(продължение)
Стълбата (лествицата) на добродетелите
Аскетика
Както се вижда от казаното дотук, делата на милосърдието, подвизите на въздържанието, дори молитвата в римокатолическия подход към покаянието придобиват значение на наказание, което трябва да се понесе за изкупване на вината и избавяне от вечното наказание за извършеното престъпление.
„Нравственото изправление на каещата се личност минава на заден план – акцентът е върху юридическата правда“[32]. Това отношение към покаянието имало пряко влияние върху сферата на нравствения живот на латиняните.
Нравственността в тази светогледна система придобива характер на външни, формални действия, не засягащи човешкото сърце, нямащи за свое следствие обновлението, преображението, обожението на човека, придобиването на Светия Дух: „А какво освещаване получава целият мой нравствен живот, изкуствено прикачен към можещата да мине и без него юридическа теория за спасението! Бих казал, че с юридическата теория целият земен живот на Христос е превърнат в наказание. Точно както и моят духовен живот изглежда като наказание. Аз трябва да бъда добродетелен, не защото това е добро и радостно само по себе си, а защото чрез тази неприятна и болезнена борба с греха трябва да удовлетворя Божията правда. От едно такова освещаване загива истинският духовен живот… Милостинята, постът, богослужението – всичко това са външни дела, които ми се водят на сметка за отплащане после с награда или поне за смекчаване на бъдещото наказание“ [33].
За да облекчат воденето на юридическите сметки, латиняните въвели още едно изобретение: „В нравствената система на католиците Христовото учение се разделя на общозадължителни заповеди и на частни съвети. Да изпълняват заповедите са длъжни всички, а съветите се дават на желаещите. Който е изпълнил даден съвет, той вече е направил нещо „отгоре“, има „заслуги в резерв“, от които не се нуждае. Тези заслуги постъпват в църковната съкровищница, а от тази „църковна съкровищница“ папата раздава „резервни заслуги“ на тези, чиито собствени заслуги не достигат. Оттук следват индулгенциите и въобще целият финансов механизъм на Ватикана. „Издават се чекове за добрите дела и се правят трансфери от светии към грешници”. Разделянето на Христовото учение на заповеди и съвети е неразривно звено в тази именно еретическа система на католицизма“[34].
Освен това при римокатолиците, в техните практически изводи от юридическата теория на изкуплението, била допусната съществена логическа грешка, която по-нататък протестантите поправили по своему:„Ако възмездието за мен е принесено от Христос, при това „преизобилно“, какво тогава мога да добавя аз към него? Безкрайността няма да стане по-голяма, колкото и единици да се прибавят към нея. При това ми казаха, че аз не мога да удовлетворя Божията правда, която Синът Божий е удовлетворил, а сега се оказва, че моето лично участие във възмездието означава нещо, като че без него би било недостатъчно дори свръхвъзмездието, дадено чрез кръстната смърт на Богочовека!“[35].
Протестантите „успешно“ приключили борбата с каквато и да е християнска нравственост, която римокатолиците започнали с въвеждането на юридически смисъл в понятието „изкупление“: „Какъв, мислиш, е изводът от юридическата теория за нравствения, за духовния живот? Мисля, че прекият логичен извод от тази теория е отрицанието на всякакъв духовен нравствен живот. Ето, Христос е пострадал за нас, изплатил е дълговете ни. Дали сме станали от това по-добри, по-чисти? От нас е свалена вината за греха. Да предположим, че на крадеца е наложено законно наказание. Престанал ли е той да бъде крадец? И трябва ли да бъдем по-добри? Кой и защо го изисква това от нас? Нужно ли е да избягваме греха, да се борим с него? Та нали удовлетворението е принесено „свръхизобилно“, безгранично? То стига за всякакво количество мои грехове. И ето, католиците и протестантите, сляпо вярващи в юридическата измислица на средновековната схоластика, направили теоретичния логически извод: зачеркнали целия нравствен живот. Това е на теория, а не на практика, защото сърцето чувства истината понякога по-добре, отколкото логиката. Ти, приятелю, може би, ще се учудиш: как така католиците и протестантите са зачеркнали нравствения живот? Да, това е именно така. Ако нашите отношения към Бога и към нашето спасение се ограничават с юридически пресмятания, с оскърбление, наказание и възмездие (удовлетворение) и ако удовлетворението за нас е принесено дори „преизобилно“, тогава човек може да живее както си иска. Трупай дългове – нали Христос вече ги е заплатил авансово“[36].
