Днес, 18 януари, почитаме първия български патриарх на Второто българско царство св. Йоаким Търновски. През 1054 г. отпаднал непоправимо от единството на 5-те патриархата във Византийската империя Римският патриархат и по този начин била накърнена целостта на така наречената „пентархия” (петоначалие) във Вселенската Христова църква. В лицето на свети Иоаким тя била възстановена през пролетта на 1235 г.

През посочената година Никейският император Иоан Ватаци и Цариградският патриарх Герман II свикали в гр. Лампсак на Мраморно море Всеправославен събор, който да изпълни тази важна каноническа процедура, при което се отбелязва, че патриарх Герман действал „по благоволението Божие и по голямото съдействие на благочестивия велик цар Иоан Асен, син на стария Асен, заедно със своите събратя, другите патриарси, митрополити, архиепископи, епископи и всечестни архимандрити, игумени и монаси”, както и от българска страна дошли „митрополити, архиепископи, епископи и всечестни монаси от Света Гора”.

Този Всеправославен събор провъзгласил за пети патриарх в християнския свят „преждеосвещения” Търновски архиепископ свети Иоаким, мъж благоговеен и свят, възсиял с добродетели и постническо житие. Скрепеният с подписи и печати съборен акт бил предаден на патриарх Иоаким „за вечно помнене“.

При неговото патриаршество просияли и почти забравените днес български светци  Марко Преславски (в предосвобожденските български православни календари името му е записано при 25 януари) и Сергий Къпински, почитан от православните българи на 30 януари.

 

СПОМЕН ЗА СВЕТИТЕ МАРКО ПРЕСЛАВСКИ И СЕРГИЙ КЪПИНСКИ

През 1942 г. е отпечатана книгата на сравнително малко познатия днес историк и краевед Никола Станев „История на Търновската предбалканска котловина“ с описание на един отминал бит на някои селища от Търновския край:

„...Къпиново заема десния бряг реката. Мястото е вълнообразно: Издигат се три могили, между които се промъкват низини. Под западната могила се намира старата, ниска узем-църква, построена според надписа на западната ѝ врата „през 1845 г. на името на Успение Богородично“. Същата тази църква се намира под покровителството на света Петка. Според преданието мощите на св. Петка някога били пренесени и пренощували в Къпиново. В памет на тази светица имало и малка църквица параклис от незапомнени времена. Всяка година на Петковден ставал събор, на който присъствали много богомолци. Преданието свързва тази почит с някои разкази, че в местността „Кошутата“, гдето пренощували някога мощите на св. Петка, ставали чудеса..."

В тази книга пише още и за Къпиновския манастир „Св. Никола Чудотворец" (стария) : „За начало на манастира преданието, записано отвън на църковния корниз, гласи: „Перво создался храмъ сей в имя Тройце светий Къпиновскаго обителя Чудотвореца Никола светителя въ лето Господне 1228, обновление храма въ 1835 година". Ако приемем,че годината 1228 е взета от стара манастирска църква, стигаме до царуването на Иван Асен II...".

Познавачът на миналото на този край Александър Къдрев от Къпиново споделя, че според народното предание шествието с мощите на светицата, придружавано от митрополит Марко Преславски, спряло за пренощуване точно на това място, защото тук ги заварил залезът на слънцето, а по обичай пренасянето на мощи се извършва само през деня. От околните села дошли хора, имало бдение.

След това тук дошла кошута и на това място отглеждала рожбите си в продължение на три години. Селските кучета не ги закачали, а хората се грижили за тях. И сега жителите на Къпиново почитат мястото като свято.

Историкът Васил Аврамов  (във „Войната на България с Византия“,1929 г.) описва пътя на шествието с мощите: „...по големия исторически друм Цариград- Одрин – Колена, без да се отбива във Верея... оттук нагоре през Балкана, през Габровския проход и после се отправило за Търново по посока на стария римски път. В Дряново мощите на светицата „преспали“, а на мястото бил издигнат манастир и оттогава там става „сбор“, А когато процесията била вече близо до Търново, цар Иван Асен, придружаван от майка си царица Елена, жена си царица Анна, патриарх Василий, всичкия църковен клир, всички велможи и множество народ излезли четири поприща (четири хиляди крачки) вън от града да посрещне „желаното съкровище“.

