Софийски митрополит Стефан в една своя книга написа: ”Незнайни са пътищата Господни и невидими са разпоредбите Му за времето на всяка човешка душа на земята. Идва човек от небитие в битие, украсен телесно с най-съвършени форми измежду живите същества и носещ – временно – в телесната си, тленната, земна форма частица от безсмъртния Божий дух, искрица от неугасващия небесен пламък. Преминава като мълния краткия миг на земен живот, нищожна частица от безкрайното време. Ражда се, напъпва, разцъфва се, дава плода на своя ум в зависимост от придобитата подготовка, повяхва, клони към залез, залязва – тайнствен завършек, когато взетото от земята се връща пак в нея, а вложеното от Бога лети в небесата. Като сън лети времето. Зрънце след зрънце се отронва.”
Зрънце след зрънце – и така до 90 години. Достойна възраст за един достоен свещеник. Протоиерей Петър Стефанов Бонев. Енорийски свещеник от Търговищка духовна околия.
Роден на 23 март 1922 г. в с. Жълтеш, Габровско. Расте в бедно семейство на тухлар. Въпреки отличният успех от прогимназията, работи три години в габровска фабрика, за да има средства да учи. Кандидатства в Пловдивската семинария, но е шести по успех и не се класира за стипендия. Казва на Ректора, че се отказва. Връща се на село и енорийския свещеник го връща обратно в Търново при митрополит Софроний. Дядо владика го посреща топло и го праща с писмо отново в Пловдивска семинария. В Пловдив Петър Бонев се среща със Пловдивски митрополит Кирил /бъдещия Патриарх Български/, като го моли да бъде върнат в Пловдивска семинария. Но се оказва, че бройката вече е попълнена и митрополит Кирил препоръчва на бъдещия духовник да отиде в манастир послушник. Въпреки всичко младежът се среща отново с Ректора на семинарията, който го препраща към Архимандрит Николай – началник на културно просветния отдел в Светия Синод. Издадена му е препоръка и на 3 октомври 1939 година се записва първи клас в Софийската духовна семинария. Завършва през 1945 година.
Свещеникът разказва за живота си: „Не се реших след завършването да стана свещеник и дори нямах намерение да следвам, въпреки добрия ми успех в семинарията. Бях отишъл в семинарията на 17 години и завърших на 23 г. - доста по-голям от връстниците си. Бях решил да отбивам военна служба, защото все ме отлагаха, но тогава разрешиха да се следва преди казармата. Един мой съселянин ме подкани да отидем да кандидатстваме. И Богословие и Агрономство.
Приеха ме и за агроном, условието беше да държа приравнителна матура. Аз записах Богословие, но нямах никакви средства, баща ми с нищо не може да ми помогне. Започнах работа, на различни места и въпреки всичко се подготвях за приравнителната матура по агрономство. През есента се явих на изпит в гр. Пловдив, приеха ме за агроном и учих 3 години. Към края на шестия семестър в Пловдив срещнах един мой съученик от семинарията, войник – кара си службата. Възпитаник на Старозагорски митрополит Пимен.
С него решихме да помагаме в горянското движение. Той държеше един склад за дрехи и забелязал, че там има много стока, която не е описана. И с него решихме, тази стока да я даваме на горяните. Беше голяма и силна организация в Пловдив, и затова и ние се подлъгахме подир нея, а ги наричаха и Християнски кръст. И в момента, като нося стоката в куфар, в центъра на града ни подгониха, разбягахме се, скрихме се, но на сутринта – 11 април 1948, рано сутринта ме заловиха. Държаха ме в Държавна сигурност една седмица в ареста. 66 дни ме държаха сам в килия, като много опасен престъпник. Оказа се, че са ме забравили в карцера. Но не забравяха да ме хранят. Съдиха ме, но това беше едно чудо, защото обвинителния ми акт беше от 2 до 15 години затвор. Нашият защитник Балтов ни изкара почти ангели и ни осъдиха по осем месеца затвор. Аз вече бях лежал дори повече в карцера, затова ни освободиха.
През лятото на 1949 година ни мобилизираха, понеже баща ми беше тухлар, подвижни тухли правеше и аз всяко лято работех при него за да изкарам някой лев. Та през лятото ни мобилизираха да правим тухли на работническото селище в Габрово на завод Васил Коларов. И после започнах дърварство през зимата с мои съученици и приятели. И аз очаквам, че ще ме повикат да служа. Пращаха повиквателни на този и онзи, на мен няма нищо. И през 1950 г. през февруари или март, отивам в Търново, там беше Военното окръжие, проверявам защо не съм повикам до сега. И деловодителя някак смутено ми казва – „Не сте ли били на фронта, аз казвам - Не, не съм бил мобилизиран. - Ами как така, пише че сте загинали на фронта”. Е викам, канцеларска грешка. И се връщам и още края на март – повиквателна – трудовак. В началото на първите военни комисии ме бяха определили за моряк, после ме прехвърлиха брегова артилерия и сега вече ме произведоха трудовак. И на 5 април 1950г. заминавам да служа трудовак в с. Мирково – Пирдопско.
