Отправната точка на благовестието
И Йоан Кръстител, и нашият Господ Иисус Христос започват своята проповед с един и същи думи: „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно” (Мат. 3, 2; 4, 17). Такава е отправната точка на Благовестието – покаянието. Без покаяние не може да има нито нов живот, нито спасение, нито влизане в Царството. Обръщайки се от Свещеното Писание към светите отци, срещаме същата най-важна истина. Авва Милесий, когото попитали какво прави в пустинята, отговаря: „Дойдох тук да оплаквам греховете си”. И това покаяние е не само подготвителен стадий, то е пожизнено. Когато авва Сисой лежал на смъртен одър, заобиколен от учениците си, чули, че той разговаря с някого. „С кого говориш, отче?” – попитали учениците.
Той отговорил: „Ето, ангели дойдоха да ме вземат, но аз ги моля да ми дадат още малко време, за да се покая”. „Ти нямаш нужда от покаяние”, - казали учениците. „Истина ви казвам, - отвърнал старецът, - аз не зная дали съм започнал да се кая”. Марк Монах потвърждава: „Няма друг толкова благ и милостив като Господ, но дори и Той не прощава на непокаялия се [... ]. Цялото множество Божии заповеди могат да бъдат сведени към едно начало – покаянието [... ]. Ние се осъждаме не заради многото наши прегрешения, а за това, че отказваме да се каем… [... ]. И за големите, и за малките покаянието остава несъвършено до самия смъртен час”.
„Нашият Господ Иисус Христос, – казва авва Исаак Скитски, – ни е заповядал да пребиваваме в покаяние до последния си дъх. Защото ако не беше покаянието, никой не би се спасил”. И Исаак Сирин учи: ”Във всеки миг, в продължение на двадесет и четирите часа от денонощието, ние имаме нужда от покаяние”.
Духовните наставници от по-ново време отреждат на покаянието все същата решаваща роля. Преп. Йоан Кронщадски в своя духовен дневник „Моят живот в Христа” казва: „Нашата молитва се състои преди всичко в покаянието”. И о. Серафим Папакостас, възглавяващ движението „Зои” в Гърция в периода 1927-1954 г., започва най-известната от множеството си книги с думите: „Във всеки век, а особено в настоящия – век пълен с тревога, умора и безпокойство, няма нищо по-съществено от покаянието. Няма нищо по-дълбоко, към което да се стреми човек; в него обаче го няма ясното разбиране за това какво в действителност иска”. Трябва да се отбележи, че Иисусовата молитва - много по-разпространена сега, отколкото преди петдесет години, – е особено покайна молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния”.
Имайки предвид този постоянен акцент върху покаянието, сме длъжни внимателно да разгледаме по какъв начин представяме православието на съвременния Запад. Същества тенденция да се обръща внимание само на един аспект. Ние говорим за славата на божествената светлина в Христовото Преображение, за чувството на победа на Възкресението в пасхалната нощ; говорим за радостта на Царството, за духовната красота на иконите, за Божествената литургия като небе на земята. И сме прави, подчертавайки тези аспекти. Но нека се постараем да не бъдем едностранчиви. Преображението и Възкресението по съществен начин са свързани с Разпятието. Като християни ние действително сме свидетели на „твърде голямата радост”, за която говори Евангелието (Мат 2, 10); но не трябва да забравяме думите: „чрез Кръста дойде радост за целия свят” (възкресна утреня). Преображение на всемира може да стане само чрез самоотречение, аскетическо въздържание и пост.
„Великото разбиране”
Какво се има предвид под покаяние обаче? Обикновено казват: съжаление за греховете, чувство на вина, усещане на горчивина и ужас от това, че сме нанесли рани на другите и на самите себе си. И все пак такова представяне е непълно. Горчилката и ужасът са действително съществен елемент от покаянието, но не го изчерпват, дори не са най-важната му част. Ще се приближим към въпроса по същество, ако разгледаме буквалния смисъл на гръцката дума, означаваща покаяние: metanoia. То означава „изменение на ума”: не просто съжаление за миналото, но фундаментално трансформиране на нашата способност да гледаме на нещата, нов поглед към самите себе си, към другите и към Бога – „велико разбиране”, по думите на Пастира на Ерм („Покаянието е велико разбиране”.). Велико разбиране, но не непременно емоционална криза. Покаянието – това не е пристъп на угризение на съвестта и жалост към себе си, но обръщане, пренасяне на центъра на нашия живот към Света Троица.
Като „нов ум”, обръщане, пренасяне на центъра на съществуването, покаянието е преди всичко позитивно, а не негативно. По думите на св. Йоан Лествичник, „покаянието е дъщеря на надеждата и отхвърляне на отчаянието”. Това не е упадък на духа, а енергично очакване; това не значи, че си се оказал в задънена улица, а че намираш изход. Това не е ненавист към себе си, а утвърждаване на своето истинско „аз” като създадено по Божий образ. Да се кая, означава да гледам не надолу, към своите собствени недостатъци, а нагоре – към Божията любов; не назад, упреквайки себе си, а напред – с доверие и надежда. Това значи да виждам не това, което не съм успял на бъда, а това, което, по Христовата благодат, мога още да стана.
Изтълкувано в този позитивен смисъл, покаянието изглежда не само единичен акт, а постоянна цел. В личния опит на всеки човек има решаващи моменти на обръщане, но в настоящия живот делото на покаянието винаги остава незавършено. Преломът, или преориентацията, трябва постоянно да се обновяват; в течение на живота, чак до момента на смъртта, както смятал авва Сисой, „изменението на ума” трябва да става все по-радикално, „великото разбиране” – все по-дълбоко.