Според проф. Васил Златарски („История на България през Средните векове", т. 3) това събитие се случило във времето между Клокотнишката битка през пролетта на 1230 г. и август следващата година.

Минало е едно десетилетие от управлението на Иван Асен II. На мястото на Византия е Латинската империя. По нареждане на българския цар мощите на св. Петка Епиватска, наречена още Търновска, трябвало да бъдат пренесени от митрополита на Преслав Марко от Каликратия, където според преданието била погребана светицата, в Търново. Шествието с мощите на светицата, съпроводено от митрополит Марко и множество свещеници и миряни, осветило българските земи. При всяко спиране се възнасяли молитви, а след това се строели храмове, параклиси, носещи името на светицата.

Благодатно за българския народ е времето на светите Сергий Къпински и Марко Преславски. В новата българска столица Търново са пренесени мощите на св. Иван Рилски, на св. Петка Търновска. Множество скални манастири край Русенски Лом, Мадара, Шумен и други места са обитавани от монаси аскети и подвижници.

Цар Иван Асен II посещава бъдещия български патриарх Йоаким при Червен, за да получи неговата благословия. След сключването на съюзния договор срещу латините между Иван-Асен II и Йоан Ватаци през 1235 г. е свикан църковният Събор в Лампсак, на който Йоаким е провъгласен за Търновски патриарх. С него в новата българска столица идват и други монаси подвижници

Шествието с мощите на света Петка, придружавани от митрополита на Преслав Марко, спират и „преспиват“ близо до Къпиновския манастир и може би тогава двамата бъдещи светци на България – Сергий Къпински и Марко Преславски - и много християни с богослужба са почели светицата. Ще ми се и аз да бях там...

Светата Българска православна църква почита паметта на преп. Сергий Къпински на 30 януари. За този наш светец знаем малко. Сведенията за него са достигнали до нас благодарение на живата народна и църковна памет.

Из словото на патриарх Максим, произнесено след светата Литургия на 29 октомври 1972 г. по повод 700 г. от основаването на Къпиновския манастир: „От век на век е преминавало преданието за един от основателите на манастира – преподобния Сергий Къпински, просиял тук с праведен живот и народополезни дела. Погребан бил първоначално в манастира, по-късно чудотворните му мощи били пренесени в село Къпиново – в църковния двор” („Църковен вестник“, бр.5, 1973 г.).

Левкийски епископ Партений („Неделя на всички български светии”, „Църковен вестник", бр. 10, 1972 г.): „Какво знаем за живота на преп. Сергий Къпински, който оставил даже нетленни мощи подир смъртта си, заграбени някога от някакви чужденци?”

Смоленският епископ Нестор в кн. 10 на сп.„Духовна култура” от 1962 г. отбелязва: „Някога в манастирската църква (на Къпиновския манастир, б. а.) са почивали св. мощи на преподобния и богоносен наш отец Сергий Къпиновски, оросил със сълзи и огласил с топли молитви къпиновските гори.

Споменът за него все повече и повече избледнява в народното съзнание. Един турчин се подиграл със св. мощи и веднага полудял. После, доведен от близките му до саркофага, получил изцеление и щедро обдарил св. обител. Понеже е на път и често бил нападан и ограбван от кърджалии, братята монаси решили и една нощ с литийно шествие пренесли раката със светите чудотворни мощи в село Къпиново, като ги заровили в църковния двор.

Покойният йеромонах Неофит забил железни скоби върху гроба на светеца. Християни нощем, срещу големи празници, виждали на това място пламъци. В старите български месецослови на 30 януари, стар стил, пише: „Преподобного и богоносного отца нашего Сергий Къпиновского”. Старите ефимерии из търновските манастири и сега при църковен отпуст споменуват името на къпиновския светец”.

