Архимандрит Йоан(Крестянкин) беседва с вярващи

Как мислите, наистина ли е бил несправедливо гонен авторът на стиховете:

Издигнах знаме на любов,
На истините непостижни:
Но с камъни на моя зов
Отвърнаха ми мойте ближни.

(„Пророк” - М.Ю. Лермонтов)

Винаги ли сме прави, когато самоуверено четем морал на ближните си? Впрочем за Михаил Лермонтов, този наистина велик поет, уви, се налага да кажем, че той не предпази ближните от собствените си думи. В резултат последва печалният за Лермонтов дуел с Мартинов, провокиран в определен смисъл от самия поет.

Старецът Паисий Светогорец казва: „Когато всеки път оправдава себе си и смята, че другите не го разбират, че всички наоколо постъпват несправедливо, а той е невинен страдалец и нещастна жертва, човек става невменяем, престава да управлява себе си”. Това действително е така. Ако погледнем какво става в душата на такъв човек, с пълна увереност може да кажем, че там царува хаос от раздразнени чувства и помисли: „този постъпи с мен абсолютно безсъвестно”, „онзи не ме оцени”, „другият пък изобщо е глупак, навреди ми, нека сега да се измъчва от това”. Такъв човек се възмущава, подобно морска пяна, от чуждите постъпки, осъжда всички подред, изтощава се, излизайки с труд от мислените драми като след изнурителен бой с чудовище. Ако погледнем външните отношения на такъв човек с ближните си, ще забележим постоянни конфликти, недоразбиране, неумение да се разбира и работи с тях, следствие на което са житейските несполуки, стигащи до безработица, алкохолно пристрастяване и нищета.

В общуването на хората един с друг се срещат типови грешки, които всъщност разрушават общуването. В частност, това се случва, когато сме уверени в собственото си превъзходство и заемаме ролята на учители.

Такива хора най-много обичат да раздават на всички съвети, и, поставяйки бързо диагноза, тутакси бързат да предложат своя рецепта. Смисълът на живота им е да наблюдават околните и едва забелязали нещо, което предизвиква възмущението им, те с вид на всезнаещи изтърсват това, което в дадения момент им е дошло в ума. Желанието им да поправят другите и да им казват какво да правят е техният житейски дразнител, който никога не им дава покой.

Без да чувстват отговорност за думите си, те бързат да дават съвети, и настойчиво бъркайки се в чуждите съдби, командват, сякаш са гениални стратези и водачи. Обикновено тези хора са самоуверени, лесно отхвърлят съветите, насочени лично към тях, а в случай на несполука на прогнозите или вмешателството им, веднага обвиняват друг, но никога себе си.

И така, повече от всички грешат тези, които са свикнали да дават твърде много съвети. Свети Игнатий (Брянчанинов) казвал за такива: „Тщеславието и самомнението обичат да поучават и наставляват. Те не се грижат за правотата на съвета си! Не разсъждават, че с нелепия си съвет могат да нанесат на ближния си неизлечима язва”. Ето защо много често, когато раздаваме наляво-надясно препоръки, когато произнасяме упреци, те буквално отиват във въздуха, не достигат целта си, а понякога настройват срещу нас този, към когото сме се обърнали.

Не всеки притежава дара да усеща душата на другия. Но без тази чувствителност е невъзможно да се помогне на човешката душа. Не е достатъчно да се видят чуждите недъзи – това може всеки. Важно е съветът да бъде даден така, сякаш ближният го дава на самия себе си.

Душата на всеки човек е твърде чувствителна към странични вмешателства и не приема изобличителен тон, дори обикновено назидание, доколкото това рязко противопоставя хората, поставя единия, тоест изобличаващия, по-високо, а другия, тоест изобличавания – по-ниско. При възникнала конфликтна ситуация, обида или явна несправедливост е по-добре в сърдечен разговор проблемът да се докосне по допирателната, без директни укори, а дружелюбно разглеждайки възможните варианти на действие, все едно съветваме самия себе си. Това е възможно само тогава, когато съществува обща почва за разговор; ако пък между вас зее пропаст, да се опитате да я преодолеете, без да сте придобили все още крилата на духовността, - значи да паднете в тази пропаст и да се разбиете.

Древният патерик разказва как веднъж авва Амон посетил братя монаси. В това време един от братята бил нападнат от силно изкушение: посещавала го жена. Това станало известно на другите монаси, които били силно смутени и като се събрали на съвещание, решили да изгонят съблазнилия се брат. Те поканили авва Амон заедно да огледат килията на инока. Съгрешилият брат научил за намерението им и скрил жената под голям дървен съд, като го обърнал с дъното нагоре. Като влязъл в килията, авва Амон веднага разбрал всичко, седнал върху дървения съд и наредил да претърсят килията. Монасите не намерили никого и авва Амон им казал: „Бог да ви прости съгрешението”. След това се помолил и излязъл последен. Преди да прекрачи прага на килията, той хванал милостиво ръката на обвинения монах и с любов му казал: „Брате! Внимавай над себе си”. Така с една ласкава, топла дума старецът вразумил този, когото напразно се стараели да вразумят с праволинейни изобличения, без любов.

