Програмата на пътуването ни включва манастирите: Врачешки, Чекотински, Новоселски, Троянски (където нощуваме), Етрополски и Правешки. Основната група поклонници е от братството към храм „Св. Успение Богородично”, с. Драгичево, община Перник. Предстоятелят отец Стоян Димитров е обединил около църквата вярващи не само от Драгичево, но и от Перник и София, които често пътуват до селото за светата Литургия в неделя и на празник. В София се присъединяват още поклонници, към 7 часа прочитаме молитвата за път и потегляме към Врачешкия манастир „Св. Четиридесет мъченици” за съботната богослужба.
Девическата обител, известна с високия си духовен живот, е повече от добро начало на нашето пътуване. Тук всичко говори за стремежа на десетте монахини да запазят в максимална степен монашеския дух сред суетата на света, който се опитва да проникне и тук, включително и с поклоннически групи като нашата. След св. Литургия, която отслужва отец Стоян, сме поканени в приемната на чай, кафе и сладки. Светата служба и монашеското гостоприемство радват сърцата ни. Под вековната круша в средата на двора слушаме разказа на сестра Касияна за драматичната историята на обителта, посветена на св. Четиридесет мъченици. Както повечето наши манастири, и Врачешкият следва възходите и драматичните обрати в българската история. Последното опожаряване през XVII-XVIII в. почти напълно заличава следите на древния манастир.
В обителта има чудотворна икона на св. Богородица, църква „Рождество Богородично”, а наблизо и целебно аязмо, посветено на Майката Божия, тъй като По-почитаната от херувимите Богомайка няколко пъти се е явявала на благочестиви люде от с. Врачеш и им е нареждала как да открият и устроят манастира, датиращ от XIII век.
„Може би някой ще си зададе въпроса: защо тези хора са успели да надникнат в невидимото? – отклонява се от историческата тема сестра Касияна. - „Блажени чистите по сърце – казва Господ, - защото те ще видят Бога”. Значи сърдечната чистота е основата, от която ние можем да надникнем в невидимото. Вярваме или не вярваме, човекът е духовно същество. Сърцето е природен център, гледаме да бъде в ритъм и т.н.; но то е и свръхприроден – то може да бъде вместилище на благодатта и вместилище на страстите. Обаче за да видим какво има в него, трябва нашият поглед да бъде насочен навътре. А съвременният човек гледа навън, погледът му е във всички, във всичко, но не и в себе си. Е, как ще видим какво има вътре? Значи ние сядаме на съдийския престол, раздаваме присъди: тоя е такъв, оня е такъв; обаче какво става вътре в нас, не обръщаме внимание. Когато се насочим навътре, ще видим колко много гнилота има, колко много гъмжи нашето сърце от страсти – от гняв, завист, невъздържание, кражба, прелюбодейство, с мисъл дори.
Ако искаме да бъдем съвършени, а ние за това сме призовани, защото казва Господ: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен ваш Отец”, трябва да следим какво става в сърцето ни. Ние ще отговаряме, ако не сме свети. Трябва да носим светостта, трябва да носим мира в себе си. Св. Серафим Саровски казва на едно свое духовно чедо: „Радост моя, придобий мирен дух и всички около нас ще се спасят”. Ние сме длъжни да придобиваме този мирен дух. Но първо започва от погледа вътре Какво има в нас? Този ми каза това - добре, аз не го ли предизвиках? Вчера как се държах вкъщи?.
Най-трудно е човек да бъде добър с най-близките си. Но врагът винаги ни подбужда да бъдем добри точно с онези, далечните, но не с най-близките. Точно с този поглед навътре да се разгледаме, да видим недостатъците си, да отидем на изповед и да изхвърлим всичко това, като слушаме какво ни казва духовникът, чрез когото говори Бог. Да приемем накрая голямото лекарство, което е Сам Господ в светото Причастие. И така неусетно Господ дарява този мир. Но не можем да пристъпваме към голямата Любов – Господа, ако към някого имаме лоши мисли”.
Сестра Касияна ни разказва, че в обителта е намирал убежище Апостолът на свободата Васил Левски. Този манастир, както и останалите, в които предстои да отидем, се пада в най-активния IV революционен окръг (с център гр. Ловеч) на подготвяното Априлско въстание (1876 г.). Затова навсякъде се натъкваме на ярките следи, оставени от йеродякон Игнатий по пътя на великото му саможертвено дело за освобождението на българския народ от турско робство.