В писмо от ноември 2007 г. от Лопушанския манастир покойният вече епископ Нестор споделя още: „Преподобният Сергий Къпиновски се счита за основател на скалното монашество из Еленския край, вероятно дошъл през XI-XII век от скалните църкви и манастири по поречието на Русенски Лом. Счита се за основател на Къпиновския манастир „Св. Никола”…

Помня милия, изнемощял старец Неофит, родом от село Самоводене, Великотърновско. Той бил постриженик на Къпиновския манастир и е запомнил от старите къпиновски монаси житието на преп. Сергий, откриването на мощите му, датата на смъртта му – 30 януари.

По време на моето протосингелствуване в Търново старите търновски свещеници – иконом Йордан Стойков и Тодор Хлебаров, ме уверяваха, че в ръкописни местни месецослови срещали на 30 януари записано така: „И преподобного отца нашего Сергия Къпиновского”, и така го споменаваха в своите богослужения”.

Иван Александров Недев, бивш секретар на Великотърновската митрополия, пише (“История на двата съседни манастира…“, Великотърновска епархия, Ст. Загора, 1978 г.- машинописни страници): „В 1953 г. лично на мен, като протосингел на митрополията във Велико Търново, ефимерият на Мъглишкия манастир, Казанлъшко, йеромонах Неофит, бивш брат на Къпиновския манастир, разказа преданието за светеца.

Той научил повествуванието за преп. Сергий Къпински от йеромонах Рафаил, родом къпинчанин, виночерпец и ключар в манастира, известен като голям патриот и добър разказвач. Той, като остарял и не можел да направи нищо, за мощите на светеца предал на младия послушник това, което знаел. А последният, като йеромонах, вече остарял, дойде нарочно в Търново да ми разкаже всичко, каквото е научил от йеромонах Рафаила:

В далечни години, през време на робството, турци заселили се в Къпиново, застроили джамия. Започнали изкопа на основите и се открил ковчег на мъртвец. Отворили го и видели тялото му неразложено. По облеклото разбрали, че е погребан монах, започнали да сквернословят, да се надсмиват и кощунстват пред ковчега. Станало нещо необикновено - знамение. Устата на този, който. се надсмивал, се изкривила . Кощунникът полудял...

Турците се ужасили. Повикали бързо първенците на селото да кажат: кой може да е изровеният мъртвец, какъв човек е бил, че стават знамения? Защо тялото му не е изтляло? Събралите се първенци на селото не могли да дадат отговор и казали, че монасите от манастира ще отговорят най-добре. Дошъл игуменът заедно с някои братя монаси и пояснил, че това са мощи на преп. Сергий Къпински, отшелник, брат на манастира. Зарадвали се монасите. Прославили Бога. Поклонили се пред светеца постник. Направили молитва. Помолили се пред ковчега за пострадалите турци и те получили изцеление. Сигурно по внушение на монасите, турците постъпили почтително. Не посмели да рушат гроба на светия покойник и ковчегът му бил оставен на същото място. Изместили настрани основите на джамията. И така, до основите на отдавна разрушената джамия почивали мощите на преп. Сергий Къпински.

Стари хора и в наше време разказват, че срещу големи празници нощем, когато по църковен типик се полага всенощно бдение (преди Богоявление), южно от селото, край някогашната манастирска гора, проблясва светлина. Това е отблясък из далечното минало от молитвения подвиг на отшелника св. преп. Сергий Къпински.

В град Елена, при църквата „Успение Богородично“, в Минея за м. януари (изд. в Москва през 1780 г. ) на 30-ти ден, на листа отгоре, под посочване на деня, е отбелязано с черно мастило „Преп. Сергий Къпински“.

В Календара от 1881 г. , изд. на сп. „Български глас“ в колоната „Български светци“ за м. януари, 30-то число, пише: „Преп. Сергий Къпински“.

В един „Вечен календар“ от 1897 г. ( В. Търново, печатница „Фъртунов“) на 30 януари е отбелязано : „Три светители и Сергий Къпински“.

След Освобождението на България Къпиновският манастир става любимо място за „отдих“ на кметове, министри и други „силни“ хора на деня. Йеромонах Неофит, ревностният пазител на спомена за св. Сергий, бива преместен в Мъглишкия манастир, където умира в средата на миналия век.