Изповед. Сн. В. Нестеренко

Удивително наставление ни дава преподобни Серафим Саровски: „С ближните човек трябва да се отнасят ласкаво, без дори да дава вид, че е оскърбен. Когато се отвръщаме от някого или го оскърбяваме, тогава все едно в сърцето ни пада камък. Духа на смутения или униващия трябва да се постараем да ободрим с думи на любов. Като видиш, че братът извършва грях, покрий го, както съветва св. Исак Сирин: „Простри дрехата си над съгрешилия и го покрий”.

Ето как са постъпвали в такива ситуации светиите. Веднъж през нощта, минавайки покрай манастирската плевня, преподобни Иов Почаевски заварил един човек, който крадял пшеница. Като се изплашил, крадецът паднал в нозете на светеца, умолявайки го на никого да не казва за това, за да не изгуби уважението на съседите си. Но старецът бил толкова незлобив, че не само не укорил крадеца, но дори му помогнал да вдигне торбата с краденото зърно. Наставяйки го със смирени думи да не върши повече това, напомняйки Божиите заповеди и предстоящия безпристрастен Съд, на който всеки ще дава отчет пред Бога, старецът пуснал крадеца.

За християнина това е много важно – в общуването с ближните да не изтъква и открива греховете им, а напротив, да забелязва в тях по-хубавото, светлото, доброто. Що се отнася до изправянето на чуждите грешки, ако се захване човек с това, да го прави с доброта и любов. По този повод преподобни Марк Подвижник правилно е казал: „По-добре да се молим за ближния с благоговение, отколкото да го изобличаваме за всяко съгрешение”.

Свети праведни Йоан Кронщадски ни предлага такъв съвет: „Обичай всеки човек, без да гледаш на грехопадението му. Греховете са си грехове, но основата в човека е една – той е образ Божий. Понякога слабостите на хората са очевидни, те може, например, да са злобни, горди, завистливи, свидливи, алчни. Но помни, че и ти не си без недостатък, а може би, в тебе той дори е повече, отколкото в другите. Най-малко, по отношение на греховете всички хора са равни: „Всички, - е казано, - съгрешиха и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:23); всички са виновни пред Бога и всички се нуждаем от Неговото милосърдие. Затова трябва да се търпим един друг и взаимно да си прощаваме, за да ни прости и нашият Небесен отец съгрешенията ни (вж. Мат. 6:14). Виж, колко много ни обича Бог, колко много е направил Той за нас и продължава да прави, как Той наказва леко, а милва щедро и благостно! Ако искаш да поправиш недостатъците на някого, не си мисли да го поправяш само със свои сили. Самите ние повече разваляме, отколкото помагаме, например чрез своята гордост и раздразнителност. Но ти възложи грижите си на Господа (вж. Пс. 54:23) и от все сърце Му се моли Сам Той да просвети ума и сърцето на човека. Ако Той види, че молитвата ти е проникната от любов, непременно ще изпълни молбата ти, и ти скоро ще видиш промяна в този, за когото се молиш: „Десницата на Всевишния се е изменила (Пс. 76:11)”.

Какво може да се предложи още относно опитите да се вразумяват другите? Преди всичко, да се оценява конкретната постъпка, а не нейният извършител. Особено да внимаваме да не квалифицираме допуснатия от нашия ближен гаф като правило в живота му. Отсъдете сами: едно е, ако някой ви каже: „Ти никога нищо не правиш както трябва!”, „За нищо не те бива!”, „Веднага се вижда, че си глупав” и пр., а друго нещо е, когато някой ви каже: „Обикновено се справяш по-добре”, „Днес не постъпи съвсем правилно”, „Мисля, че си способен на нещо по-добро” и пр. Тоест, на вразумявания трябва да се оставя надежда за спасение, а не да се натиква в ъгъла.

Действително, голяма грешка е, когато, опитвайки се да вразумим някого, започваме да изтъкваме отрицателните му черти, често пред други хора да подчертаваме недостатъците му. Съответната реакция е отхвърляне на думите ни. Като досаждаме на другия и като го унижаваме публично, желаейки, очевидно, да му помогнем в придобиването на смирение, ние по чудовищен начин провокираме в него гордост. При преподобни Ефрем Сирин се среща съвет от друг характер: „Оказвай на брата чест пред неговите познати, и ще бъдеш почетен пред Господа”. Да се предложи съвет е възможно само при доброжелателност, не противопоставяйки себе си на другия, а заставайки на едно ниво с него: „Самият аз съм много по-лош от тебе, как мислиш, в същата ситуация аз може би бих се опитал да постъпя ето така...”

