Да си жена никога не е било лесна работа, откакто Бог казал на Ева: „В болки ще раждаш децата си” (Бит. 3:16). Но до този[1] век това поне е било напълно разбираемо. Всяко малко момиче растяло, знаейки точно какво се изисква от него в живота и се учило, ако не да го харесва, то поне да го приема.

През двадесети век обаче, всичко това беше променено. Не че да бъдеш жена стана по-лесно нещо, въпреки многото „трудоспестяващи” уреди в кухнята и още по-съмнителното предимство „да имаш всичко”. (Това, което никой не каза на моето поколение, късното бейби бум поколение, когато започвахме кариера и създавахме семейства е, че „да имаш всичко” в действителност означава да имаш двойно повече работа!) И докато ние все още работим упорито, съвременната жена е загубила ясната посока в живота. Изправени сме пред какофония от гласове и възможности за избор, всеки от които ни подканя да поемем по различен път, който обещава „реализация”.

Светът ни предоставя много възможности, като започнем от ултраконсервативната представа за треперещата, подобно на мишка, съпруга, живееща в пълно подчинение на властния й съпруг, до нейната пълна противоположност – активната, работеща жена- професионалист, която не може да се занимава с досадни и отвличащи вниманието й неща, като деца например. От другата крайност дочуваме радикални феминистки, които призовават всяка жена (за предпочитане лесбийка) да се превърне в израз на земна богиня.

 

Макар, че светът предлага тези и безброй много други възможности за избор, той не ни дава никакви задоволителни способи да разграничим кой от тези пътища (ако изобщо има такъв) е наистина правилният. Дори различните църкви на са в състояние да представят единна позиция или да дадат на жените някаква ясна, надеждна насока за това, как да подредим живота си или какъв модел да следваме.

 

В действителност, повечето църкви изглеждат толкова объркани, колкото и отделните жени, по отношение на това, как да отговорим на бързо променящите се социални условия и на изискванията на феминизма.

 

Докъде ни води всичко това? Трябва ли да избираме между еднакво неприемливи крайности или има и друг път? Има ли път, който предлага мир всред хаоса, който говори за хармоничност и правилно съотношение, който предлага вечни, а не временни награди; който обещава истинска реализация, не чрез предаване на земни желания и амбиции, а чрез най-дълбоките копнежи на душите ни? 

 

Такъв път има и той се намира в Православната църква. Моделът на православната жена се основава на мъдростта на вековете, а не на подвижни пясъци на философски моди. Начинът, по който Православието вижда жената е същият, по който Бог  я вижда – като същество с чест и достойнство, с уникални дарби и отговорности, с важна собствена роля в спасението на човечеството.

 

За да конкретизираме тази визия и да я видим по-точно, първо трябва да погледнем историческото развитие по отношение на мястото на жените в общността на вярата.

 

В началото

      

За да разберем историята на жената в Църквата, трябва да се върнем в самото начало: при Ева. Църковните отци и учители са изразявали различни мнения за Ева, за природата на отношенията й с Адам преди грехопадението и за истинското значение на „проклятието” върху нея след него. Но отвъд цялата тази дискусия, няколко неща са ясни:

 

  1. Ева беше създадена по Божи образ, точно както и Адам. „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Бит. 1:27). По естеството си на творения, мъжът и жената са еднакво стойностни и почетени пред Бога.
  2. Ева беше създадена, за да бъде „помощник” на Адам (Бит. 2:18). Това не означава, че е трябвало да му бъде слуга, още по-малко – роб. Еврейската дума, използвана тук (ezer), често се използва и за самия Бог, като Помощник на народа Си. Ясно е, че тази връзка е предназначена да бъде едно взаимно сътрудничество, а не господство. От друга страна, на Адам е възложена задачата да наименува животните, преди Ева да бъде създадена от реброто му, така че задачата „да покори земята” е основно негова.
  3. Както всички знаем, Ева направила ужасяваща грешка. Вслушала се в прелъстителните думи на змията и, без да се допита до съпруга си, яла от забранения плод, като по  този начин обрекла себе си и потомството си на живот извън рая. Някои изказват предположението, че сатаната избрал да изкуши Ева, не защото тя била по-слаба, а защото знаел, че Адам ще я последва в греха й (и това ще го направи също толкова виновен). Опазването на праведността на света било поверено на Ева, но тя не оправдала доверието.
  4. В резултат на греха си, Ева била обречена на скръб и болка при раждането на децата си и на живот в подчинение на съпруга си (Бит. 3:16). Текстът на това проклятие („в мъки ще... той ще владее над тебе”) предполага, че Бог просто предсказал какво би се случило на жена, живееща в паднал свят, а не че умишлено й наложил някакво наказание. Разбира се, проклятието е точно описание на онова, което се случва с жените, когато са оставени на милостта на падналите мъже.