Отпочинали и духовно наситени потегляме към следващата спирка от програмата ни – Чекотинския манастир „Св. архангел Михаил”. Той се намира на 15 км от Правец, по поречието на река Малък Искър. За разлика от Врачешкия манастир, който е на километри извън с. Врачеш, Чекотинският е в очертанията на махалата Чекотин на село Калугерово. Светата обител е действаща, но при нашето посещение, за съжаление, не успяваме да вземем благословение от игумена йеромонах Михаил, който е в болница.
Смята се, че манастирът е бил издигнат през XII в., 
по време на Втората българска държава, а е разрушен при падането на България под турска власт, в края на XIV в. През XVII в. са разкрити основите на манастирската църква, която постепенно е възстановена, но св. обител е срината отново в края на XVIII в., този път от разбойници кърджалии. В средата на XIX в., когато народът ни се пробужда духовно, с усилията на местното население от с. Осиковица, Тетевен и други селища, възкръсва и Чекотинският манастир. По време на освободителното движение подземен тунел, към който води тайна врата, е използван за скривалище на Васил Левски.
На втория етаж е параклисът "Св. Генадий Цариградски", построен с ктиторството на блаженопочившия Мелнишки епископ Генадий и изрисуван през 1999 г. Дядо Генадий е спомогнал много и за самото въздигане на манастира в наши дни. Това е засега единствената изцяло газифицирана обител в България.
Не успяваме да влезем в старата църква - единствено оцеляла от средновековните манастирски сгради. Свещи се палят пред нея, тъй като е затворена за ремонт. Узнаваме, че древният храм има уникална система за вентилация, така че в него температурата да е винаги постоянна.
Преди да поемем нататък, отиваме до близкото аязмо, освежаваме се със сладка балканска вода, правим си обща снимка и хвърляме за последен път поглед към природните красоти наоколо.
Малко преди да пристигнем в Новоселския манастир „Св. Троица”, забелязваме големия кръст върху едно от старопланинските възвишения. Хората от квартал „Ново село” на град Априлци, които срещаме, ни приветстват с кимване и усмихнати лица. По-късно ще научим, че, за жалост, поклонници тук рядко идват. Новоселският манастир, въпреки миналогодишната канонизация на Новоселските новомъченици, все още не е включен активно в маршрутите на туристическите агенции и християнските братства.
Девическият манастир "Света Троица" е основан през 1830 г., първите монахини са от съседните села - 40 на брой. През 1831 г. тук е донесено първото печатно издание от Рилската света обител и манастирът постепенно се утвърждава като будно книжовно средище.
Запазени са църквата и параклисът "Св. Иван Рилски", в чийто олтар близо 150 години са били оставени без ограда и надзор черепите на жестоко избитите по време на Априлското въстание (1876 г.) монахини, свещеници и миряни. Новоселската република съществува едва девет дни, след което е нечовешки смазана и изпепелена от турска войска. Но Бог, Който не оставя да бъдат поругани християнските мъченици, запазва мощите на страдалците и прославя през 2011 г. седемте монахини: Сусана, София, Елисавета, Ефросиния, Христина, Калиста, Екатерина, послушницата Сусана Чорбаджиева и свещениците Никола и Георги.
Параклисът, в който мощите на Новоселските мъченици са оцелели без наздор цели 150 години
Отец Стоян и отец Йоан, който служи в Новоселския манастир и живее в него заедно с презвитерата си и трите им деца, отслужват съботната вечерня пред раката с мощите – 15 светли черепа, включително и един по-малък, на дете. След службата о. Йоан ни разказва, че мощите на новопрославените мъченици чудотворят. Една жена от Априлци идвала често да се моли пред тях за болния си от левкимия мъж, и той оздравял! Три монахини влезли в храма и едната от тях усетила силно благоухание, което идвало от раката със светите мощи.
Покланяме се с молитва пред светите Новоселски мъченици, купуваме си иконата им за благословение на домовете ни и си тръгваме оттук с желанието повече хора да могат да дойдат на това свято място.