В протестантизма мястото на нравственността заели страстите на своеволието и самолюбието. Именно страстите не позволяват на западните християни не само да се върнат в Църквата, но и (в преобладаващата част от случаите) да признаят православното учение за Църквата: „Протестантизмът обаче паснал много на човешкото себелюбие и своеволие. В протестантизма себелюбието и своеволието получили сякаш някакво освещение и благословение, което и днес се наблюдава в безкрайните деления и раздробявания, преди всичко в самия протестантизъм…
Напълно разбираемо е, че именно протестантизмът най-добре съответства на общото, утвърдило се настроение на Запад. Там, на Запад, достигнали голямо благоустройство на външния живот, и хората се възгордели от тези успехи, обикнали себе си до забравяне на Бога и ближните. И модната философия, и художествената литература там проповядват греховно себелюбие и презрение към ближния. Как гордият европеец ще приеме учението за Църквата, когато, за да бъде прието това учение, преди всичко трябва да се откажеш от себелюбието и своеволието, да се подчиниш на Църквата и да се научиш да обичаш хората, смирено поставяйки себе си по-ниско от другите?“[37].
Свещено Писание и Свещено Предание
Като отпаднал
и от Църквата, римокатолиците се опитали да направят своя предстоятел гарант за истинността и единството на тяхното съобщество. Протестантите пък, изгубвайки дори самата идея за Църквата като тяло Христово, решили за основа на единството им да послужи учението на Христос, изложено в Свещеното Писание на Новия Завет.
Свещеномъченик Иларион определя тази идея като „безумна“: „Абсолютно безумна е мисълта хората да бъдат обединени въз основа на някакво учение; за това е потребна особена свръхестествена сила, която притежава именно едната света съборна Христова Църква“[38]. Рационалистичната насоченост на западното мислене води протестантизма към подмяна на понятието „Църква“ с неопределеното понятие „християнство“, а самото спасение се подменя с учението за спасение.
Архиепископ Иларион показва, че човечеството се спасява не с евангелското учение, чиито компоненти могат да се намерят в една или друга форма още във Ветхия Завет. Съществено значение за спасението има приобщаването към църковния богочовешки организъм, създаден въз основа на Боговъплъщението: «“Като четете, – пише свети Ириней Лионски, – по-внимателно пророците, ще откриете, че цялата дейност, цялото учение и цялото страдание на нашия Господ са предсказани от тях”. Следователно, Новия Завет не дава нищо ново по същество – в него няма нещо съвършено ново. Който бил склонен да гледа на Христос повече като на Учител, разбира се, малко се смущавал от подобни разсъждения… Но великият богослов от втори век свети Ириней Лионски… разсейва това смущение… “Ако, – пише той, – у вас възниква такава мисъл и кажете: какво е принесъл Господ със Своето пришествие? – тогава знайте, че Той е принесъл всичко ново с това, че е принесъл Сам Себе си и по този начин е обновил и оживил човека”»[39]. Главният принцип на църковното единство е във факта, че това е природно единство, а не просто идейно; това е единство на живота, а не само учение.
Архиепископ Иларион показва, че лишавайки се от това природно единство в Църквата, инославието обрича себе си на загуба на единство и в учението, както се вижда от примера с протестантизма. Ако пък римокатолиците са съхранили единството на учението, то това е било постигнато в ущърб на истината. И едните, и другите, оставяйки Църквата, стигат до произволно разбиране на Свещеното Писание. „Извънцърковното отношение към Писанието неизбежно води до абсурд и изгубване на самото Свещено Писание“[40]. „Оставете сам човека с Писанието – и Писанието ще изгуби какъвто и да е определен смисъл и значение. Ще остане всъщност единствено човекът, който ще прикрива капризите и прищявките на своя ум зад авторитета на Божието Слово. Без Църквата и извън Църквата, дори човек да има в ръцете си книгата на Свещеното Писание, състоянието на безнадежно блуждаене ще е неизбежно за него“[41].