 

По този начин ние имаме представа за Божия промисъл за мъжете и жените – една връзка на любящо сътрудничество между двама души, равни по чест и достойнство, но с различни роли. Имаме също така представа за тази връзка, когато тя вече била извратена от греха: жени, водени от собственото си желание и нужда да имат деца и мъже, които неправомерно властват над тях и ги подценяват. Но в същият час, когато Бог изрича съдбата на падналата жена, Той й дава и надежда: семето, което ще порази главата на сатаната.

 

Втората Майка

 

Следващата велика епоха в историята на жените е олицетворена от Онази, Която била наречена втора Ева, както Христос е вторият Адам: Мария, Майка Божия. Както на жената било дадено правото да упражни свободната си воля и да лиши цялото човечество от рая, така й било дадено да даде, пак по собствена воля, средството за възстановяването на човека в неговото състояние на благословение. Без волята на Мария и пълното Й подчинение на Божията воля, нямаше да има въплъщение, а следователно и разпятие и възкресение – с други думи, нямаше да има Спасител и спасение за човечеството.

 

Понеже Ева беше майка на цялото човечество, затова именно чрез майчинството Мария даде този ценен дар на света. По този начин Мария стана Майка на всички онези, които щяха да станат Божии деца. В Мария виждаме въплъщение на всичко, което изкупената жена може да стане – състояние, още по-славно, отколкото онова, което имала Ева преди грехопадението. Помислете за някои от качествата, които правят Божията Майка Мария най-висш модел, по който можем и трябва да се оформяме живота си, дори и в този съвременен, френетичен ден и епоха:

 

  1. Мария доброволно се подчинила на Божията воля. Въпреки, че била избрана, Тя не била принудена: Нейното подчинение било доброволно и безрезервно. По-късно, като жена на Йосиф, тя доброволно се подчинила на мъжа си – Тя, Която е познавала Бога по-интимно, от което и да било друго човешко създание, понеже Го е носила в утробата Си.
  2. Мария отговорила на Бога с вяра. Това, което се изисквало от Нея, вероятно било плашещо и със сигурност опасно, но Мария се доверила на Божията любов да Я пази.
  3. Мария рискувала всичко за майчинството. В Нейното общество, това да зачене една млада жена, която не била омъжена, се считало за крайно падение. Ако Йосиф бил коравосърдечен човек, Мария щяла да бъде презрян човек, отлъчена от близките Си, без право да се омъжи, без средства за прехрана на Себе Си и Детето Си. Колко много жени в нашето общество избират аборта, вместо да се сблъскат с обстоятелства, доста по-лесни от тези? А Мария избрала да рискува собствения Си живот, за да даде живот на Друг.
  4. Мария приела ролята Си на застъпник за хората и техен водач към Христос. На сватбата в Кана, Тя първо запознала Сина Си с нуждата на хората, знаейки че въпреки протестите Му, Той ще задоволи тази нужда, и след това казала на хората: „Каквото ви каже, сторете” (Йоан 2:5). По този начин Тя увещава нас, Нейните духовни чада, да отговорим на Христос със същото любящо, доверяващо се послушание, каквото Тя Самата показала.

 

В своята книга „Жената и спасението на света” (St. Vladimir’s Seminary Press, 1994) Павел Евдокимов обобщава духовната роля (или „харизма”) на жените така, както е представена от Мария, по следния начин: да роди Христос у другите. Ние може да сме призвани към физическо майчинство – да предадем вярата си на децата си, или може да сме призвани към духовно майчинство – да представим образа на Христос пред хората и ги призовем към Него.

 

Жените в Църквата

 

Чрез отношението Си към жените и чрез наставленията към учениците Си, Христос показал, че докато мястото за подобаващо водачество и божествено установена власт остава непроменено както в дома, така и в Църквата, то в стария порядък на взаимоотношения мъже/ жени, установен след грехопадението, настъпила значителна промяна. Христос се отнасял към жените с достойнство, уважение и състрадание. В учението Му за брака (Мат.19:3-9) Той възстановил техните брачни права такива, каквито били те „отначало”, преди да е трябвало да се правят отстъпки поради жестокосърдието на мъжете. Чрез изкуплението, осъществено чрез Неговата смърт и възкресение, Христос направил възможно – както за мъжете, така и за жените – отново да се стремят към идеала, установен в рая: любящо сътрудничество между две равноправни личности, с различни, допълващи се роли.