Да помислим, от кого ни е по-лесно да понесем упрек: от доброжелателния човек, говорещ ласкаво и с любов, или от нетърпеливия, говорещ разпалено и презрително?

И така, как трябва да се отнасяме към другите, за да приемат те думите ни?

Има едно забележително житейско правило: започни от себе си, и отношенията ти с ближните ще се уредят. Престани да коригираш другите според твоя съд, и ще намериш взаимно разбиране. Победи в самия себе си това, което не ти харесва в околните, и ближните ще взимат пример от теб.

Преподобни Исаак Сирин предлага дори такъв съвет: „Когато се срещаш със своя ближен, принуждавай се да му оказваш чест над мярата му... Хвали го дори за това, което няма... Като постъпваш така и подобно на това, ще го привлечеш към добро, ще го заставиш да се срамува от приветствието, с което си го приветствал, и ще посееш в него семената на добродетелите... Пази се да не порицаеш някого за нещо или да го изобличиш, защото имаме безпристрастен Съдия на небесата. Ако пък искаш да обърнеш някого към истината, тогава скърби за него и със сълзи и любов му кажи дума или две, но не се разпалвай с гняв срещу него, и да не вижда в теб признак на враждебност”. Нашите думи или наставления няма да бъдат възприети никога, ако отрано, с добро отношение не разположим човека да приеме словата ни. Със снизхождение трябва да се отнасяме дори към самолюбието на другия. Не да тикаме в носа му недостатъците му, а внимателно да ги изправяме, опирайки се на онова добро, което все още има в него.

И все пак значи ли това, че е по-добре само да си мълчим? Случва се да трупаме недоволство вътре в себе си, без да изпускаме деликатно парата с коментар; навъсено да скриваме обидата, а след това, не издържайки, да излеем с гняв всичко в лицето на другия. „Много по-добре е да изобличиш, нежели да се сърдиш тайно” (Сир. 20:1), – е казано още във Ветхия Завет. В Евангелието пък четем: „Ако съгреши против тебе брат ти, смъмри го” (Лук. 17:3), – значи, да се смъмри ближния за простъпката му е все пак нужно, „и, ако се покае, прости му” (Лук. 17:3). Но тук, първо, се предполага напълно да изкореним злобата и раздразнителността в самите себе си: „ако седем път на ден съгреши против тебе, и седем пъти на ден се обърне към тебе и каже: кая се – прости му” (Лук. 17:4), така че смъмрянето на брата трябва да има за цел не възстановяване на справедливостта сама по себе си, а обръщане на душата му към спасение, когато ти самият си готов да му простиш, само и само той да се обърне във вярата. Второ, думите ни не трябва да стават съблазън за ближния. Произнесен не на място или не навреме, упрекът само ще въведе другия човек в изкушение. „Не е възможно да не дойдат съблазни, ала горко ономува, чрез когото дохождат” (Лук. 17: 1).

Уви, житейската реалност не винаги отговаря на нашите надежди и планове. Желаейки да приведем някого към истината, например, да му разкажем за вярата, понякога търпим крах. Случва се думите ни да не могат да бъдат приети, тъй като са произнесени твърде неумело, без връзка с реалния живот на човека. За голямо съжаление обаче, толкова често се сблъскваме с неприкрит цинизъм в обществото. За носителя на подобна морална черта може да се каже с думите на Пушкин от стихотворението „Демон”:

С презрение мечти ломеше,
от тленна злост бе вдъхновен;
не вярваше в любов, в народа,
с насмешка наште дни пови –
и нищо в цялата природа,
той нищо не благослови.

Едва ли е възможен искрен разговор с човек, който ти се смее в лицето. Как да говориш за нещо свято с този, за когото по принцип няма нищо свято? Изглежда да се говори с циника за вярата и за всичко най-свято едва ли е възможно. "Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера пред свинете, за да не го стъпчат с краката си, и като се обърнат, да ви разкъсат" (Мат. 7:6). Понякога е по-добре да се мълчи за това, което с времето самият живот ще обясни на циника.

И така, важно е да се учим да усещаме на кого, какво, при какви условия и под каква форма може да се каже. Животът ни предлага възможност да придобием този опит. А търпеливото и тактично отношение към другите хора ще ни подскаже, как е правилно да постъпим, ако разбира се, сме водени от любовта и доброто отношение към нашите ближни.

Превод на стиховете:

Пушкин, „Демон”: Красимир Георгиев http://stihi.ru

Из „Влиянието на Лермонтов върху Яворов”: pomagalo.com)