В Троянския ставропигиален манастир „Успение Богородично” пристигаме привечер, а на сутринта сме прехласнати колко величествен и красив е всъщност. Третият по големина манастир у нас е разположен в подножието на Стара планина, наблизо шуми река Черни Осъм, а от Балкана нощно време идва дълбока хладина, което ни напомня, че е вече есен. Наблизо е село Орешак, където през 1914 г. е роден Българският патриарх и Софийски митрополит Максим, чиито монашески път тръгва именно от Троянския манастир, както и на немалко от българските архиереи.
Ставаме с манастирската камбана и след ударите на клепалото влизаме в храма за неделната св. Литургия. Вдясно е прочутата чудотворна икона на св. Богородица Троеручица, пред която вече има опашка от желаещи да й се поклонят и помолят. Службата води игуменът, Браницкият епископ Григорий, заедно с братята от манастира, участват о. Стоян и още един свещеник, дошъл също с поклонническа група.
След св. Литургия дядо Григорий ни разказва накратко историята на Троянския манастир, свързана с чудотворната икона на св. Богородица Троеручица, която избира сама мястото на бъдещия манастир. Не само историята, но и всичко случващо се тук, е ставало и става под покрова на св. Богородица – допълва владиката.
В манастирски летопис от 1835 г. е отбелязано: „Начало на битието на Троянската обител бе подир много години откакто падна българското царство. Яви се един монах, българин, неизвестен по име. Дойде неизвестно от коя покрайнина, засели се в пустинята планинска заедно с единствения си ученик. И като съгради за себе си една проста хижа и пребиваваше в нея не малко години, той стана известен на простия народ в този край...”
Манастирът възниква през 1600 г., а споменатите двама монаси идват тук от Атон. Малко по-късно, на път за Влахия, тук идва и друг атонски монах, който носи със себе си копие на чудотворната икона от Хилендарския манастир „Пресвета Богородица Троеручица” (XIV в.). Колкото пъти монахът прави опити да си тръгне, иконата неизвестно как се връща обратно в манастира. Затова накрая той я оставя в светата обител и си заминава сам.
През време на турското робство манастирът често е нападан и опустошаван, а монасите – избивани. В първата половина на XVIII в. той се разраства и замогва икономически. По това време в него започва да функционира и килийно народно монашеско училище, в което през 1889 г. е имало 100 ученици..
Със специална грамота, издадена на 4 декември 1830 г. и подписана от Вселенския патриарх Костандий, Троянският манастир получава автономия и е обявен за ставропигиален, т.е. подчинен директно на Патриаршията. Манастирът се разширява и се превръща в значителен духовен и културен център в района.
Стенописите в манастира и съборния храм са дело на Захари Зограф, рисувал там в периода 1847-1848 г. В момента те се реставрират, а свещниците са изнесени отвън, тъй като димът от свещите покрива с плътна чернилка ликовете на светиите. Иконите са дело главно на майстори от Самоковската школа, сред които вероятно и братът на Захари - Димитър (Дичо) Зограф.
Игуменът еп. Григорий ни разказва, че в Троянския манастир е бил създаден първият монашески таен революционен комитет. При арката, водеща към вътрешния двор с църквата, се вижда барелефът на архимандрит Макарий, оглавявал комитета, който наброявал 80 монаси. Васил Левски (йеродякон Игнатий) често е намирал убежище в обителта.
Имаме два часа за обяд и разходка в близката околност, след което потегляме за Етрополския манастир „Света Троица”. Мраморната плоча при входа съдържа кратки исторически сведения: „Манастир Св. Троица (Варовитец), основан през 1158 г. Значителен книжовен център през XVI-XVII в. Убежище на Васил Левски.”
По манастирската ограда личи, а и надпис в църквата сочи, че през миналата 2011 г. той е изцяло обновен за слава на Светата Единосъщна и Неразделна Троица, с благословението на Ловчанският митрополит Гавриил, при игуменството на протойерей Емил Якимов и с щедрото дарителство на г-н Емил Димитров и г-н Славян Теофилов, с помощта на г-н Владимир Житенски. Автори на стенописите са Сашо Рангелов, Силвия Цочева и Елеонора Караиванска. Иконостасът е дело на дърворезбарите Димитър Христов и Слави Тошев, отново с дарителството на г-н Емил Димитров.
