Свещеник Петър Иванов Христов от село Дунавци, Казанлъшко, в спомените на съвременниците си е оставил име на изряден свещенослужител, изключително трудолюбив и дисциплиниран. Синът му Александър е жив и потвърждава това.
Роден е на 20 март 1908 г. в Бойновци, Габровско – махала към село Трънито. Израснал в бедно земеделско семейство. От малък свикнал с полски труд.
Само неделните и празничните дни се отделяли за почивка. Тогава цялото семейство посещавало редовно църковното богослужение.
От малък Петър проявил наклонност към наука и привързаност към светия храм. Вече младеж, с утвърдено желание за свещенство, той постъпил в Богословския институт при Черепишкия манастир.
След като завършил духовното си образование, се задомил за благочестивото момиче Анка, което станало негова вярна спътница в избрания духовен път.
Известно време търсел свободна духовна енория. Такава открил в с. Дунавци. През 1935 г. бил въдворен там за енорийски свещеник. Завеждал още селата: Голямо Дряново, Ясеново и Копринка. Цели 60 години отдал на добросъвестно служение на светата ни Църква.
Църквата в Дунавци „Свети Димитър“ била старинна. В нея се намери требник, подвързан през 1860 г. От запазената приписка се разбира, че принадлежал на Петко Маринов, който го купил от Атанас поп Хинов, когато бил „протонисан“ от владиката Доротей в плевенския храм „Света Параскева“.
От запазената „метрическа книга“ в храма, в която се записват раждания, кръщавания и погребения, се разбира, че от 1899 г. насам са служили свещениците: Ради Първанов, Георги Радев и Христо Пандев, все от Шейново, Христо Адамов и Христо Благоев за кратко време, от Македония, Иван Иванов от Карагитлий и Мина Трингов от с. Хаджи Димитрово.
Всички те са били приходящи и не са имали възможност да развиват широка духовна дейност. Първият избран местен свещеник бил отец Петър. Изборът му е станал на 13 януари 1935 г. Ръкоположен бил от Старозагорския митрополит Павел и въдворен на 27 март 1935 г.
Младият благочестив свещеник обновил храма и издигнал духовността в красивото подбалканско село. В притвора направил канцелария, сменил старите дървени врати и прозорци с железни. Поръчал икони на известния калоферски иконописец Кирил Кънчев.
Купил църковна утвар, одежди, бронзов полиелей, певница с шкаф за богослужебните книги, доставил свещници и панихидник. И църковният двор се преобразил. Оградил го и засял овощни дръвчета.
Купил за себе си 40 дка земя за препитание на семейството си, от която подарил на църквата 9 дка. Привлякъл и дарители. За девет години, до политическата промяна през септември 1944 г., църквата се преобразила и църковният живот процъфтял.
Отец Петър направил салон за братствените събрания. Обзавел го с 50 стола. Набавил пишеща машина, уредил библиотека. Всяка неделя изнасял беседа. Помагала му презвитерата. Организирал църковен хор от десетина жени, ръководени от нея. За нея и отеца оценката била: „изключителни хора“.
Отец Петър преподавал вероучение в училището. Бил в читалищния съвет и председател на кооперацията от основаването й. Той нямал свободно време. Или работел, или се молел, или четял и обогатявал богословските си знания. Подарил на читалищната библиотека 500 книги. Такъв деен свещеник селяните не помнели. Уважавали го дълбоко. За него казват: „Отец Петър беше скромен, човечен, обичащ безпределно труда и своето пастирско служение“.
Духовният облик на селото се променил. Нямало по-разумен и мъдър човек от него. Но когато духовността процъфтяла, дошли изпитанията. Атеистичните властници го обявили за „народен враг“
Още от първите дни след 9-ти септември бил арестуван. Извели го от дома му като престъпник. Селяните онемели от почуда. Щом такъв човек, който всеотдайно служил на народа и църквата, бил обявен за виновен, то мъдрите хора започнали да предричат бездуховното бъдеще, което идвало като неизбежна последица.
