Как да се избягват конфликти?
„Врагове на човека са неговите домашни” *. Тези думи на Христос, често превратно разбирани, мнозина, макар и веднъж в живота си, са готови да отнесат към себе си. За някои повярвали хора неразбирането от страна на семейството се превръща в истинска драма. Но нима винаги в конфликтите, възникнали въз основа на вярата, са виновни „домашните”?
Винаги ли ние, християните, се държим правилно? Трябва ли да се говори за Бога в кръга на нецърковните ни роднини? Как да се реагира на забележките и недоволството им? Доколко е правилно желанието непременно да бъдат приобщени към църковния живот тези, които живеят редом с вас?
За грешките и тънкостите във взаимоотношенията между вярващи и невярващи близки разговаряме със старшия свещеник на храм „Св. Серафим Саровски” на Краснопресненска набережная, клирика в храма „Св. мца Татяна” при Московския държавен университет йерей Павел Конотопов.
„СПАСЯВАЙ СЕ САМ” ИЛИ „НЕ МЪЛЧИ»?
— Отец Павел, Вие сте потомък на военни, но не сте продължили семейната традиция, станали сте свещеник. Какви бяха Вашите взаимоотношения с невярващите Ви близки?
— По мое мнение съвсем невярващи хора практически няма. При нашите деди някакво понятие за Православие все пак е оставало, независимо от съветската атеистична пропаганда. Моят дядо, сибиряк, си спомняше как като дете са го водили на църква в Иркутск, как той там е целувал кръста, как се е причастявал. Целият си по-нататъшен живот той беше посветил на служение на Отечеството, достигнал генералски чин, баща ми също беше военен, но в семейството ни никога не се е твърдяло, че няма Бог. „Има нещо”, - така казваха.
А аз се задълбочих в изучаването на вярата, започнах да ходя по манастири, да гледам, да научавам, да чета, после се кръстих, започнах да посещавам църковните служби.
Слава Богу, у нас в семейството нямаше сериозни конфликти на тази почва: иконите не бяха изхвърляни през прозореца, не се горяха молитвеници. Тогава на мен, 15-годишния юноша, ми беше дадена мирогледна свобода, макар че родителите ми бяха недоволни от всякакви „крайности”, каквито им се струваха, например, многодневните пости.
От моя страна пък нямаше проповеди в стила „Покайте се, грешници!” Имахме негласно табу по въпроса за отношението към Бога: да не се дразним един друг, да не се убеждаваме.
— Когато станахте свещеник, това предизвика ли някакъв протест от страна на родителите Ви?
— Не, те уважаваха решението ми, гордееха се с мен като със син. Разбираха, че живея свой живот и не ми пречеха в пътя, който бях избрал. Имаше някакъв светски скептицизъм, но татко и майка спазваха статуквото.
Изглежда, тогава у родителите ми са се зараждали техни, съкровени отношения с Бога. А след това, след десетилетия, животът сам постави всичко на мястото му: майка ми още в твърде млада възраст заболя тежко. И преди смъртта си започна да се черкува, да се изповядва и причастява. Може да се каже, че тя умираше в ръцете ми. Аз я опях. Струва ми се, че срещата й с Бога - тайнствена, скрита от мен – се беше състояла.
— През последните 20 години често децата идват до вярата по-рано и по-бързо, отколкото техните родители. И се създава ситуация, когато по-младите започват да поучават по-възрастните...
— Мисля, че това е голяма грешка. Те са ни отгледали, научили са ни на всичко, зад гърба им има жизнен опит, многократно надвишаващ нашия, а сега ние заставаме пред тях в позата на учител... Това е неестествено и обикновено не води до нищо добро. Можете да се притеснявате за тях, да се молите за тях, да се смирявате пред тях и по такъв начин да ги привеждате към вярата. Помнете, че сте техни съюзници, желаете им най-доброто, и не правете от себе си техни противници, опоненти.
— Как Ви се струва, естественият стремеж човек да разказва на близките си за своята вяра, да ги убеждава (разбира се, от най-добри подбуди!) – това нещо нормално ли е или е по-добре да се избягва?
— Като начало трябва да се разбере, че ако става дума за най-близките ти хора, те просто няма да ти повярват. Сам Христос в Евангелието не случайно казва: Никой не е пророк в отечеството си. Той не могъл да извърши чудеса в местата, където се е родил и израснал, защото хората казвали: „Не е ли това синът на дърводелеца, когото всички познаваме? Какъв Месия може да бъде той!”
