Сега ще премина към тази част от християнския морал, в която той особено рязко се различава от всички други нравствени норми. Съществува порокът, от който не е свободен нито един човек в света. Но всеки го ненавижда в другия и едва ли някой, освен християните, го забелязва в себе си.

Клайв Стейпълс Люис

 

Чувал съм хора да признават, че имат лош характер или дори това, че са страхливци. Но не мога да си спомня да съм чувал някога от нехристиянин признание в този порок. И много рядко съм срещал невярващи, които да са били, макар и немного, снизходителни към проявлението на този порок в другите. Няма друг такъв порок, който да прави човек по-непопулярен, и няма друг такъв порок, който ние по-малко да забелязваме в себе си. Колкото по-голям е този порок в нас, толкова повече го ненавиждаме в другите.

Става дума за гордостта или самодоволството, противоположната й добродетел християните наричат смирение. Вие може би си спомняте, че когато говорех за морал по въпросите на пола, ви предупредих, че центърът на християнската нравственост не е там. И ето сега ние стигаме до този център.

Според християнското учение гордостта е най-главният порок, най-страшното зло. Разпуснатостта, раздразнителността, пиянството, алчността и други подобни са нищо в сравнение с нея. Именно гордостта е направила от дявола това, което е. Гордостта води към всички други пороци: това е абсолютно враждебно на Бога състояние на духа.

Може да мислите, че преувеличавам. В такъв случай замислете се още веднъж върху думите ми. Преди секунди казах, че колкото е по-голяма гордостта в човека, толкова по-силно той ненавижда този порок в другите. Ако искате да разберете мярката на собствената си гордост, най-лесният начин е да си зададете въпроса: „Колко дълбоко се възмущавам, когато другите ме унижават, или отказват да ме забележат, или се бъркат в работата ми, или се отнасят покровителствено към мен, или парадират и се хвалят в мое присъствие?”

Работата е в това, че гордостта на всеки човек си съперничи с гордостта на всеки друг един човек. Именно защото искам да бъда най-забележимият на вечеринката, толкова ме дразни, че някой друг привлича всеобщото внимание.

Трябва ясно да разберем, че на гордостта й е органично присъщ духът на съперничеството, в това е самата й природа. Другите пороци встъпват в съперничество, така да се каже, случайно. Гордостта не се задоволява с частично притежание. Тя се удовлетворява само тогава, когато е повече отколкото у съседа.

Казваме, че хората се гордеят с богатство или с ум, или с красота. Но това не е съвсем така. Те се гордеят с това, че са по-богати, по-умни или по-красиви от другите. Ако всички биха станали еднакво богати, или умни, или красиви, хората нямаше с какво да се гордеят. Самото сравнение възбужда гордост у нас: съзнанието, че сме повече от останалите, ни носи удовлетворение. Гордостта няма място там, където няма с кого да си съперничи. Ето защо казах, че духът на съперничество е органично присъщ на гордостта, докато за другите пороци това не може да се каже.

Половото влечение може да събуди съперничество между двама мъже, ако те искат да притежават една и съща жена. Но това е само случайност. Те могат да бъдат увлечени и по две различни девойки. Докато гордият човек ще ви отнеме момичето не защото я обича, а само за да докаже на самия себе си, че ви превъзхожда като мъж.

Алчността може да тласне хората към съперничество, ако не им достигат едни или други вещи. Но гордият човек, дори ако тези вещи са повече, отколкото му се иска да бъдат, ще се старае още повече да ги придобива, просто за да се утвърди в сила и власт. Почти цялото зло в света, което хората приписват на алчността и егоизма, е всъщност резултат от гордостта.

Вземете например парите. Желанието да прекара по-добре отпуската си, да има по-хубав дом, по-хубава храна и по-хубави напитки прави човека алчен за пари: той иска да ги има колкото може повече. Какво кара човек, който получава 40 000 долара годишно, да се стреми да получава 80 000? Това вече не е просто алчност към удоволствия. Тъй като и с 40 000 долара разкошният живот е напълно достъпен.

Тази гордост предизвиква в него желанието да стане по-богат от другите и едно още по-силно желание – да придобие власт, защото именно властта доставя особено удоволствие на гордостта. Нищо не дава на човека такова чувство за превъзходство, както възможността да си играе с другите хора като с оловни войничета.

Какво кара младата девойка да сее нещастие навсякъде, където се появява, събирайки около себе си поклонници? Разбира се, не половият инстинкт. Момичетата от този род много често са безстрастни. Към това ги тласка гордостта.

Какво кара политическия лидер или цяла една нация постоянно да се стреми към нови успехи и достижения, недоволствайки от предишните? Отново гордостта.