Въпреки че последният цитат се отнася на пръв поглед към протестантизма, всъщност се оказва, че отношението на папизма към Свещеното Писание не се различава много от протестантското. Работата е в това, че латинската теория за двата източника на вероучение, възприета от руското духовно училище, съдържа в себе си неразрешимо противоречие: „Трябва да признаем, че въпросът за източниците на вероучение се намира почти в безнадеждно положение в нашата резонираща догматика.
Обикновено се говори за два източника на вероучението: за Свещено Писание и Свещено Предание. И двата източника са необходими, макар че често са склонни да дават предимство на Свещеното Писание. В полемиката със сектанти и протестанти всички сили се напрягат, за да се докаже, че само Свещеното Писание не е достатъчно, че освен Писание е нужно още и Свещено Предание. Но ако Свещеното Писание е източникът на вероучението, как тогава от този източник ще се извади затвореното в него вероучение? Достатъчно е да си припомним арианството и Първия вселенски събор, за да разберем, че и всяка ерес се основава върху Писанието. Очевидно възниква въпросът: как да се разбира Писанието, за да се почерпи от него истинското вероучение? Отговарят ни: „Трябва да се разбира съгласно Преданието”. Прекрасно! А кое предание трябва да се приеме? “Онова, което не противоречи на Писанието”. И какво се получава? Писанието трябва да се тълкува според Преданието, а Преданието е нужно да се проверява с Писанието. Получава се затворен кръг, idem per idem, или, в свободен превод – безсмислена главоблъсканица".
Архиепископ Иларион разрешава това противоречие, като в центъра на разсъждението, както обикновено, поставя идеята за Църквата, която е основана върху въплъщението на Сина Божи и се оживотворява от Светия Дух: „Източникът на църковното вероучение е един – Дух Свети, живеещ в Църквата, за който е обещано от Христос, че Той ще упъти (???????? – Иоан. 16: 13) Църквата във всяка истина. И не защото Църквата притежава истинското вероучение, което тя го взима от Свещеното Писание и Свещеното Предание, а само защото тя е именно Църквата на Живия Бог, стълб и утвърждение на Истината – като ръководена от Дух Свети. Необходимо е да се говори само за Църквата. Заедно с Църквата стои или пада и Свещеното Писание, и Свещеното Предание“ [42]. Затова свещеномъченик Иларион говори, че „отдавна е време речта за авторитета на Писанието и Преданиетода бъде заменена с мисълта за авторитета на Съборната Църква“[43].
Сам архиепископ Иларион обобщава така полемиката си с инославните, посветена на темата за Свещеното Писание: „Свещеното Писание е неприкосновена и неотчуждаема собственост на Църквата – като едно от проявленията на нейния благодатен живот. Извън Църквата Свещено Писание няма, и не може да има. Не може словото Божие, живо и действено, да бъде извън Църквата, защото извън Църквата няма благодат на Светия Дух. Без Църквата Свещеното Писание не може да съществува и като определен писмен паметник, тъй като няма да остане никакво надеждно ръководство за правилното разбиране на Писанието и нищо не може да гарантира неговата автентичност и канонично достойнство. Ще отбележим още, че, утвърждавайки тезата: извън Църквата няма Свещено Писание – ние повтаряме истината, която църковните писатели проповядвали още през II век. Свети Ириней Лионски казвал, че само в Църквата е истинското съблюдаване на Писанието, без добавяне и изваждане, и четенето на Писанието без изопачаване“[44].