Есента нещо не ми беше добре и отидох при лекаря на поделението, и той като ме прегледа и ми каза, че нещо с очите не съм добре. Лекуваха ме 25 дена, опитваха различно лечение, малко се подобри зрението, но за толкова малко време не е възможно. Освободиха от казармата. Отивам във Варна да ме отпишат и на 6 октомври, след като съм служил година и половина напуснах казармата. Започвам пак дърварството и хамалията, но то не върви. Пея добре и помагах на свещеника в църквата „Св. Иоан Рилски” в кв. Палаузово. Та там една монахиня Никифора, ми каза за новата църква в с. Илийно, Омуртагско. 120 къщи, 120 българи, много хубави хора. Отидох там и хората ме харесаха. Понеже на село ме гонят и не ми дават никаква работа и трябва да се оженя, за да стана свещеник. И още в Илийно започнаха да ми търсят презвитера. На 7 април 1952 година, Свето Благовещение тогава, сключих брак с Радка Венкова Бонева. На 11 май 1952 година, беше промяната на парите в България и тогава бе и нашата венчавка. И с декларацията от бъдещата презвитера отидох в светата митрополия гр. Варна за да ми обявят дата за ръкоположение. Съобщението се забави много и към Петровден тогава – 12 юли, се върнахме в Габрово. И понеже няма съобщение, аз започнах да търся причините. Бях близък с проф. Боян Пиперов, който беше брат на сливенския митрополит Никодим. Срещнах се с него и той обеща да помогне. Негов приятел работеше като секретар на Светия Синод – Йордан Попилиев. И отново зачаках резултат. И един ден получавам телеграма от протосингела на Варненска митрополия – архимандрит Прохор, веднага да отида на ръкоположение в Троянския манастир, митрополит Йосиф е там. Това е първото ми посещение в Троянския манастир. Дядо Йосиф заедно с още шестима митрополити е в скита Зелениковец, почивна станция на митрополитите на 12 километра от манастира. Аз веднага отидох да го потърся, да се представя и отдалече видях. Негово Високопреосвещенство седнал да почива. Бяхме се виждали само веднъж с него, но той веднага ме извика: „Драги, какво търсиш тук. Аз му отвърнах, че идвам на ръкоположение. Той беше изненадан, защото се оказа, че не той е наредил. Но реши да не ме връща, да помоли някой от митрополитите да извърши тайнството.
На 19 август, тогава беше Свето Преображение - петък, ме ръкоположиха в скина за дякон, а в неделята 21 август ме ръкоположиха за свещеник. Ръкоположен бях от Врачански митрополит Паисий, по поръчение на дядо Йосиф. Вече трябва да започна стаж. Аз се обадих на Шуменския наместник – свещ. Методи Милчев, нареди ми да отида в Илийно и поема енорията си. Пък в с. Илийно беше един възрастен свещеник от Див дядово. Много добър старец – свещ. Никола Ставрев. Той за една седмица ми предаде документите и началото на септември поех първата си енория, след 20 дневен стаж. Имах и допълнителни енории – с. Малоградец до Стара речка и Длъжка поляна, много селца бяха там. Нямаше рейсове и почти винаги съм вървял пеша.
Три години служих там, до 1955 година. На 28 май 1955 година почина свещеника на гр. Омуртаг – свещ. Симеон Иванчев и ми наредиха временно да завеждам градската енория. Той имал познати в Омуртаг и попитал искате ли този свещеник, те казали че не ме познават, но той настоял да ме искат. Тогава имаше свещеници и в Камбурово, в Изворово, в Антоново, отец Серафим Новков беше в Ястребино, в Беломорци. И тогава свещ. Георги Овчаров изпратил телеграма до Митрополит Йосиф от името на свещениците от Омуртагска енория, че желаят мен за свещеник в Омуртаг. Там служих до 1 май 1969 година.”
През това време свещ. Петър Бонев завършва Духовната Академия.
От 1969г. служи в гр. Смядово до 1 септември 1971 година, когато става енорийски свещеник в храм „Свето Успение Пресветия Богородици” гр. Търговище. Награждаван е с офикия протоиерей. Пенсионира се през 1986 година.
Зрението му се влошава и през 1992 година загубва светлината в очите си, но не и в душата си. Все още ходи на църква и от време на време поправя младите свещеници в служението.
За себе си казва, че е благодарен на Бог, че го е запазил. Помни само доброто и вярата го крепи, дори и в най-голяма нищета.
Честит рожден ден, отче!