Подвигът на св. благоверни цар Борис-Михаил (852-889 г.) е равноапостолен: той покръстил българския народ. Разбира се, той имал своите съображения на външната и вътрешна държавна политика, които могат да нямат отношение към неговата лична святост. Но по целия му живот се вижда, че той имал любов към християнството и бил дълбоко убеден в неговите предимства над езичеството.

Историята ни дава основание да мислим, че християнството е имало влияние в неговото семейство още от времето на дядо му, княз Звиница. Знаменателен исторически факт е обстоятелството, че гонителят на християнството хан Омуртаг не оставил за свой наследник най-големия си син, княз Енравота – Боян, нито следващия по старшинство, княз Звиница, но най-малкия си син Маламир. Навярно по-големите синове на Омуртаг, преди той да забележи това, са попаднали под влиянието на пленника византиец Кинам, който бил християнин, заради което бил хвърлен в тъмница.

Княз Енравота – Боян приел християнско кръщение и станал жертва на ненавистта на брата си Маламир към християнската вяра; а княз Звиница останал жив, защото навярно не дошъл до кръщението, но все пак семето на Христовото евангелие дълбоко било паднало в неговата душа и в неговото семейство. Ето защо, когато подир смъртта на Маламир се възцарил синът му Пресиян (836-852 г.), гонението против християнството в България престанало. А синът на Пресиян, княз Борис, вече и сам приел християнството с името Михаил (865 г.) и покръстил целия български народ.

Освен това върху Борис оказала християнско влияние неговата родна сестра, чието име останало неизвестно, но която дълго време прекарала в Цариград като заложница и там приела кръщение. Също такова влияние упражнил известният пленник в българската столица, византийският държавен мъж Теодор Куфара, който често правел услуги на Борис със своите съвети и незабелязано го подготвял към приемане на християнската вяра.

Чрез покръстването на българския народ и учредяването на Българската църква благоверният цар Борис, като мъдър управник, обединил духовно двете съставни части на населението в българската държава: славяните, които били мнозинство и принадлежали към християнството, и прабългарите, които били езичници и се опасявали да не попаднат чрез християнството в зависимост от съседната християнска Византия. Удовлетворявайки първите, той въвел християнската вяра; удовлетворявайки вторите, той настойчиво се борел ту с Цариград, ту с Рим, докато най-после извоювал пълна църковна независимост през 870 г. на Цариградския поместен събор, който се смята в Католическата църква за VIII вселенски събор. Като се възползвал от апостолското дело на светите братя Кирил и Методий, свети цар Борис утвърдил Българската църква окончателно още и със славянския език в богословието и богослужението.

Като направил всичко необходимо за утвърждаването на християнството в България и след като преодолял всички препятствия, свети цар Борис се отдал на личното си благочестие и – както говорят дори чуждите летописци – денем той се явявал пред народа в царска багреница, а нощите прекарвал във власеница в църквата, молейки се на Бога със сълзи.

Той увенчал тази си ревност по Бога с това, че се отказал от царския престол (889 г.) и приел монашество в един манастир близко до новата столица Преслав, гдето и завършил своето земно поприще в трудове над славянската писменост, в пост и молитва. Свети цар Борис починал на 2 май 907 г.

По свидетелството на блажени Теофилакт Охридски, Господ прославил свети цар Борис с нетленни мощи, при които ставали дивни чудеса, но мощите не се запазили до наши дни. Недопустимо е да е нямало в древността служба в негова чест, щом такава служба е имало в чест на неговия внук благоверния цар Петър, но такава до нас не е дошла. Службата, която сега се служи в българските църкви, е новосъставена.


Икона: www.bg-patriarshia.bg

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1