Църквата Санта Мария ин Трастевере в Рим (Basilica Santa Maria in Trastevere)
Богослужение
Отделянето от Църквата и като следствие от това - изгубването на благодатта на Светия Дух води до обедняване на религиозния живот и богословието, което е особено забележимо в богослужението. Протестантите се опитват да представят това оскъдяване като „възвръщане към извора“. Свещеномъченик Иларион предлага свой възглед по този въпрос. Този възглед е основан върху възприемането на Църквата като богочовешки организъм, на който, подобно на всеки жив организъм, са свойствени способностите за развитие и растеж. Опитът за връщане към множество външни форми на същестуване на Църквата би бил също толкова неразумен и невъзможен, както и опитът на възрастен мъж да се върне към начина на живот на юношата: „Може ли петдесетгодишен човек да възстанови второто или третото десетилетие от живота си? Не е ли същото и в живота на Църквата? Всеки век има своите особености, и той е в правото си да има тези особености. Дух Свети не само е живял в Църквата, но и живее в нея винаги. Защо тогава трябва да забравяме за кой век става дума, започвайки, да речем, от четвъртия? А защо да не се върнем към първи век? Има ли граница, до която следва да се „възстанови истинското християнство“? Къде е тя? Кой я е определил? Кой може да я определи? Тези именно въпроси, струва ми се, скъпи мой Друже, трябва да се поставят, когато става дума за „опростяване“ на християнското богословие, за освобождаване на християнството от по-късни наслоения.
У нас особено често говорят за някаква прекомерна ритуалност на богослужението. Други наричат Църковния Типикон (Типик) православен талмуд. Крайно недомислие! Нашето богослужение се е усложнявало постепенно в течение на цели векове. Постепенно били съставяни нашите дебели книги, триоди, октоихи и др. Всичко това може да се нарече единствено развитие, прогрес в богослужението. В резултат именно на този процес е бил съставен Типиконът, това обобщение на всичко най-добро, същестувало в продължение векове в различните страни – близо до Йерусалим в манастира на свети Сава, и в Цариград в Студийската обител, и на Света Гора – Атон, и у нас в древна благочестива Рус. Забележително е самото название „Типикон”, тоест образец или идеал. Със своята красота идеалът извиква неволен стремеж към осъществяването му, въпреки че рядко може идеалът да бъде осъществен в цялата му красота. Нашият Типикон е по-сложен от западния богослужебен ред и в това, мой Друже, аз виждам нашето предимство. Типикът ни сродява с цялата Вселенска Църква, с всички нейни векове. Западът пък не е възстановил истинското християнство, а е скъсал живата връзка с цели векове от древната Църква. Опростяването на богослужението е самоограбване. В действителност, по отношение на богослужението Западът е изпаднал в бедност и мизерия“[45].
В сравнение с православното богослужение протестантското изглежда като карикатура: „Беше събота. Храмът беше празен. Пристигна прислужникъ - нещо като нашата охрана или клисаря, и започна да приготвя нужното за богослужението. Обикновено в протестантските храмове молещите се държат в ръце Gesangbuch – книжка с молитви. Всяка от тези молитви е отбелязана с отделен номер. Върху специална дъска на стената, а понякога и на няколко места е написано кой номер трябва да се пее. Виждам: клисарят (ще го нарека така) издърпа чекмеджето на едно бюро. В чекмеджето имаше карти с цифри, като тези, които се употребяват в училище, когато децата започват да учат цифрите. От тези цифри клисарят състави три или четири номера върху специалната дъска. Гледам: тегли телефона към проповедническата катедра, звъни някъде, сигурно на пастора, поговори малко, смени една цифра на дъската, а след това закачи цялата дъска на стената.
