Водени от думите на светите Отци, постоянно напомняме, че постът означава не само въздържание от блажна храна, месо и млечни продукти. Някои вярващи спазват много строго този пост, и добре правят, че го спазват, това обаче не е достатъчно. Към физическия пост — отказа от храна – винаги трябва да се добавя онова, което представлява неговата сърцевина, най-важното в него, - отказът от зло.
Архимандрит Софиан (Богиу)
Да постим с цялото си същество, така че и очите, и умът, и устата, и ръцете, и краката – всичко да се удържа от зло. Ако може този пост, духовният, да се съедини с другия, телесния, това ще бъде онова, което иска от нас Бог. Но ако съблюдаваме само телесния пост, а за другия, духовния, не се грижим, тогава нашето постене става безполезно: трудим се, но не получаваме награда.
Хубавичко да се замислим над това, тъй като всеки от нас се нуждае от Бога. Има такива обстоятелства в живота, когато хората действително не могат да ни помогнат, тогава устремяваме ума и сърцето си към небето и викаме: „Господи, помогни!” И Бог ни помага, ако стоим на Неговия път. Но ако правим каквото си искаме, и правим само зло, говорим каквото не трябва и вършим само лоши неща, тогава Бог не обръща внимание на молитвата ни, както за това говори свети апостол Иаков [1]. Не получавате помощ и оставате нечути, защото се молите лошо, искате това, което всъщност не е от полза за вас, или искате от Този, Когото до последния момент сте презирали. Когато имаш нужда, викаш към Бога в молитва, а след това отново се връщаш към обичайния си, най-често греховен живот.
Затова добре би било да обърнем внимание на страстите, нападащи и смущаващи вътрешния ни живот. Размирицата вътре в нас се пренася и върху хората, които ни окръжават, и животът ни нерядко се превръща в ад, целия този живот със скандалите в семейството, в работата, навсякъде, с всевъзможните конфликти, причинени от амбиции, гняв, разклатени нерви и т.н. Затова е добре през тези постни дни този, който може да спазва телесен пост – много добре, нека да го спазва, само че той трябва да бъде съпътстван и от духовен пост, внимание към всичко онова, което смущава вътрешния и външния ни живот.
Една от страстите, които свирепстват в живота ни, е гневът и вървящите ръка за ръка с него караници, конфликти, стигащи понякога много далече. Като последствие от гнева, ако не сме успели да се помирим в същия ден с тези, с които сме се скарали, в нас се вселява една много опасна страст – паметозлобието. И ти си ходиш с тази злопаметност, не можеш да се молиш, намираш се в постоянен умствен диалог с този, с когото си се скарал. В действителност другият също ти е сърдит, и също изпитва гняв. Или встрани ще гледа, или в земята – трудно му е или му е противно да те гледа, понеже си го оскърбил, - и ти се държиш по същия начин.
Тази страст, наричана паметозлобие, е дяволски плод на гнева. За нея искам да ви почета от св. Йоан Лествичник. Този велик духовен психолог, този монах, живял през VI–VII век от нашата, християнска, ера, — както никой друг от съвременните психиатри е анализирал човешката душа и човешката личност, улавяйки най-тънките нюанси на вътрешния живот на хората, и затова бил внимателен към тази страст, за която сега говорим – паметозлобието. Започвайки своето Слово № 9, той казва следното:
„Светите добродетели приличат на стълбата, видяна от Якова (Бит. 28:2); а непотребните пороци – на веригите, паднали от първовърховния ап. Петър (Деян. 12:7). Първите (т.е. добродетелите), бидейки свързани една с друга, издигат към небето оногова, който ги усвоява; а вторите, раждайки се една от друга и укрепвайки се една друга хвърлят човека в бездната” – т.е. страстите (гл. 1). Защото ти извършваш зло, лъжеш, ненавиждаш, крадеш, вършиш много други лоши неща, и всички те се затягат, подобно на вериги, около теб, и ти заприличваш на истински роб. Ако правиш добро, ако извършваш добродетели, както говорят светите Отци, тогава твоята вътрешност се освобождава от тази отрова на пороците (страстите), ти ставаш все по-светъл, ставаш все по-спокоен и чувстваш, че се молиш, чувстваш, че Някой те защитава, чувстваш, че при тебе е Владиката, който във всяка време е мощен да ти помогне.