Имаше един професор в Московския държавен университет, доста известен специалист по антична филология; лекциите му бяха своего рода негласна проповед на християнството за студентите в съветско време, той от младини вярваше в Бога. А жена му беше некръстена! Разбирате ли, този човек беше посветил целия си съзнателен живот на християнска проповед, но никога не беше упражнявал натиск върху жена си в това отношение. И чак когато този забележителен учен се пресели във вечността, тя реши да се кръсти. Може би чак при неговата смърт тя разбра най-главното за него, близо до което беше минавала цял живот.
— Но нали съществуват и обратни случаи: когато след един човек в Църквата идва цялото му семейство. Нима това е невъзможно?
— В живота няма схеми, всеки има своя история, свой път. В нашата енория имаше потресаващ случай: жената повярва и след нея – вече големите й деца, внуците – всички! Освен собствения й мъж...
В първите християнски времена човек не можел да бъде ръкоположен за презвитер дотогава, докато цялото му семейство не повярва в Христа: той бил длъжен толкова ярко да засвидетелства своята вяра с живота си, че всичко около него да се преобрази. Както казва преподобни Серафим Саровски, придобий мирен дух, и хиляди ще се спасят около тебе!
Затова нашата задача не е в това да уговорим някого: ти можеш колкото искаш да разказваш за това, колко е забележителна вярата ти. Но ако думите ти се разминават с живота – а кой, ако не родителите, ако не съпругът или съпругата ти те познават по-добре от всички, в това число и не най-добрите ти страни! – тогава тези разкази ще бъдат празен звук. Най-напред себе си погледни, себе си промени.
Съществува такава неочаквана аналогия: преди полет стюардесите провеждат инструктаж: „При разхерметизиране на салона от кутиите над седалките автоматично изпадат кислородни маски. Ако летите с дете, първо вие си сложете маската, а след това – на детето”...Така и тук.
— Но за това трябва да мине достатъчно много време!
— Разбира се, в това е и работата! Съвършенство не се придобива изведнъж – налага се човек да се зареди с търпение. Макар св. Григорий Палама някъде да беше писал, че човек, ако само поиска, може за един ден да стане съвършен, при преобладаващото мнозинство от нас дори не възниква такова фантастично желание.
ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОЧНЕ С МАЛКОТО
Ако заявяваш, че си християнин, значи вече не можеш, да кажем, да отговориш на майка си: „Мамо, остави ме на мира, уморен съм”. Това става невъзможно. Ако си християнин, ще разкажеш търпеливо на майка си как е преминал денят ти, с кого си се срещал, кое момиче се интересува от тебе – на нея й е невероятно интересно как живее нейният син!
Твоят живот, отношенията ти с роднините трябва дотолкова да се променят в положителна посока, че близките ти да се замислят и да кажат: „Да, действително, за него християнството е не просто религиозно-философско учение, което си е набил в главата. Това е същността и сърцевината на живота му!”
„ПОЛИ – КЪРПИ” ИЛИ ХРИСТОС?
— Когато родителите упрекват вярващите си деца: „Ти само това знаеш: от къщи – на работа – оттам на църква, не виждаш по-далече от носа си, обличаш се като бабичка, само за църкви говориш”- как трябва да се реагира на такива забележки?
— Ето тук родителите са съвършено прави. Какво му е хубавото, ако, ставайки християнин, си организирал около себе си такъв удобен за пребиваване, малък затворен свят, в който е най-важно дали си с пола и кърпа, всички приятели само и единствено акатисти четат и само за благочестие говорят? Християнството не се състои в това, то не е затворена субкултура!
Идвайки в Църквата, ние се стремим да се социализираме: с увлечение започваме да живеем по правилата, обредите, традициите, уставите. Всички постят – и аз постя, всички правят поклони – аз също, всички отиват някъде – и аз отивам. Понякога се замисляш: има ли го въобще в тези пориви Христос като обект на твоя стремеж?
Когато поглеждам назад към юношеското си встъпване в Църквата, разбирам, че твърде много неща са били обусловени съвсем не от желание да се срещна с Бога, а от желание да живея по правилата на православния социум, в който съм попаднал. Понякога трябва да мине време, за да осъзнаеш, че в Църквата търсиш не безкрайните пости, не дрес-кода или определения начин на живот, а срещата с Бога.
— Някои духовници не съветват да се общува с предишни приятели на принципа: те ще те дърпат обратно ...
— Ако сте установили някакви топли, човешки, дружески взаимоотношения с хората, защо да ги разваляте? Кой знае, може Господ и за тях да направи нещо чрез вашата вяра. Аз и досега с голямо удоволствие общувам с момчетата, които учеха заедно с мен в Института по радиотехника и автоматика, макар че те се придържат към съвършено различни възгледи за живота. Те знаят, че съм „поп”, понякога се шегуват на тая тема. Но ако на някой му се случи нещо сериозно в живота, на кого ще позвънят?...