Заедно с мен беше един мой другар и приятел от академията, сега преподавател по литургика в една от семинариите. Казвам му: „Ето ти на тебе и целия Типик!“
Какво опростяване на службата, в действителност! Ето нашият Типик (Типикон) е книга с над хиляда страници. А ако изданието е с кожена подвързия, тежи почти цял пуд (руска мярка за тежина, равна на 16, 3 кг – б.пр.)! Колко най-малки подробности и различни тънкости има вътре! Вземи само главите за храмовите празници или за църковния устав относно богослуженията при неподвижните празници, съставени и допълнени от монах Марко (X век - б.пр.)! Възниква и въпросът: кое е по-добре – нашият православен Типикон или кутията с цифрите? Спомни си как тулският ковач, един от героите на Лесков, след като посетил Лондон, говори за предимствата на православната вяра: “Нашите книги са много по-дебели” (“Левша”). Много умно и абсолютно правилно заключение!“[46].
Но, разбира се, не в големината на богослужебните книги архиепископ Иларион вижда главното предимство на православното богослужение над инославното. Самата тази големина е само следствие от богатството и разнообразието на православната служба, което става особено забележимо на фона на протестантските богослужебни текстове: „По своето вътрешно съдържание и дори по външния си вид западното богослужение е крайно бедно и поразително посредствено. Колкото повече западноевропейски богослужебни книги чета – толкова повече в мен се утвърждава невисокото мнение за тяхното съдържание. В западното богослужение няма богословие, въобще има малко мисъл. Затова пък в него има твърде много, крайно противно според мен, сантиментално фамилиарничене с „Иисус“. Нашето богослужение е директно наситено с богословие, при това с най-чисто и възвишено богословие. Та нали повечето наши църковни песнопения са били съставени още в периода на светоотеческото дръзновение на богословската мисъл, били са съставени понякога от велики богослови, като преподобни Йоан Дамаскин например, този велик религиозен поет. Та нали само при нас в богослужението има “догматика”»[47].
По тази причина нашето богослужение е проникнато от богословска мисъл, не изпитала още влиянието на западната схоластика, и затова, за разлика от руската училищна догматика, представлява образец на традиционното светоотеческо богословие: „Нашето богослужение – това е живата стихия на древноцърковното светоотеческо възвишено богословие. Който е поне малко запознат с древноцърковното учение за спасението, той почти във всяка молитва, почти във всяка стихира ще чува отзвука от това именно високо учение. Не случайно “Посланието на патриарсите” казва за нашите богослужебни книги, че те “съдържат здраво и истинско богословие”. Да, Друже мой, ако сравним нашето източно православно богослужение със западното по идейно-богословското им съдържание - нашето превъзходство ще бъде безспорно. Западът, особено немският, протестантският, е пренебрегнал дълбоките по съдържание песнопения на древноцърковните вдъхновени песнописци и е започнал да употребява стихчетата на собствените си поети. На Запад не само училищното богословие, но и самото богослужение е скъсало с църковната истина. Западът е отхвърлил прекрасното наследство на древността и го е заменил със своята окаяност“[48].
И във всички области на дейностите и изуството, съпътстващи богослужението, архиепископ Иларион открива при инославните печалните последствия от отделянето им от Църквата: в архитектурата (в готиката на Кьолнската катедрала са материализирани „рабският страх и сантименталната мечтателност“), в иконописта (дори пред „Сикстинската Мадона“ е невъзможно и неловко да се моли човек: „в нея има нещо твърде много човешко, за да може да стане предмет на благочестиво поклонение“), в проповедта („Така правят в театрите, разигравайки лекомислен воделил след тежка драма»), в общото настроение на храмовото богослужение („католиците са чувствени в своите храмове“)[49].
Особено бие на очи разликата между православното и инославните богослужения по отношение на мелодичната хармония и начина на изпълнение на песнопенията: „В западното църковно пеене особено ме поразява преобладаването на жални мотиви. На Запад тези жални мотиви господстват дори там, където при нас ехти тържество. Слушал ли си, Приятелю, дори в полски храм, как там пеят „Святий Боже“, особено “змилуйсе над нами”(„помилуй ни „– б.пр.)? И как същата тази ангелска песен се пее при нас, например по време на архиерейска литургия? Ето, според мен, един много показателен факт: Западът е много горд със своята култура, свобода, със своето просвещение, а щом се съберат в храма или катедралата - и започват жално да хленчат с един такъв рабски дух. Да, в западното християнство (ако може да се говори за такова) духът е рабски. Там богословието и църковната практика внушават на човека, че той е престъпник, достоен единствено за наказанията на божественото правосъдие. На Запад в областта на религията векове наред е бил възпитаван именно рабски дух, затова и там напевите са жални.