 

Този идеал до голяма степен бил продължен в първите векове на Църквата. Жените изпълнили редиците на светците и мъчениците, отдавайки живота си на Бога по най- различен начин, включително и като пророчици, учители и дякониси, както и по-традиционни, като съпруга, майка и участник в благотворителни дела. Когато мъжете започнали да търсят пустинята като място, където да преживеят едно по-пълно посвещение на Бога, жените – започвайки от св. Мария Египетска, чиято святост е сравнима с тази на св. Антоний Велики – не останали по-назад.

 

Положението на жената в християнското семейство станало по-добро, отколкото в който и да било предишен период. Докато св. Павел увещавал жените да се покоряват на мъжете си – което не било ново – по същия начин, дори още по-силно, той увещавал мъжете да обичат жените си „както Христос обикна църквата” (Еф. 5:25) – с други думи, до степен, че да пожертват живота си за тях. Това било нещо ново. Древното проклятие започнало да рухва.

 

В същото време, обаче, имало църковни учители, които гледали на жените по същия начин, както и еврейските им предци (гледището им било накратко изразено в традиционната мъжка молитва: „Благодаря Ти, Господи, че не си ме създал жена”). Някои обвинявали изцяло жените за грехопадението и твърдели, че те по своята природа са зли, за да бъдат избягвани от всеки мъж, които се стреми към праведност. Някои настоявали, че бракът и сексуалността се появили едва след грехопадението и били само необходимо зло за размножаване на вида. Човек не може да не заподозре, че тези мъже, повечето от които безбрачни, са прехвърлили вината за греховните си страсти не върху собствената си паднала природа и изкушението на дявола, а върху нещастния и нищо неподозиращи обект на тези страсти – жената.

 

С течение на вековете тази изопачена представа започнала да оказва голямо влияние върху позицията и отношението на Църквата към жените. Жените постепенно започнали да бъдат изключвани от дяконството и други служения, в които преди това участвали наравно с мъжете. Жените достигали святост бивали похвалявани като „преодолели” своята слаба и зла женска природа и станали праведни като мъжете.

 

Въпреки това, обаче, жените никога не останали напълно без свои защитници. През деветнадесети век в Русия женската духовност започнала да се съвзема. Някои видни духовни старци, включително св. Серафим Саровски и св. Теофан Затворник, започнали да се занимават с това да насърчават жените, както в света, така в монашеския живот. И двамата основали и ръководили женски манастири и предоставили духовно ръководство на безброй обикновени жени, както лично, така и чрез кореспонденция. Тези благочестиви мъже с пророческа проницателност видели, че именно чрез жените ще бъде опазена вярата в Русия, по време на седемдесетте години комунистически преследвания и искали жените да бъдат подготвени.

 

Православните жени днес

 

Не е изненада, че положението на жените в Православната църква днес отразява и двете страни на тази история – тяхното унижение, наред с утвърждаване на достойнството им.

 

От една страна, не може да се отрече, че има енории, където на жените се позволява да извършват само онези неща, които мъжете определят като „женска работа” и, следователно, „под тяхното достойнство” – чистенето на църквата, грижата за децата, печенето на просфора. Всъщност, тези традиционно женски задачи са точно толкова почетни и важни за живота на Църквата, колкото и която и да било от по-публичните и лъскави изяви, които мъжете запазват за себе си; независимо от това, те не изчерпват спектъра на женските дарби и, следователно, не трябва да определят границите на тяхното участие.

 

От друга страна, има много енории, в които жените служат на всякакви постове, с изключение на онези, които принадлежат на ръкоположените клирици, като например певци, четци, диригенти; като учители, администратори, членове на църковното настоятелство; помощници на свещениците във всички дела на милосърдие.

 

Макар че православната практика на някои места отразява свръхмаскулинизацията[2] на културата ни като цяло, решението на този проблем не може да бъде намерено във феминизма, дори и в така наречения му „християнски” вариант. Основната грешка на феминизма е същата като тази на доминираната от мъжете култура, срещу която феминизмът реагира: грешката да се вярва, че мъжките качества, като: лидерство, физическа сила, аналитично мислене и строга справедливост, са природно по-висши от женските качества, като: насърчение, нежност, интуиция и състрадание. Вместо да се стремят да спечелят мъжкото уважение към женските качества, феминистките се опитват да дадат власт на жените, като ги превръщат в имитация на мъже.

 

„Християнският” феминизъм, макар и не толкова свиреп в някои отношения, както светската му разновидност, все пак се опитва да издигне позицията на жените в Църквата, поставяйки ги в роли, традиционно запазени за мъжете, като например свещеничеството, вместо да призовава Църквата да приеме и почете жените в служенията, за които са природно и/ или духовно надарени. Маскулинизацията на жената, която е неизбежен резултат от този погрешен подход, е една от многото причини, поради която Православната църква твърдо поддържа традиционната си позиция срещу женското свещенство и „феминизацията” на Бога.