На гордостта е присъщ духът на съперничеството. Ето защо е невъзможно да бъде удовлетворена. Ако аз страдам от гордост, тогава докато дори един човек притежава повече власт, богатство или ум от мен, той ще ми бъде съперник и враг.

Християнството е право: именно гордостта е пораждала от край време главните нещастния във всеки народ и във всяко семейство. Другите пороци могат понякога да сплотят хората; така сред любителите на чашката и на жените вие може да намерите весели приятели. Но гордостта винаги означава враждебност – тя е и самата враждебност. И не само враждебност на човек към човека, но и на човека към Бога.

В лицето на Бога вие се срещате с нещо, което ви превъзхожда безкрайно във всяко едно отношение. Докато не сте осъзнали това, а следователно и че в сравнение с Него сте нищо, вие въобще не сте в състояние да познаете Бога. Без да се отречете от гордостта си, вие не можете да познаете Бога. Защото гордият човек винаги гледа отвисоко на всичко и на всички, т.е. отгоре надолу: как тогава ще види това, което е над него!

Възниква ужасният въпрос. Как е възможно хора, погълнати от гордост, да казват, че вярват в Бога и да смятат себе си за много вярващи?

Боя се, че тези хора се покланят на въображаем Бог. Теоретично те признават, че пред лицето на този призрачен Бог са нищо. Но на тях постоянно им се струва, че този Бог ги одобрява и ги смята за по-добри от другите; те Му плащат с въображаемо, нищожно смирение, изпълвайки се в същото време с горделиво високомерие по отношение на окръжаващите ги.

Предполагам, Христос е мислил и за тези хора, когато е казвал, че някои ще Го проповядват и с името Му ще изгонват бесове, но при свършека на света ще чуят от Него, че Той никога не ги е познавал. Всеки от нас във всеки момент може да попадне в този капан.

Ние, за щастие, имаме възможност да изпитаме себе си. Всеки пък, когато възниква усещането, че нашият религиозен живот ни прави по-добри от другите, можем да бъдем сигурни, че това усещане не е от Бога, а от дявола. Можете да бъдете уверени, че Бог действително присъства в живота ви само тогава, когато или съвсем забравяте за себе си, или се виждате незначителен и нечист. По-добре е просто да забравите за себе си.

Ужасно е, че най-страшният от всички пороци е способен да проникне в самата сърцевина на нашия религиозен живот. Но това е и напълно понятно. Другите, по-малко вредоносни пороци излизат от дявола, който въздейства върху нас чрез животинската ни природа. А този порок прониква в нас по друг път: той идва непосредствено от ада. Тъй като природата му е чисто духовна, следователно и действието му е много по-изтънчено и смъртоносно.

По тази причина гордостта често може да служи за поправяне на другите пороци. Учителите например нерядко призовават учениците към гордост или към самоуважение, както те го наричат, за да ги накарат да се държат прилично. Мнозина успяват да преодолеят боязливостта си, влечението си към лоши страсти или да поправят лошия си характер, убеждавайки се, че тези пороци са под достойнството им; те достигат победа, разгаряйки в себе си гордостта.

Дяволът се смее, гледайки това. Него напълно го устройва, че вие ставате целомъдрени, храбри, владеещи себе си, ако при това му се удаде да подчини душата ви на диктата на гордостта — точно както не би възразил да се излекувате от треска, ако в замяна му бъде позволено да ви предаде рак. Защото гордостта – това е духовен рак: тя унищожава самата възможност за любов, удовлетворение и дори здрав смисъл.

Преди да приключим с тази тема, съм длъжен да ви предпазя от някои грешки:

1. Ако изпитвате удоволствие, когато ви хвалят, това не е гордост.

Детето, което са потупали по рамото за добре научения урок, жената, от чиято красота се възхищава любимият, спасената душа, на която Христос говори: „Хубаво, добри и верни рабе”, - всички те се чувстват поласкани и това е напълно закономерно. Тъй като тук удоволствие предизвиква не това, какъв сте вие, а съзнанието, че сте направили приятно впечатление на някого, когото сте искали (и правилно!) за зарадвате.

Бедата започва тогава, когато от мисълта: „Доставих му удоволствие; колко хубаво!” – преминете към мисълта: „Трябва да съм много добър човек, щом съм направил това”. Колкото повече се харесвате и колкото по-малко удоволствие изпитвате от похвалите, толкова по-лоши ставате.

Ако похвалата въобще престане да ви занимава и любуването на самия себе си стане единственият източник на вашето удоволствие, значи сте стигнали дъното. Ето защо тщеславието – този вид гордост, който се проявява обикновено на повърхността, - е може би най-малко опасно и най-много извиняемо.