Неволно правех паралел. Богатите, чисто облечени, самодоволни западняци се събират в своята кирха (лутеранска обредна сграда – б.пр.), сядат върху пейките и … подемат жални песни, като престъпници, молещи пощада. А у нас, в грубовата Рус народът се събере на литургия в светата обител, с торбите на рамо, натъпче се с усилие в храма, едва стои прав – а от клироса се носят гръмки тържествуващи напеви, сякаш победоносна войска върви напред. Да, Приятелю мой, Православието не е вяра на роби, а на свободни, не на наемници, а на синове, не на престъпници, които очакват треперещи наказание, а на войнстващи с греховните си страсти подвижници, за които на небесата се приготвят нетленни венци“[50].
***
Полемичните идеи на свещеномъченик Иларион са свързани с неговите възгледи за границите на Църквата и учението за Църквата като тяло Христово. Отделянето от Църквата, както и всяко отделяне от живия организъм, обрича отделящата се част на гибел. Затова с полемиката си с инославието архиепископ Иларион не се ограничива с разглеждане на догматичните особености на различните конфесии, но се стреми да покаже разликите в самите принципи на живота, които лежат в основата на нравствените ценности на западното християнство и Православната Църква и са пряко свързани с догматичното учение. Отпадането от Църквата е изопачило догматичното съзнание на западните християни, довело ги е до загубване и на Свещеното Писание, и на Свещеното Предание. Пренебрежението към Църквата води като свое пряко следствие и до пренебрегване на Боговъплъщението, отвежда богословската мисъл на инославните към рационализма и юридизма и влияе пагубно върху живота на западните християни във всичките му проявления.
(Край)
ЧАСТ I от ПОЛЕМИКА С ИНОСЛАВИЕТО НА СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК ИЛАРИОН ТРОИЦКИ, ЕПИСКОП ВЕРЕЙСКИ може да прочетете ТУК
–––––––––––––––––––––
[32]Пак там.С. 188.
[33] Иларион (Троицкий), архиепископ. Вифлеем и Голгофа. С. 424.
[34] Иларион, архиепископ Верейский, священномученик. Единство идеала Христова // Иларион, архиепископ Верейский, священномученик. Без Церкви нет спасения. С. 222.
[35] Иларион (Троицкий), архиепископ. Вифлеем и Голгофа. С. 424.
[36]Пак там. С. 422–423.
[37] Иларион (Троицкий), архимандрит. Христианства нет без Церкви. С. 8.
[38] Иларион, архиепископ Верейский, священномученик. Христианство или Церковь? С. 102.
Иларион, архиепископ Верейский, священномученик. Священное Писание и Церковь // Иларион, архиепископ Верейский, священномученик. Без Церкви нет спасения. С. 3–4.
[40]Пак там. С. 49.
[41]Пак там. С. 34–35.
[42]Пак тамС. 19–20.
[43] Иларион (Троицкий), иеродиакон. Отзывы профессоров и преподавателей академии о курсовых сочинениях 54 студентов IV (LXVIII) курса: 52) О сочинении студента иеромонаха Иоасафа (Шишковского) на тему «Толкователи слова Божия из писателей-аскетов» // Богословский вестник. 1914. № 3. С. 409 (5-я пагин.).
[44] Иларион, архиепископ Верейский, священномученик. Священное Писание и Церковь. С. 19–20.
[45] Иларион, архиепископ Верейский, священномученик. Письма о Западе // Иларион, архиепископ Верейский, священномученик. Без Церкви нет спасения. С. 495–496.
[46]Пак там. С. 493.
[47]Пак там.
[48]Пак там. С. 499–500.
[49]Пак там. С. 483, 554, 538, 554.
[50]Пак там. С. 501–502.
28 декември 2012 г.