрайно бъдеще. Християнският празник е съприкосновение на вечното с временното, на земното с небесното, това е откровение на духовния еон (вечност) на земята в сакралното пространство на храма.
Възнесението на Христос има онтологическо, нравствено, духовно и есхатологическо значение. В Евангелието от Марко е дадена величествената картина на Възнесението на Иисуса Христа. Но не е достатъчно да имаме и да четем Евангелието. Трябва също и да познаваме особения му език, символиката и другите средства на изобразяване. Това съвсем не означава, че евангелската символика превръща събитията в отвлечена алегория. Не, Евангелието – това е истина, но тя е многостранна и многопланова. В земното присъства небесното, в историческото – вечното. Символът не подменя, а задълбочава смисъла и открива сакралния план на събитията.
Евангелието – това е откровение на божествения ум чрез човешкото слово. Откровение за духовния свят, за вечния живот, за съюза на човешката душа с Божеството, с висшите реалии на битието, намиращи се зад пределите на феноменологията, за това, което не може да бъде предмет на сензорно възприятие или логически анализ. Тя се възприема с душата единствено чрез мистично включване, чрез интуитивно проникване в света на духовните същности, в света на божествените енергии, в света на свръхлогическите категории. Затова Свещеното Писание употребява символ, който трябва да издигне ума от познатото и привичното към неизвестното и тайнственото, от видимото към невидимото.
Библейският символ е духовно звено между интелектуалната възможност на човека и бездната на божествения гносис. Когато взимаме в ръка Библията, заставаме пред велика тайна. Съприкосновението с тази тайна е възможно само чрез благоговение пред нея.
Изминали четиридесет дни от Пасха до Възнесение. Четиридесет дни Господ пребивавал със Своите ученици, учейки ги на тайните на Небесното Царство. До Възкресението на Христос тези тайни били неразбираеми и недостъпни за тях.
Числото четиридесет символизира времето на духовно изпитание и земния живот. Четиридесет години водил Мойсей народа през пустинята към Обетованата земя. Четиридесет дни постил Иисус Христос преди евангелската проповед. Четиридесет дни след Своето Възкресение Той пребивавал на земята, явявайки се на Своите ученици и апостолите, приготвяйки ги за приемане на божествената благодат и бъдещата проповед на Евангелието.
Апостолската проповед може да се представи във вид на три концентрични кръга, три етапа с все по-нарастващо напрежение:
1. Проповед на апостолите, насочена към техните съплеменници по време на земния живот на Спасителя Христос.
2. След Възкресението на Христос до Неговото Възнесение – мисионерството в цяла Палестина, което изисквало по-голяма духовна подготовка и самоотверженост.
3. Всемирна проповед на апостолите след снизхождането на Светия Дух – проповед, която почти всички те завършили с мъченическа смърт.
На четиридесетия ден след Възкресение Господ, заобиколен от учениците, излязъл от Йерусалим и тръгнал към Елеонската планина. В прощалната Си беседа Той говорил за чудодействената сила, която вярата дава на човека. Някои недоумяват защо сега не се случват наяве тези дивни знамения на вярата, за които е говорил Христос.
Съществуват различни степени на вярата:
1. Вяра, допускаща възможност и вероятност. Това е вярата на рационалистите с потиснато и приглушено религиозно чувство. Тя прилича на яркия блясък на звездите, които не правят нощта светла.
2. Друга степен на вярата е убеждението на човека, но не стоплено от любовта на сърцето. Тя прилича на хладната и мъртва светлина на луната.
3. Накрая, тази вяра, която включва в себе си и съединява в едно ума, чувството и волята на човека, която става главна потребност на душата, цел и съдържание на неговия живот, непрестанно горене на сърцето. Такава вяра е подобна на светлината на слънцето, чиито лъчи дават топлина и живот. Такава вяра е подвиг на душата, такава вяра е чудодействена и победоносна.
Евангелието разказва за Възнесението на Христос на небето. Небето в Свещеното Писание се употребява в три значения:
1. Атмосферата около земята – това, което се възприема от нас като огромен син океан, в който плува като кораб нашата земя.
2. Космическото пространство. Това е видът на необятното звездно небе, който извиквал вдъхновение и трепет не само у поетите, но и у философите и великите учени. „Две неща ме изумяват – звездното небе над мен и нравственият закон вътре в мен“ – писал Кант. Когато попитали връщащия се от космически полет Гагарин дали е видял Бога в небето, той отвърнал „не“. Такъв отговор довел във възторг антирелигиозните примитиви. Гагарин не разбрал, по-скоро не искал да разбере, че космическият полет бил пробив във физическото пространство, в „царството на материята“, но нямал нищо общо с духовния свят.
3. Извънматериалната духовна сфера, която не се побира във физически категории и измерения. Тя представлява сама по себе си вече друг план на битието. Тази сфера обаче не е антисвят, не е антиматерия, които хипотетично се допускат от науката, а е еон (период) на вечността. В системата на сакралните библейски знаци и образи видимото небе може да служи само за символ на духовните небеса. Такова то било в събитието на Възнесение – събитие исторически реално и мистично.
Възнесението на Христа Спасителя има онтологично значение. Синът Божий приел човешка природа, която при Възнесението влязла в божествената слава. Възнесението има есхатологичен смисъл. То е завършек на земния живот на Христос, а Второто пришестиве ще бъде завършък на цикъла на земното съществуване на човека. Възнесението има нравствено значение за нас. Ние трябва да помним, че принадлежим не само на земята, но и на небето, не само на времето, но и на вечността, не само на материята, но и на духа. И, живеейки на земята, да се стараем с мислите и със сърцето си да се издигнем над всичко безобразно, грубочувствено и греховно.
Разказвайки за Възнесението на Христос, евангелист Марко е въвел един образ-символ: Иисус Христос седнал отдясно на Бог Отец. Бог е над времето и пространството. Какво означава това иносказание, тази антропоморфна метафора? Когато императорът си избирал съвладетел, или неговият син наследник достигал пълнолетие, тогава се извършвал специален ритуал – интронизация. В дворцовата зала поставяли един до друг два трона. Върху единия сядал императорът. При другия довеждали съвладетеля и той сядал откъм дясната ръка на императора. Това означавало тяхното еднакво достойнство и единна власт. Този образ-символ още повече подчертава аскиологическото (ценностно) значение на Възнесение Господне. В лицето на Богочовека Христос Спасителя цялото човечество получило възможност за безкрайно духовно издигане.
Иисус Христос се възнесе с издигнати за благословение ръце. Апостолите и учениците, стоящи на Елеонската планина, представлявали сами по себе си първата християнска църква. Този образ, пълен с любов и надежда, е знак и обещание за това, че Божието благословение винаги пребивава в Църквата и во веки ще Я пази.