Тщеславният човек жадува за похвали, аплодисменти, обожание и винаги се стреми към комплименти. Това е недостатък, но детски недостатък и дори, колкото и да е странно, не много вреден. Той само показва, че самообожаването не може все още да ви удовлетвори напълно. Вие все още достатъчно цените другите хора, за да искате да привличате вниманието им. С други думи, все още запазвате човечността в себе си

Истинската черна, дяволска гордост идва тогава, когато започнете да смятате всички останали дотолкова по-нискостоящи от себе си, че вече не ви вълнува какво мислят за вас.

Понякога действително не трябва да обръщаме внимание на хорското мнение, ако в думите и постъпките си се ръководим от правилни съображения, още повече че за нас несравнимо по-важно е какво мисли за това Бог. Но гордият човек не обръща внимание на другите по съвсем различна причина.

Той казва: „Защо съм длъжен да се домогвам до аплодисментите на тази тълпа, като че мнението на всички тези хора има някаква стойност? Дори това да е така, не съм аз човекът, който би се изчервил от удоволствие, когато му правят комплименти, като девойка, поканена за първи път на танц. Аз съм самостоятелен, възрастен човек. Всичко, което съм направил в името на собствените си идеали, направил съм го или за това, че съм надарен с артистично мислене, или като съм следвал традициите на моето семейство, накратко, защото съм такъв, какъвто съм. Дали това се харесва на тълпата? Нейна работа! За мен всички те са кръгла нула”.

В подобeн случай истинската, стигналата предела гордост може да се прояви като противница на тщеславието. Както казах преди, дяволът обича да лекува дребни недостатъци, подменяйки ги с големи. Като се стараем да се излекуваме от тщеславие, не трябва да викаме на помощ нашата гордост.

2. Често слушаме как човек се гордее със син или с баща, или с училището, или със службата. Възниква въпросът: такъв род гордост грях ли е?

Мисля, че всичко зависи от това, какъв смисъл влагаме в думата „гордея се”. Често то звучи в нашите уста като синоним на словосъчетанието „възхищавам се от все сърце”. А такова възхищение, безусловно, е твърде далеко от греха.

Но може и да е различно: думата „гордея се” може да означава, че човек се чувства важен поради заслугите на изтъкнатия си баща или заради принадлежността си към знаменит род. Доброто тук е малко: и все пак е по-добре, отколкото да се гордееш със самия себе си.

Да обичаш някого и да се възхищаваш от някого другиго, освен от себе си – това е крачка встрани от пълното духовно крушение. Истинското духовно оздравяване обаче няма да дойде при нас дотогава, докато обичаме нещо или се прекланяме пред нещо повече, отколкото обичаме Бога и се прекланяме пред Него.

3. Не трябва да мислим, че Бог забранява гордостта, защото тя Го оскърбява; че Той иска от нас смирение, за да подчертае Своето величие, сякаш Самият Той страда от гордост.

Мисля, че Бог най-малко от всичко се занимава с достойнството Си. Цялата работа е в това, че Той иска ние да Го познаем. Той иска да ни даде Себе Си. И ако действително, истински се докоснем до Него, тогава неволно и с радост ще се покорим и ще почувстваме при това безкрайно облекчение, отървавайки се най-накрая от измислената нелепица за нашето достойнство, която цял живот не ни дава покой, отнема ни радостта.

Той се старае да ни направи покорни, за да можем да преживеем това облекчение. Опитва се да ни освободи от фантастичното, уродливо облекло, в което се маскираме и наперено разхождаме като малки глупци.

И на мен ми се иска да стана по-покорен и смирен. Ако се домогна до това, тогава бих могъл по-подробно да ви разкажа за облекчението и удобството, които идват при нас, когато сваляме от себе си ярките маскарадни дрехи, когато се отделяме от своето фалшиво „аз” с неговите пози и претенции: „Хайде, вижте ме, нима не съм славен момък?” Дори за миг да се приближим до такова състояние, то е все едно, че сме отпили студена вода в пустинята.

4. Не мислете, че истинското смирение се състои в лукавство и престорена любезност, в умишлено подчертаване на собственото нищожество.

Срещайки действително смирения човек, преди всичко ще помислите, че той е весел, умен млад човек, който проявява неподправен интерес към това, което му говорите. А ако не ви хареса, то ще е навярно затова, че ще почувствате живото на завистта към човека, който е способен така леко и радостно да възприема живота. Той не мисли за своето смирение; той въобще не мисли за себе си.

Ако някой желае да стане смирен, мога да му подскажа първата крачка: осъзнайте своята гордост. Тази стъпка е и най-значителната. Най-малкото, нищо не трябва да се предприема, преди тя да е направена. Ако мислите, че не страдате от гордост, значи вие действително страдате от нея.

Из книгата на Клайв Стейпълс Люис (1898 – 1963 г.) „Обикновено християнство

photosight.ru. Фото: Александър Гребешков

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1