 

Въпреки тези слабости, характерни за всяка човешка институция, Православната църква все още дава в своето Предание, а много често и на практика, най-силното свидетелство, което може да се намери в съвременния свят, за божествения модел на женствеността, който се опитваме да дефинираме. Ние, като православни жени, имаме отговорността да помогнем за възстановяването на баланса в нашето общество, като живеем тези благочестиви женски качества, които често са станали твърде редки, както в света, така и в Църквата.

 

Да живеем онова, към което сме призовани

Кои тогава са някои от тези благочестиви женски качества, които трябва да култивираме? Невъзможно е да дадем подробен списък, но ето няколко, които изглеждат изключително важни.

 

1)     Най-великото от тях е любовта. Разбира се, всички християни са призовани да обичат, но жените имат специален дар за това. Преди всичко трябва да обичаме най-близките си – семействата си или онези, които са като семейство за нас. Но не трябва да спираме дотам; любовта ни трябва да достигне и до съседите, енорията ни, общността ни, света ни. Любовта, която се изисква от нас, не е просто добро сантиментално чувство към други хора. Става въпрос за жертвената любов – любов в действие – любов, която поставя на второ място собствения си интерес, пред този на обичните ни. А това не е лесна работа!

2)     Трябва да отдадем себе си на радостно служение. Отново, всички християни са призовани да служат, но изглежда това по-естествено се отдава на жените. Служението ни трябва да следва любовта ни, започвайки от дома и разпростирайки се навън, винаги водени от Божията воля за личния ни живот.

 

Служението ни, също така, трябва да следва личните ни дарби. Ако не можете да печете пухкави сладкиши, за да спасите живота си, не се притеснявайте да кажете „не”, когато фестивалният комитет ви помоли да направите баклава. Но, от друга страна, ако имате талант да рисувате, вероятно ще учите иконография или ще илюстрирате житията на светиите за деца. Не оставяйте дарбата си да бъде пропиляна напразно. Ако не знаете какви са вашите дарби или не можете да измислите начин, по който да ги използвате за Бога, говорете със съпруга си или със свещеника, или с някоя по-възрастна, по-мъдра жена, която познавате. Те може и да ви познават по-добре от вас самите.

 

3)     Същността на женствеността е майчинството. Не всички жени са призвани да бъдат физически майки, но всички са призовани да бъдат духовни такива, ръководейки, насърчавайки и обучавайки другите да следват Христос. Тези, които работят в света, трябва да търсят призвание, което дава възможност на тези качества да се изявят в пълна степен, вместо да се опитват да се състезават в безмилостния професионален свят на мъжете. Тези от нас, които са физически майки, трябва да поемат отговорността си много сериозно. Светът ще ни накара да повярваме, че майчинството е само един аспект от живота и че може да се упражнява доста адекватно за няколко часа на ден, които са ни останали след работа или други занимания, с които избираме да „се реализираме”. Но ние, майките наистина, от дълбочината на сърцето си знаем по-добре. Ние знаем, че децата ни са свещен дар, те се нуждаят и заслужават най-доброто, което имаме им да дадем. Ако не можем да им предадем вярата си чрез собствен пример на посветена любов и служене, как може Църквата да оцелее? И как можем да застанем пред Бога и да заявим, че сме изпълнили всичко, което има стойност в този свят?

4)     Жените има уникалната способност да откликват на Бога с цялото си сърце и душа. Това е същността на духовността и тя се отдава по-лесно на жените, отколкото на мъжете, понеже отзивчивостта характеризира човешките ни взаимоотношения така, както и нашите отношения с Бога. Мъжете, бидейки призовани към лидерство в човешкия свят, често намират за по-трудно да се откажат от тази роля и да срещнат своя Творец в смирение. Ние, жените, можем да дадем пример за просто, вярно благочестие, което има далеч по-голямо влияние в живота на Църквата, отколкото и най-вдъхновеното учение или пък най-славното мъченичество.

5)     Нашият подходящ отговор на Бога е да се стремим към святост. Само чрез постигането на святост ще можем да направим всичко, което се изисква от нас. Само чрез задълбочаване на отношенията си с Бога можем да започнем да разбираме, приемаме и живеем живота, предназначен за нас. Само чрез любящо, доверяващо се послушание ние можем да намерим истинското си призвание като жени и човешки същества. Само така можем да започнем да изпълняваме призванието си, завещано ни от Мария – да родим Христос в сърцата на другите хора. Това е нашият истински принос за спасението на света

 

[1] Т.е. двадесети – бел. прев.

[2] Т.е. прекаленото доминиране на мъжете – бел. прев.

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1