„Слушали сме, че паметозлобието е една от рожбите на гнева, а сега дойде времето да разкажем за нея” (гл. 1). Паметозлобието — това е крайната точка, до която води гневът, то е плод на гнева, „храна за греховете, ненавист към истината, погубване на добродетелите” (гл. 2), както ракът изяжда тялото ни, така и злопаметството изяжда добродетелите, добрите дела – както нашите, така и на другите хора.
„…Ненавист към истината, погубване на добродетелите, отрова за душата, червей на ума, посрамване на молитвата...” Защо посрамване ли? Защото ти се молиш Бог да ти прости, а самият ти не прощаваш! Трябва да те е срам да молиш Бог да ти прости, когато ти самият си изпълнен със злоба към ближния си.
„…Пресичане на молението...” – тъй като когато се молиш, ти просиш от Бога да прекъсне това твое моление. Нямаш право да бъдеш простен, ако самият ти не прощаваш.
„…Отчуждение от любовта, гвоздей, забит в душата, неприятно чувство, услаждащо подобно сладостта на горчилото, непресекващ грях, незаспиващо беззаконие, ежечасна злоба, винаги една и съща” (гл. 2). Тоест паметозлобието — „това е мрачна и безобразна страст, от тези, които се раждат, но сами не раждат. Затова не ни се иска да говорим дълго за нея” (гл. 3).
„Който е престанал да се гневи, той е убил паметозлобието, защото децата се раждат, докато е жив бащата” (гл. 4). Докато гневът живее в нас, продължава и злопаметността. Затова заедно със светите Отци и сам св. Йоан Лествичник на друго място говори така: „По време на конфликт, когато се гневиш на някого, не давай воля на първата си дума, сдръж я”. Ако ти, както си разгневен и извън себе си, кажеш първата дума, ще кажеш и втора, по-тежка от първата, ще добавиш и още, още по-лоша, и конфликтът ще избухне като огън, като пожар, и вече ще бъде много трудно да се погаси. Конфликтът се изостря все повече, разпалва се и този гняв, караница и ненавист продължават, и ти вече не можеш до залез слънце да поправиш станалото.
„Когато след дълго подвизаване не можеш напълно да премахнеш тръна (този трън на паметозлобието), смири се и отстъпи пред твоя враг, макар и на думи, за да можеш, засрамвайки се от лицемерието си пред него, да го обикнеш истински, подстрекаван от съвестта си, като от огън”. (гл. 11).
„Ще разбереш, че си се избавил от тази гнилота (паметозлобието) не когато започнеш да се молиш за оскърбилия те (внимание!) и не когато му дадеш дарове или го поканиш да седне с теб на масата, а когато, узнавайки, че с него се е случила душевна или телесна беда, се натъжиш и заплачеш за него, като за самия себе си” (гл. 12). Това е свойствено на любовта, за която говори св. ап. Павел в глава 13 [от Първото послание] до Коринтяни: да страдаш заедно със страдащия, дори ако той ти е враг. Ако ти страдаш заедно с него и се молиш за него при голяма беда, значи си изцелил и него, и себе си.
„Който безмълвства, спомняйки си за злото, в такъв си е свила гнездо змия, изпускаща смъртоносна отрова” (гл. 13).
„Споменът за Иисусовите страдания ще изцели душата, помнеща злото, силно посрамена от Неговото незлобие” (гл. 14).
„В гнилото дърво се завъждат червеи, а в лицемерно кроткото и спокойно поведение е скрита безумна омраза” (гл. 14). Ти се държиш добре, усмихваш се, но помниш злото, което стои вътре в теб. Псалмопевецът казва на едно място: „Думите им по-нежни от елей, но те са голи мечове" [2]. По такъв начин мирът в душата ти всъщност е лъжлив, някаква външна учтивост... Усмихваш се, но винаги си готов да забиеш нож в сърцето на другия.