Преп. Сергий Къпински е и в Списъка на българските светци, посочени в Календара на П. Р. Славейков - „Кратък месецослов за 1876 г.“

Светецът не бива да се бърка с игумена Сергий от съседния на Къпиновския – Плаковския манастир, който приема името на преподобни Сергий, желаейки той да бъде неговият небесен покровител. Игуменът Сергий е един от видните участници във Велчовата завера, за който Раковски пише, че е достоен да се причисли към светите български великомъченици, дали живота си за вяра и Отечество, и че заслужава българският народ да му издигне храм.

„Преди да се замонаши, игуменът Сергий бил хайдутин. Когато навлязъл в години, заменил сабята с кадилница… Той отворил в манастира и килийно училище и – някъде към 1824 г., отворил и подвързвачница … Той станал един от най-верните хора на Велчо Джамджията от Търново. Манастирът се превърнал в заверско свърталище, там се взело и решение кога да се прогласи въстанието. След потушаването му първите завераджии са избесени, а Сергий прекарва нечувани теглила. Плаковският манастир е разграбен и осквернен... Самият Сергий бил заточен в Мъглижкия манастир, болен и съсипан от изтезания. Там и склопил очи… Храм, разбира се, не му е въздигнат и гробът е затрит, и плочата барабар с гроба. Преди години някакъв умник (те се не свършват) наредил на мястото на гроба да се изкопае яма за гасене на вар. Като си помисли човек само!“ (Из: Венцислав Начев – „Горски вървища“, Военно издателство, С., 1986 г.).

В Къпиновския манастир са намирали подслон четите на Капитан дядо Никола, хаджи Ставри Койнов, Филип Тотю, както и Васил Левски, Ангел Кънчев и Матей Преображенски – Миткалото. През 1794 г. негов игумен бил Софроний Врачански.

Тропар на преподобни Сергий Къпиновски, глас 4:

Укрепнал в православната ни вяра, теб житейските бури не те сломиха. В къпиновските дебри покой за душата си намери и там просия с праведния си живот. В пост и молитва, труд и съзидание, с братска обич и мъдро слово напътстваше всеки, вгледал се в теб.

Преподобни Сергий богоносни, моли се за нас, да ни дарува Бог с твоята житейска мъдрост, та в мирен труд, благочестие и вяра в Христа премине земният ни път; и съхрани във вековете христолюбивия ни български народ.

----

В някои предосвобожденски български православни календари на 25 януари (нов стил) при св. Григорий Богослов е записан св. Марко Преславски.

Първият източник, в който се споменава за митрополит Марко Преславски, е откритият и обнародван от Стефан Кожухаров неизвестен летописен разказ от времето на цар Иван Асен II (Кожухаров, Стефан. „Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II”, сп. “Литературна мисъл” - 2/1974). За сюжет на този разказ служи пренасянето на мощите на св. Петка-Параскева Епиватска. По нареждане на цар Иван Асен II те трябвало да бъдат пренесени от Каликратия, където според преданието била погребана светицата. Пренасянето е извършено с участието на митрополит Марко. Годината е 1230 или 1231. Минало е едно десетилетие от управлението на Иван Асен II и 27 години откакто Константинопол е превзет от кръстоносците при IV кръстоносен поход. На мястото на Византия е Латинската империя. За средновековните владетели съхраняването на мощите на светци било въпрос на престиж и духовно упование. Цар Иван Асен I пренесъл мощите на св. Иван Рилски от Средец в Търново. Иван Асен II, подтикнат от христолюбиви чувства, решил да пренесе мощите на св. Петка Епиватска от родното ù място в столичния град. Според Васил Златарски (Златарски, В. „История на България през Средните векове”, т.3, с.344).

„Дочул бе цар Иван Асен II, че в градеца Епиват се покоят мощите на светицата Петка и като знаеше, че народът му я тачи, прати послание в Константинопол да му ги дадат. Бароните отвърнаха на Търнов да идат да ги вземат. Отиде в Епиват Преславският митрополит Марко с много духовници и миряни и като се връщаха, минаха през Пловдив. Марко отслужи голяма литургия в черквата под бърдото… И натежа у плодинци (пловдивчани – б.ред.) мисълта да издигнат църква на света Петка“. (из „Паметта на един град“, Христо Джамбов, Никола Алваджиев, Иван Терзийски; изд. „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1972 г.)