Св. Теофан Затворник твърди: „Покаянието – това е начало и крайъгълен камък на нашия нов живот в Христа; то трябва да бъде не само в началото, но и в продължение на нашето възрастване в този живот, да се задълбочава според мярката на това как се усъвършенстваме”.
Положителният характер на покаянието става съвсем очевиден, ако обърнем внимание на това, което предшества вече приведените думи на Христа: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4, 17). В предишния стих евангелистът цитира Исая (9, 2): „Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина”. Такъв е непосредственият контекст на Господнята заповед за покаянието: тя се предшества от указание за „голямата светлина”, освещаваща тези, които са в мрака, и след нея следва указание за приближаване на Царството. Затова покаянието е просвещение, преход от тъмнина в светлина; да се покае човек – означава да открие взора си за божественото сияние, не да седи печално в полумрака, а да приветства изгрева. И покаянието е също есхатологично: то е откритост към последните преживявания и действия, които са някъде в бъдеще, но вече присъстват в настоящето; да се покае човек – това значи да признае, че Царството небесно е в нас, че вече действа в нас, и че само ако приемем пришествието на Царството, всичко наоколо ще стане ново за нас.
Съотношението между покаянието и пришествието на великата светлина е особено значимо. Докато не видите Христовата светлина, няма да можете в действителност да видите своите грехове. Докато в стаята е тъмно, казва епископ Теофан Затворник, вие не забелязвате калта, но при ярко осветление може да се различи всяка прашинка. По същия начин стои въпросът и със стаята на нашата душа. Редът не е такъв, че ние трябва първо да се покаем, а после да осъзнаем Христовото присъствие; защото само тогава, когато Христовата светлина влезе в живота ни, ние действително започваме да разбираме своята греховност.
„Да се каеш, – казва св. Йоан Кронщадски, – значи да знаеш, че в твоето сърце има лъжа”; но ти не можеш да разбереш присъствието на лъжата, ако още нямаш някакво понятие за истината. Както казва Уоткин, „грехът [... ] това е сянка, появяваща се, когато някаква привързаност на волята прегражда пътя на Божията светлина и й пречи да просвети душата. По такъв начин, познанието за Бога поражда чувството за грях, а не обратно”. Според отците на пустинята, „колкото човек е по-близо до Бога, толкова по-ясно той вижда, че е грешник”. Като пример те посочват Исая: отначало той вижда Господ на престол и чува серафими, възгласящи: свят, свят, свят; и чак след това видение той възкликва: „Горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста” (Ис 6, 1-5).
Такова е началото на покаянието: виждане на красотата, а не на безобразието; осъзнаване на Божествената слава, а не на собственото убожество. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5, 4): покаяние означава не просто оплакване на своите грехове, а утешение (paraklesis), което възниква от увереността в Божието прощение. „Великото разбиране” и „изменение на ума”, означаващи покаяние, се състоят именно в разбирането, че „светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Иоан.1, 5). С други думи, да се покаеш – значи да осъзнаваш, че съществува както добро, така и зло, както любов, така и ненавист; значи да утвърждаваш, че доброто е по-силно, да вярваш в крайната победа на любовта. Каещият се човек – това е този, който признава и приема чудото: Бог има власт да прощава греховете. И доколкото той приема това чудо, миналото за него вече престава да бъде непоносимо бреме, защото той повече не смята миналото за необратимо. Божественото прощение разкрива веригата от причини и следствия и развързва в сърцето на човека възлите, които той сам не е в състояние да разплете.
Мнозина съжаляват и скърбят за миналите си постъпки, но в отчаянието си казват сами на себе си: „Не мога да си простя това, което направих”. Неспособни да простят сами на себе си, те не могат да повярват, че и Бог им е простил, а също и другите човешки същества. Тези хора, независимо от интензитета на страданията им, не са и започнали да се каят. Те още не са стигнали до „великото разбиране” , т.е. до знанието за това,че любовта побеждава. Те още не са преживели „изменението на ума”, което се състои в това човек да може да каже: „Приет съм от Бога; от мен се иска да призная факта на моето приемане”. В това се състои същността на поканието.
Пролетта на поста
Същинската природа на поканието става още по-ясна, ако разгледаме три характерни израза на покаянието в живота на Църквата: първо, много кратко, литургичното изражение на покаянието в периода на Великия пост; след това, по-подробно, неговото сакраментално изражение в тайнството изповед; и накрая, неговото личностно изражение – в дара на сълзите. Във всички тези случаи ярко се проявява позитивната, животворяща природа на покаянието.
Относно Великия пост преди всичко отбелязваме времето, по което той протича: това не е есента с нейните мъгли и листопад; не е зимата със замръзналата, мъртва земя; това е пролетното време, когато студът отминава, дните стават по-дълги и цялата природа се връща към живота. Както се казва в Постния Триод:
„Възсия пролетта на поста, цветът на покаянието, да очистим прочее себе си, братя, от всяка сквернота, пеейки, да речем на Светодателя: Слава на Тебе, Единствен Човеколюбче.”
Великопостното покайно време – това е време на радост, а не на униние: постът е духовна пролет, покаянието - разтварящо се цвете, чрез Великия пост ние ще познаем Христос като „Подател на светлината”. Тази печал, която преживяваме през това време, по израза на св. Йоан Лествичник, е „радостотворна печал” (charopoion penthos).