„Който го е прогонил (паметозлобието), такъв е получил прошка, а който се е прилепил към него, такъв се е лишил от Божието благосърдие. Някои са се предали на трудове и подвизи, за да получат прощение. Но този, който не помни злото, ги е изпреварил, защото е вярна думата: „Прощавайте бързо и ще ви се прости с лихва” (гл. 14–15), — както казва някъде св. апостол и евангелист Лука [3].
И така, тайната се заключава в следното: да се примириш със своя враг още същия ден. „Слънце да ви не залязва гневни” – както ни съветва Свещеното Писание [4]. Слънцето да не залезе в нашия гняв, и тогава ще се изгони от нас злопаметството и ще се нормализират отношения между мен и теб, и другите.
„Незлопаметността е признак за истинско покаяния, а който храни вражда и се прави на каещ се, такъв е подобен на онзи, който сънува, че бяга” (гл. 16). Може би сте имали такива сънища, когато сте бягали, преследвани, изплашени от някого, а събуждайки се, сте се оказвали в леглото си. Подобен е този, който иска да държи злото в себе си: той сякаш се кае и на вид изглежда кротък, но храни в себе си вражда. Той е като човек, на когото му се струва, че бяга на сън.
„Видях някои, които паметозлобстваха, увещавайки други да не бъдат злопаметни. И като се засрамиха от собствените си думи, сложиха край на тази страст” (гл. 17). По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
„Никой да не смята, че тази тъмна страст е лека, преминаваща, понеже тя често завладява дори духовни мъже” (гл. 18).
И последния абзац, накратко: „Това е деветото стъпало. Който го преодолее, може с дръзновение да моли за прошка на греховете си Бога и Спасителя наш Иисуса Христа”.
Амин.
Архимандрит Софиан (Богиу)
Архимандрит Софиан (Богиу), в св. Кръщение Сергий, се родил през 1912 г. в благочестиво селско семейство, живеещо в околностите на гр. Белци (Молдова). На 14-годишна възраст постъпил в скита Руг, близо до гр. Сорока, и бил 11 години послушник. През 1932 г. постъпил в монашеската семинария на манастира Черника (Букурещ). През 1937 г. приел монашество, през 1939 г. бил ръкоположен за йеродякон, през 1940 - 1945 г. следвал в Букурещката художествена академия, а през 1942–1946 г. - в Букурещкия богословски факултет. През 1945 г. бил ръкоположен за йеромонах в Букурещкия манастир Антим, през 1950 г. станал негов настоятел, а през 1954 г. — настоятел на манастира Плумбуита, също в Букурещ. През 1958 г бил арестуван и осъден на 15 години изправителен труд за участие в духовното движение „Неопалима Къпина» („Rugul Aprins”). След 6 години затвор бил освободен при всеобщата амнистия на политзатворниците. Излизайки на свобода, отец Софиан останал под бдителния надзор на спецслужбите. Бидейки професионален иконописец, той изрисувал 25 храма в Румъния, включително скита Дарвар, манастирите Агапия и Раду-Воде; манастира Деир-ел-Харф в Ливан; катедралния събор в Хомс и църква в Хам (Сирия); реставрирал и много църкви. Архимандрит Софиан прекрасно познавал не само гръцката, но и руската аскетична литуратура - св. Игнатий (Брянчанинов) и св. Теофан Затворник, св. праведен Йоан Кронщадски. Той бил един от най-почитаните и любими румънски духовници, когото наричали „Букурещкия апостол”. Отец Софиан (Богиу) се упокоил на 14 септември 2002 г. в манастира Келдерушан (Новонямецки Възнесенски манастир – Молдова-б.пр.) , на 90-годишна възраст.
[1] „Просите, а не получавате, защото зле просите, - за да го разпилеете във вашите сладострастия” (Иак. 4: 3).
[2] Ср.: Пс. 54: 22.
26 март 2012 г.