Отвели го в Казанлък. Там престоял две денонощия. Нямал абсолютно никакви политически прояви. Той бил човек на духа. Но точно това тревожело новите управници. Те не можели да се „мерят“ с него. Познавали неговата висока духовна култура, защото той не само в братствените събрания, но и при всеки повод, дори на улицата, проповядвал.
Отец Петър владеел изкуството да води диспути. Никой не можел да го обори. В това била всичката му вина. Какво е преживял в ареста, не знаем. Известно е, че тогава почти всички свещеници от Казанлъшка духовна околия били арестувани. На някои от тях животът „висял на косъм“, а други били измъчвани, за да ги сплашат да мълчат и да не пречат на атеистичната пропаганда.
Много унижения преживял достойният свещеник на Дунавци. Въпреки това, като се върнал, пак поел духовната си работа с любов и непоклатна вяра. Но условията се променили. Селяните били спирани да посещават храма със заплаха, а младежта била превъзпитавана в духа на безбожието.
Отецът бил арестуван и пратен в Казанлък от местни хора, които заели властта. След време околийският началник на МВР се извинил пред отеца. Казал, че „станало грешка“. Последиците от грешката обаче ставали все по-печални. Такава била линията на обезверяването.
Откъсвали се хората от благодатта на светия храм. А те били свикнали с неговата духовна атмосфера. Празнината в душите се запълвала с „празнота“. Отецът страдал, гледайки как се опустошават човешки души. Не падал духом.
Синът му Александър споделя: „Татко имаше верни прозрения. Той не вярваше, че Църквата при всичкото насилие ще се разори…“.
Изпитанията не стихвали. Свързан със земята, отецът последен влязъл в ТКЗС. Никога не работел в него. Дал си имота и останал с духовната работа в храма.
Но от него се очаквало да поведе хората към колективизацията на селското стопанство. Като не сторил това, той станал още по-опасен враг на народната власт. Последвали нови изпитания.
Синът му разказва, че през 1955 г. двама души, облечени в шлифери, първо отишли в църквата, а после дошли и в техния дом. Ограбили и двете библиотеки. Напълнили книгите в чували. Смъкнали „цели рафтове“ скъпоценна духовна литература. Домашните успели да скрият малко книги. Всичко било предадено на огъня.
Голяма покруса изживял тогава отец Петър. Това му се видяло по-страшно от ареста. И пак не изгубил надежда. Той казвал, че атеистите имат власт да сринат църквата, да изгорят книгите, но те не могат и с пръст да се докоснат до вярата, защото тя е вътре, в душите на хората.
Вярата не изчезнала. По примера на свещеническото семейство нито един член от християнското братство не станал атеист. Отецът и презвитерата водели примерен духовен живот. Постели, тримирели, молели се, обгрижвали бедни и нещастни.
Плодовете били сладки. Не се забравяло лесно наученото от братствените беседи. Песните въодушевлявали. Презвитера Анка, тежко болна на легло, пеела братствените молитвени песнопения. Вярата била жива и тя се предавала на всички.
Отец Петър починал на 79 години през 1987 г. Погребан е в църковния двор до храма, в който свързал завинаги своята съдба. Последните години от живота си прекарал сравнително спокойно, защото кмет на селото бил съученик и приятел на сина му.
Отец Петър възпитал и трите си деца: Александър, Иван и Иванка, в християнско благочестие. Те носели с достойнство кръста на свещенически деца. Иван кандидатствал архитектура, но не го приели заради характеристиката. Александър е химик-инженер, а сега като пенсионер има фотографско ателие. Прави изложби, в които внася духовност и родолюбие.
Отец Петър изнесъл нелек кръст на изповедничество и спасил много души за вечността.
По спомени на Александър Петров – син на свещ. Петър Иванов, предадени на 18 декември 2008 г. Фотоателие в Казанлък – 0888967455.
Към рубриката Български свещеномъченици и изповедници от ново време