От средата на XIII в. датира и друг източник, който има отношение към св. Марко Преславски – Поменикът от Боянската църква. По това време вече е възстановена Търновската патриаршия и е сложен край на унията с Рим. В Поменика, сред имената на патриарсите, преди Йоаким, е споменат Марко. Може да се допусне, че неизвестният съставител на Поменика от църквата в Бояна е поставил митрополит Марко Преславски сред българските патриарси в знак на уважение. Това сигурно означава, че митрополит Марко е отстоявал твърдо Православието в българската църква от католическите атаки по онова време. Според житието му, св. Йоаким I, патриарх Търновски, издъхва на 18 януари 1246 г. Тъй като в Боянския поменик името на Марко Преславски е поставено преди Йоаким, може да се предположи, че Преславският митрополит е умрял преди тази дата „на своя престол в Преслав“, както ще напише по-късно св. Паисий Хилендарски в „История славянобългарска“.

По-късно, през 80-те години на XIV век, св. патриарх Евтимий в „Житието на св. Петка Търновска” описва как цар Иван Асен II, след преговори със завладелите Цариград франки, „веднага изпрати там с голяма почест всеосвещенния Марко, митрополита на Преслав Велики, та да пренесе тялото на преподобната от Епиват в славния град Тъpнов. А онзи отиде, уреди всичко за прославата, тържествено взе свещените мощи и с усърдие се върна в земята си, прославяйки Бога и преподобната. И когато, прочее, премина франкските владения и стигна до своята страна, всички околни се стичаха със свещи, с кадила, с благовонни масла и изпращаха ковчега на преподобната към славния царстващ град Търнов. Щом благочестивият цар Иван Асен се научи, излезе от града с майка си царица Елена, със своята царица Анна и с всичките си велможи. С тях беше и всечестният патриарх кир Василие с целия църковен клир и неизброимо множество хора.”

Следващият щрих към образа на св. Марко е от средата на XVI в. В църквата „Св. Параскева” в гр. Роман, Румъния, има стенопис, вероятно правен от български зограф (Николова, Янка –„Църквата „Св. Параскева“ във Велико Търново“, вж. в Известия на Окръжния исторически музей в Търново, кн. IV, 1968). Най-отгоре има надпис на старобългарски, който гласи „Пренасянето на мощите на св. Параскева в славния гр. Търнов”. Със средствата на иконописта е изобразена същата сцена, описваща пренасянето мощите на светицата. Действието се развива в църквата „Св. Петка” на Царевец, където лежи тялото на светицата. До главата ù се навежда цар Иван Асен II, зад нея са майка му царица Елена и жена му царица Анна-Мария, отстрани - болярите и монасите, присъстват и двама епископи. Според житието, познато ни от св. Патриарх Евтимий, това са Преславският митрополит Марко и Търновският архиепископ Василий. Единният е изобразен като светец с ореол. Тъй като Василий е заклеймен още приживе като униат, то логично е да се предположи, че изображението на светеца-епископ принадлежи на Марко Преславски.

