Във времето на гоненията на християнството Божият Промисъл приготвил за Христовата Църква, сред самите императори – гонители на християнството, царствен покровител в лицето на Константин - цар, който още приживе получил името, утвърдило се в християнската история - равноапостолен, а в световната история - велики.
Роден през 274 г. от родители, които, макар и нехристияни, покровителствали християнството, Константин от дете странял от езическите суеверия и почитал Христа, истинния Бог. Сама Божията десница постепенно го подготвяла и по най-различни начини го очиствала, като избран съсъд на Божията слава.
Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан.
По това време се разгоряло най-ужасното гонение срещу Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното тържество на Христовата вяра над езическите козни.
Константин съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Всеки изповедник християнин, всеки мъченически подвиг пред погледа на Константин се явявал неоспорим свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството ? над езичеството, на Божествения ? произход.
Животът на Константин бил изложен на опасност, но ръката на Промисъла спасила своя избраник и му дарила това, което искала да му отнеме необузданата, коварна завист. Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал.
След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила през 306 г. за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под живите впечатления от ужасните гонения на християните на Изток, Константин, след като наследил властта от баща си, сметнал за свое първо дело да потвърди всичките му разпореждания в полза на християните - обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. Така се приближил часът на победата на Христовата вяра над езическото суеверие!
Но настъпването на по-добри времена за Църквата предшествало времето на Божия съд над гонителите ?. В Римската империя царували шестима императори едновременно и всички те враждували помежду си.
По отношение на християните, по примера на баща си, той се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. Константин разбирал, че християнството е велика сила, можеща да пресъздаде света. При това той още не бил християнин.
При всичкото си дълбоко уважение към Христовите раби, не можел с лекота, без вътрешна борба, да се откаже от староезическите завети. И само стеклите се страшни и трудни обстоятелства го разположили открито да се преклони пред величието на „Разпнатия Бог“, Който по дивен начин го извел от състоянието на колебливост и го утвърдил в решението му да стане християнин.
Константин през 312 г. решил да предприеме военен поход срещу римския император Максенций. Злочестивият Максенций, като принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии, като изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин, но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си.
Закрилян от спасителното знамение на Кръста, след три сблъсъка с противника Константин се приближил към самия вечен град и тук му нанесъл решителното поражение.
Максенций, спасявайки се с бягство през река Тибър, загинал при разрушаването на моста. Победителят тържествено влязъл в Рим и бил посрещнат от народа с голяма радост.
Като станал владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ (през 313 г.) обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог.
На Запад християните благоденствали под управлението на Константин, но съвсем различно било на Изток, където царувал Ликиний. През 323 г. между Константин и Ликиний се разгоряла жестока война. Тази война трябвало окончателно да реши съдбата на християнството в Римската империя, обхващаща „цялата вселена“. Бог дарил на Константин победа и той станал управител на цялата Римска империя.
Константин харесал положението на Византия, на древния неголям град на бреговете на Босфора, ознаменуван с морската победа над Ликиний. Той го избрал и го направил столица на империята. С тържествено шествие отбелязал границите на новия град и започнал да строи великолепни здания. Просторни дворци, бани, театри украсили столицата, тя се изпълнила със съкровища на изкуството, донесени от Гърция, Италия и Азия. Главно украшение на новия град били храмовете, посветени на истинния Бог, в устройването на които живо участие вземал сам царственият покровител на християните. Новата християнска столица, получила името си от името на своя основател - „град на цар Константин“, Константинопол.
Благоговеейки пред знамението на Кръста, Константин пожелал да прослави самото живоносно Дърво, на което се е разпънал Царят и Бог. Но като воин, който е пролял много кръв, той смятал себе си за недостоен да извърши това лично. Това благочестиво намерение на императора изпълнила неговата майка, царица Елена, която той изпратил в Йерусалим, като ? дал пълномощия и богати дарове.
По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място - построени прекрасни църкви по желание и със средства на царицата: във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина - мястото на Възнесение Господне. с храмове били украсени Гетсимания - мястото на успението на Пресвета Богородица, мястото на явяването на Бог на Авраам до Мамврийския дъб.
Но най-главната грижа на царствената старица била да осъществи мисълта на нейния велик син - да намери самото това Дърво, на което бил разпнат Спасителят на света. Мястото, където бил скрит Господният Кръст, било неизвестно; за намирането му благочестивата Елена от своя страна използвала всички средства и царското си влияние. Това било първото Въздвижение на честния и животворящ Кръст; то се извършило през 326 г. Православната Църква всяка година празнува това събитие на 14 септември. Тогава много от езичниците и иудеите се обърнали към Христа. След това светият Кръст бил положен в сребърен ковчег за съхранение; на Велики петък той бил изнасян на Голгота (в наскоро построения храм, където се съхранявал) за поклонение. Но света Елена, напускайки Йерусалим, взела частица от живоносното Дърво, като дар за своя син Константин. Недълго след това блажената царица майка починала и била честно погребана.
По време на своето управление Константин се решил да свика Вселенски Събор. Според царя, този Събор, „обявявайки се против главния враг“, смущаващ тогава мира на Църквата, хулната арианска ерес, трябвало да разгледа и други въпроси и да даде отговори - определения по устройването на вътрешния живот на християните.
Царят определил Вселенския Събор да се състои в град Никея. Той бил открит през юни 325 година в просторната палата на царския дворец и на него окончателно било осъдено арианството.
Константин отлагал своето кръщение поради смиреното съзнание за своята греховност, желаейки с подвига на целия си живот да се подготви за това. Той отишъл в Никомидия и тук, като извикал епископите, ги молел да го удостоят със свето кръщение.
Великият и равноапостолен Константин починал, завещавайки царството на тримата си синове, в самия ден Петдесетница през 337 година, в тридесет и втората година от царуването си, на шестдесет и пет годишна възраст. С голяма тържественост тялото му било пренесено в създадения от него град Константинопол и положено съгласно неговия завет в църквата на светите Апостоли – в гробницата, приготвена от самия него. Сега той е във вечното Царство на Христа, нашия Бог, на Когото подобава чест и слава с Отца и Светия Дух во веки веков. Амин.