Манастирът, наричан Варовитец заради варовиковия камък, с който е изграден манастирският храм, е най-значимият книжовен и просветен център в българските земи през XVI и XVII век след Рилския манастир. Тук e била прочутата Етрополска калиграфско-художествена книжовна школа, в която са работили множество преписвачи, съставители на църковни сборници, художници, които разгърнали широка дейност за запазване на българската писмености и книжнина, между които ценни ръкописи като Евангелие от 1577 г., Пролог за месеците от 1602 г., няколко евангелия от XVII в. и др.
Преданието свързва възникването на обителта с името на св. Иван Рилски, който се установил в една от пещерите в близката местност Варовитец, преди да се оттегли като отшелник в Рила.
От сегашния игумен прот. Емил Якимов, който от десет години служи и поддържа манастира заедно със семейството си, научаваме, че Етрополският манастир „Света Троица” винаги е бил мъжки. Но от средата на миналия век в него идват на подвиг монахини, последната от които умира през 1992 г. Оттогава в обителта са се сменили няколко свещеника, дошли тук със семействата си.
Групата ни се разделя на две. Едната част тръгва към аязмото, другата – към водопада „Варовитец” - надолу по стръмна пътека с перила. Въпреки че изминалото лято беше едно от най-горещите и безводни от столетие насам, все пак водопадът е оцелял. По-късно ще прочетем, че този водопад заедно с Етрополския манастир са включени в 100-те национални туристически обекта на България.
Времето напредва, но надделява желанието да посетим и последния манастир от първоначалната ни програма – Правешкия „Св. Теодор Тирон”.
Светата обител е издигната през XII век, разрушена е от турците през 1636 г. и е въздигната отново в сегашния си вид през 1866 г. от родолюбци, чиито имена са изписани върху фасадата и централния купол. От този период са запазени иконостасът, стенописите в централния купол и приолтарните ниши. През 1976 г. манастирът е обявен на паметник на културата с национално значение.
Това е единственият манастир в България, който носи името на великомъченик Теодор, наречен Тирон, което означава „стрелец”. Той бил войник в град Амасия Понтийска. За изповядване на вярата в Христа бил жестоко бит, затварян в тъмница и осъден на изгаряне. Сам се качил на кладата да бъде изгорен жив през 297 г., по времето на император Максимиан.
Игуменът архимандрит Йоан (Страшников) ни оказва радушно гостоприемство. В знак на голямата си радост от посещението ни, отваря витрината, в която стои великолепно евангелие, изнасяно само на Великден. А от олтара донася ковчеже с мощите на св. Теодор Тирон, дар от Русенска митрополия. Нареждаме се на опашка да им се поклоним.
Евангелието (вляво) и мощите на св. Теодор Тирон
Днес светата обител привлича с обновената си снежнобяла ограда и църква. 
Цялостното изписване на храма е реализирано през 2007 г с благословението на Ловчанския митрополит Гавриил и със съдействието на кмета на гр. Правец Красимир Живков. Над входната врата се четат имената на екипа художници: Владимир Аврамов (ръководител) Васил Мишев, Николай Николов, Мирослав Стефанов, Гергана Манова. Щедри дарители са семейство Люба и Валентин Златеви, семейство Мариана и Жан Табакови, семейство Лилия и Владимир Житенски.
Отнасяме в сърцата си топлото посрещане на дядо игумен, който ни изпраща чак до външната порта и дълго ни маха за довиждане.
Послепис: От 9 ноември в Троянския манастир, зад чудотворната икона на Света Богородица Троеручица, се намира гробът на обичния ни Патриарх Максим (29.X.1914 – 6.XI.2012 г.).
В завещанието си този велик съвременен подвижник беше посочил светата обител като място за вечния му покой. Цял живот той беше свързан с нея и с иконата на Божията Майка, която единствено знае горещите му молитви за Църквата, България и българите. Както каза една християнка в деня на погребението на Патриарха, това място ще стане подобно на криптата на Руската църква – и при Първосветителя Негово Светейшество патриарх Максим, както при Владика Серафим, ще идват мнозина с грижите си и ще си тръгват с олекнали сърца. Дивен е Бог в Своите светии!
(Освен лични впечатления и сведения от отделните манастири, е използвана и информация от Интернет).