Ние всичко се опитваме да сведем до човешкото си съждение, да дадем определение за човека: „черно-бяло”, „вярващ-невярващ”, „въцърковен-невъцърковен”. А както каза един известен журналисти, между черното и бялото съществуват още много оттенъци на сивото... Откъде може някой да знае какви са отношенията на човека с Бога?
Моите родители, например, на Пасха идваха в храма за 15 минути — и това за мен беше такова събитие, такова щастие! За Бога няма дребни неща – Той вижда всеки наш порив. За хората, израснали в съветско време, при пропаганда на безбожието, тези 15 минути може би са равни на нашето 5-часово стоене на манастирско всенощно бдение! Не трябва всички да мерим според себе си. Например, аз дойдох в храма и буквално след половин час от невярващ станах вярващ, и това не беше някакво умозаключение, а сърдечно убеждение. А някой, напротив, много дълго разсъждава, преди да дойде до вярата в съществуването на Бога. Всеки има свой собствен опит и своя мярка.
ЗА ПОПОВЕТЕ В „МЕРЦЕДЕСИ”
— Към вярващите приятели и роднини често са обърнати всички претенции по адрес на Църквата: трябва да отговаряш и за „поповете в мерцедеси”, и за липсата на пейки в храма, и за твърде дългите пости, и за опелата на кръстените бандити вместо некръстените порядъчни хора и т.н. Как да се реагира в тези случаи?
— Като начало трябва да се постараеш да разбереш откъде възникват такива претенции у твоите близки. Според мен, най-често те носят по-скоро самооправдателен, отколкото нападателен характер: чрез подобен род конфликти човек изразява своето собствено вътрешно състояние. Не е тайна, да кажем, че ако мъжът и жената са в лоши отношения, това намира израз в дребни битови заяждания: чашата не си поставил както трябва, чехлите не си сложил където трябва. А ако се погледне по-дълбоко, зад това стои дългогодишната неудовлетвореност на съпругата поради това, че прибиращият се от работа мъж не й обръща внимание.
Тук е същото. Човек никога не е ходил на църква, и изведнъж някой скъп, значим за него близък става активен християнин. А той се намира в съвсем друго състояние, може би, несъзнателно иска да се оправдае за това, че самият той не ходи в храма, да привлече вниманието на близкия човек, чиито интереси е престанал да разбира и споделя. И как да направи това? Като каже: „Всичките ти там попове са продажни”, например. Може да бъде и по лек и дори приятен начин: „Моля, както искаш, аз самият съм далече от това!” А ето честно да признаеш своята слабост: „Ти знаеш, в душата ми има някакъв праг, който още не мога да преодолея, не мога да дойда в храма и не мога да разбера твоя стремеж към него” – това е много трудно за човека. Това дори не всеки иска да признае пред самия себе си.
Затова е нужно, разбира се, да се отговаря на претенциите. Но така, че човекът по възможност да се замисли: „В какво се състои претенцията ми? Какво ме безпокои всъщност? И какво искам да чуя в отговор?”
ПОСТ, МОЛИТВА И…
— Постът често става камък за препъване в отношенията с роднините. Къде да се търси компромисът?
— Ще повторя вече казаното: главното е да не се противопоставяме на своите близки, да не ги превръщаме в опоненти. Да се противопоставяш е най-просто от всичко, само че какво ще получиш в резултат? Конфликт, за който ще се оплакваш на духовника си: „Ето, те са такива-онакива”? Но нали ти самият си такъв-онакъв, защото си им казал в ултимативна форма, че, моля, ти си християнин, и ще живееш по свои си правила! Ти обаче не си християнски мъченик, когото са извели на площада и са му казали: „Изяж пържолата, иначе ще те убием”. Тук имаме съвършено друга ситуация, не трябва да правим от себе си страдалец – изповедник на вярата.
Разбира се, в такъв момент ще се наложи да се каже: „Мамо, татко, аз ходя на църква, християнин съм, постя”. В началото това може да предизвика неприемане. Когато аз направих това... не мога да твърдя, че бяха най-приятните минути в моя живот: мама беше емоционален човек, така че обвиненията в религиозен фанатизъм не закъсняха. Но след някое време тя все пак се смири:”Постиш – добре, твоя работа”.
Ако искаш да постиш – погрижи се сам за това: направи така, че твоят пост да не бъде кръст за твоите родители, за съпруга или съпругата ти. Майка ти приготвя пържоли в петък – попитай: „С какво да ти помогна? Дай да ти помогна да приготвиш пържолите. Може ли в същото време да си изпека картофи?” Всичко е в твоите ръце!
— А ако сме поканени на вечеря, на гости?
— Мисля, че нашето християнство не трябва да бъде новогодишен сюрприз за околните. Постепенно роднините, близките приятели трябва да бъдат осведомявани, по възможност, предварително да научат за нашия пост. А не да стане така, че ти идваш, сядаш на масата и буквално поливаш всички със студена вода с твоето: „Аз пък постя!”