През 1762 г. преп. Паисий Хилендарски завършва своята История Славянобългарска, където в Списъка на българските светии под номер 23 записва: ”Св. Марко, Преславски митрополит. Той пренесъл мощите на преподобната наша майка Параскева от Епиват в Търново. Бил велик със светия си живот и учение и се преставил пред Бога на своя престол в Преслав”. Новото, което научаваме от този кратък текст, е ,че Марко Преславски „бил велик със светия си живот и учение”. По много причини и на първо място поради вековното физическо и духовно робство, и досега има не малко неканонизирани официално, но затова пък почитани български светци. През XIX век почитта към св. Марко Преславски се разпространява из поробеното отечество. Така в „Царственика” или „История болгарская”, издадена от Христаки Павлович през 1844 г. в Буда, сред българските светци под номер 25 е записан митрополит Марко Преславски. В календар, съставен от Еньо Хр. Кърпачев, издаден в Цариград през 1867 г. и озаглавен “Българско Народно Календарче за година 1868”, св. Марко е записан като епископ. В календар от 1875 г., съставен, отпечатан и разпространяван от самия Христо Ботев (поместен като особена ценност в края на неговите „Съчинения”, издадени в София през 1907 г., под редакцията на дъщеря му Иванка Хр. Ботева), паметта на св. Марко Преславски се чества на 25 януари (или 6 февруари по стар стил). Името му е поставено редом до това на св. Григорий Богослов, а дословният прочит на тази дата гласи: „Григорий Богослов и Марко Преславски. Спомена се, че Паисий Хлендарски нарича Марко Преславски „велик в учението”. Затова може би не е случайно, че в календарчето е поставен до светителя Григорий Богослов. Може би има изгубени във времето или необнародвани документи, които причисляват митрополит Марко към духовниците на България, занимаващи се активно с книжовно дело. В тази връзка е и Монографията на Стойчо Стефанов (Стефанов, Ст. „Назад през вековете”, собст. изд. 2000 г., стр. 217), където се среща следният текст: “Новопостроените манастири, с напътствията на самия български господар Борис Михаил, се превърнали в училища за висши български църковни служители. От тези манастири излизат и голяма част от старобългарските книжовници като: Григорий Минх, презвитер Йоан, епископ Марко Преславски и много други”. Очевидно е, че имаме просто изброяването на духовни деятели, живеещи и творили през различни векове, и не е възможно да се идентифицира източникът, от който е почерпано сведението за св. Марко, още повече, че авторът е писал своята творба в чужбина.

В Араповския манастир Св. Марко Преславски е нарисуван на южната стена сред други светци - между фигурите на св. Иларион Мъгленски и св. Теофилакт, патриарх Търновски. Автори на този стенопис са Алекси Атанасов и Георги Данчов, работили там около 1864 г. Изображение на св. Марко има и в Рилския манастир, в преддверието на параклиса “Св. Архангели”, на южната страна, в Лозенския манастир.

Южно от крепостта Царевец и град Велико Търново, над скалния венец, от източната страна на пролома Устето се намира местността Трошана. Легенда разказва, че тези земи били царски и царят ги дарил на болярина Трошан, който съградил там чифлик и манастир "Св. Марко", посветен на митрополит Марко Преславски. Царят много харесвал манастира и в палатите на болярина Трошан през лятото идвало царското семейство. Но настанали тежки времена. Турските завоеватели наближили Търново. Чифликът и манастирът били разрушени и опожарени от турците, а монасите били избити. Пред манастирския храм, като последен страж, останал само игуменът. Когато турчин връхлетял с изваден ятаган да го посече, от купола на камбанарията ударил гръм и друговерецът паднал мъртъв на земята. Турците онемели от изненада и се разбягали из двора. Игуменът с окъсано расо и безброй рани се добрал до съседното село Присово, където хората се погрижили за него. Обрасъл с храсталак големият и красив чифлик на болярина Трошан, времето съборило зидовете на манастира, храмът рухнал. Но българите от село Присово не забравяли святото си манастирче. Местността и до днес наричат „Стого Марка", а много мъже в селото носят името Марко (Из „Легенди за Търновското царство“, Радева, Ж.,изд. „Славена“,  2000 г.).

Сред селищата на предполагаемата епархия на Преславския митрополит е с. Марково - едно от малкото селища, носещо това име още от Средновековието – Марковци, Марковча. Според данъчните регистри на Османската империя, населението му било предимно християнско. Близо до селото са открити останки от голям средновековен манастир. Няма достатъчно данни, които да потвърдят или отхвърлят връзката на митрополит Марко с това село и манастира. Но е ясно, че е станало нещо с душата на българина след Освобождението от турско робство. Защото сградата на този голям манастир била разбита, а камъните - използвани за строеж на къщи. Това е по същото време, когато споменът за св. Марко Преславски изчезва от паметта и сърцата на българите, за да стигне до наши дни, когато, светецът е напълно забравен.

Тропар на св. Марко Преславски, глас 4

Архиерей-светилник на вярата, с мъдрост и благочестие озарил земята българска; пазител на Православието, учител в богопознанието, наставник в живота на своето паство, ти, отче и свещеноначалниче Марко Великопреславски, моли Христа Бога да закриля нашия народ.

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1