— Същото се отнася и с въздържанието в съпружеския живот ли?
— Това е сложен въпрос. Разсъждавайки на тази тема, стигнах до такова заключение: в правилата на личния живот на съпрузите не трябва да се намесва никой друг, освен те самите... Господ е казал при сътворението на първите хора, че двамата ще бъдат едно, тоест съществува интимният живот на семейството, в което двама души образуват едно цяло, и „тази тайна е велика”. Затова в правилата на Дионисий Александрийски е казано: „Встъпващите в брак трябва да бъдат главни съдии на самите себе си. Понеже те са слушали Павел да пише, че подобава да се въздържат един от друг, по взаимно съгласие, и за определено време, за да се упражняват в молитва, и след това отново да бъдат заедно”. Според мен в тази сфера всяка семейна двойка трябва с голямо внимание и оглеждане на църковните правила и традиции да определи своята мярка на благочестие, във взаимна любов и съгласие. Както говори Христос в Евангелието: Който може да възприеме, нека възприеме.
— Как да се моли човек в семейството, особено в малко жилище, където няма възможност да се затвори задълго в стаята си?
— Ако по заключената врата на стаята ти непрекъснато и настойчиво се чука, при това с въздишки, с раздразнение, при такива условия никаква молитва не може да се получи. Когато има такива проблеми, трябва да се търси изход: като се връщаш от работа, отбий се в църква, прочети молитвеното правило (не е задължително да се чете непосредствено преди сън). Помоли се спокойно и продължи. А в колата можеш половината Псалтир да прослушаш или няколко глави от Евангелието. Начини – колкото искаш! Колкото е изобретателен лукавият да примами макар и един човек в мрежите си, толкова пък човек трябва да бъде изобретателен в методите за своето спасение. В това отношение човек не трябва да се страхува да експериментира и да се съветва с духовника си.
— Какво мислите за молитва в метрото?
— Лично аз имам усещането, че това не е правилно. Съвременният човек избира парадоксално място за молитвите си: като отвориш Евангелието, там е написано, че Христос е отивал да се моли в самотни места, а ние, за да се помолим, слизаме в място, където плътността на хорския поток превишава всички разумни граници. Мисля, че все пак е нужно човек да се старае поне десет Иисусови молитви да прочете, но така, че това да бъде без свидетели – само пред Бога.
ПРАВИЛАТА. ИЛИ ЛИПСАТА ИМ
— Дайте да обобщим. Каква е основната грешка в отношенията ни с невярващите близки?
— Навярно в тайния ни стремеж всички бързо да приведем под една линия, да сведем живота до някакъв набор от правила: „аз повярвах, ще разкажа-покажа всичко на семейството си и те също ще повярват”. Но в живота подобен шаблон задължително се разпада, схемата непременно се разваля.
— Какъв е главният принцип, как да се държи вярващият човек нецърковно обкръжение?
— Ако той действително иска да докаже нещо със своето християнство, тогава е длъжен да бъде не декларативен, а деятелен християнин.
Християнството — това е когато искрено обичаш близките си, независимо, че не приемат вярата ти, когато ги уважаваш: „Ти не приемаш вярата ми – изборът е твой, но независимо от това ти си моята любима майка, моят любим баща”. Родителите ти са само едни, други няма да имаш. Неслучайно св. апостол Павел пише: „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник”
(1 Тим 5:8). Така че обичай роднините си, работи над себе си, помагай им, появявай смирение, търпение, моли се на Бога за тях, и всичко останало Той ще направи, макар че е възможно за това да трябват години.
— Ще се спасиш ти и целият ти дом, както казва св. ап. Павел?
— Да, и на Закхей Христос каза: „Днес стана спасение на този дом”. Заради решимостта на един човек, който заявил, че на всички, които е обидил, ще въздаде четворно и половината от имуществото си ще раздаде на сиромаси, станало спасение на цялото му семейство. За началника на данъчната полиция на град Йерихон това била абсолютно невероятна, много силна постъпка! И това неговото покаяние се отразило твърде силно на него самия и на близките му. Затова – дерзай, работи над себе си. Но помни: ти може да бъдеш само катализатор на обръщането на твоите роднини и приятели към вярата, но да управляваш процеса и да го насочваш – това съвсем не е твоя работа.
* „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й. И врагове на човека са неговите домашни. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене...” (Мат. 10:34-37). Тези думи на Христос привеждат някои хора в недоумение и обикновено изискват пояснение, което всеки път свещениците дават след прочитане на цитирания евангелски текст.
Фото: Алексей Бедний, bednij.livejournal.com
Владимир Ештокин