Кратки сведения за него даде Владимир Богданов Иванов от село Цар Калоян, Русенско. Той помни отец Камен Марков Петров, който бил приятел на баща му. Дошъл от Шоплука, затова говорът му се различавал от местния. Разказва, че бил „начетен” и служел много хубаво.
По тази причина станал неудобен на атеистичната власт. Това било лесно обяснимо. Кметът на селото не можел да напише един смъртен акт. Той бил полуграмотен, но управлявал с високо самочувствие. Не можел да понася присъствието на такъв умен свещеник, при това идеен враг.
От официалните данни се знае още, че отец Камен е бил въдворяван за шест месеца в неизвестен лагер през 1947 г. А през 1951 г. е изпратен в ТВО – Белене.
Причините за въдворяването му в първия лагер били, че разпространявал слухове против народната власт. Понятно е, че „начетеният” свещеник е защитавал вярата, което е достатъчно да бъде обявен за идеен враг. Причината да бъде изпратен в лагера на смъртта - Белене, е обвинението, че е подслонил издирвани от властта лица. Тук става въпрос за съпротивата на населението, когато се основава ТКЗС в селото.
След втория лагер отец Камен вече не се завръща в Цар Калоян. Повече за него не знаем. Страданията в двата лагера са го направили безкръвен мъченик, защото те са били жестоки.
Времето е заличило спомените за този достоен свещенослужител. Атеистичните власти в селото смятали, че след като той е отстранен, църквата ще се разруши и духовният живот ще се унищожи. Неверниците не знаели, че не се гаси духовността с човешки средства.
За свещеник след отец Камен бил изпратен отец Иван Георгиев, роден в Дриново, Разградско през 1918 г. Сега на 91 години той е пример на изключително ревностен Христов служител.
Произхожда от бедно семейство. Били осем деца. Малкият Иван пасял овцете, но много жадувал за наука. Църквата го привличала и в празник отивал на богослужението. Там по детски намирал духовна утеха.
Тъй като нямали средства да го издържат, по Божи промисъл баща му го изпратил в Преображенския манастир да помага на братята. В обителта прекарал 10 години. Духовната атмосфера оказала силно въздействие върху душата му. Там се разпалило желанието му да служи на светата ни Църква.
Русенският митрополит Михаил често посещавал манастира. Направило му впечатление будното момче, което появявало старание във всичко, каквото му се възложи. В храма се молело благоговейно, а поведението му било смирено. Митрополитът направо му казал: „Момче, трябват ни орачи на църковната нива. Светата ни Църква се нуждае от пастири”.
Той настоявал и съдействал бедното момче да бъде прието в Софийската духовна семинария. Намерили се добри християни от Попово, които помогнали материално. При много лишения той завършил с успех духовното си образование.
Това радвало бедните му, но много благочестиви родители. Когато се върнал в селото и съобщил, че е приет да учи в семинарията, баща му зарадван го благословил, като му казал: „Братята ти ще ми пасат овцете, а ти ще пасеш народа”.
По време на Втората световна война Иван бил на фронта. Майка му при тръгването нямала какво да му сложи в селската торба за път освен хляб и зеленчук, но го прекръстила с думите: „Бог да те пази!”. Върнал се и започнал да работи всеотдайно на църковната нива.
Атеистичната власт го заварила 26-годишен, пълен с желание и сили да служи на светия олтар. Обслужвал енориите на селата Церовец, Сваленик, Цар Калоян, Паламарца и Разград.
Накрая се установил в Цар Калоян. Нямал собствена къща. И сега живее в църковната. Цялото му служение преминало в притеснения поради преследването от атеистичните власти. С голяма болка казва: „На фронта беше по-добре, отколкото при атеизма. Безбожната власт водеше безпощадна война срещу свещенството. Беше по-лошо от турско”.
Той не видял покой нито един ден. Понеже пазел съвестта си безукорно чиста, изпитанията понякога ставали „огнени”. Сам се чуди как е оцелял. Само с Божия закрила е останал жив.
Още като дошъл назначен за енорийски свещеник в селото на мястото на прогонения отец Камен, силен властник му казал: „Ако останеш 24 часа в селото, няма да излезеш от него жив”. Дръзкият атеисти вече не е между живите, а отец Иван минава деветдесетте години. Но не било лесно след тези думи да се замръкне и осъмне.
Силната му вяра го окриляла и той не паднал духом. Неговото правило е: „Гледай напред и все напред! Не отмествай погледа си нито наляво, нито надясно от една светла точка, която е Христос. Който се колебае и обръща назад, той „криви в живота” – мъдро отсича отец Иван.
И той прави днес равносметки. Казва: „В свещеника безбожниците виждаха светулката и тя им пречеше, защото бяха обикнали мрака. Затъпеното им духовно зрение пречеше. То не издържаше на светлината, която е небесна, негаснеща. В яда си да я угасят, без да знаят, че тя не се гаси, те я отричаха и гонеха хората със здраво духовно зрение”.
„Човек трябва да остави след себе си следа, но светла следа!” - твърди той и добавя: „Аз не исках да бъда поп требничар, а свещеник духовен пастир”. Посочва един тъжен пример.
Партизанин, който цял живот бил противник на Бога и духовно сляп, починал. Близките му повикали отеца да се помоли на гроба му, след като го погребали без молитва, с гръмки слова по гражданския ритуал.
С мъка казал на близките на покойника: „Късно е, чеда! Пръстта в гроба не пее”. Обяснил, че отявленият атеист сам е излязъл от Църквата и молитвите за него нямат сила. Надявал се, че щом близките му потърсили свещеник, то и той може би е имал искрица вяра, която на смъртния одър се е разгоряла. Приел да се помоли с дълбоко желание Бог да облекчи задгробната участ на покойника.
На тези добри хора и на много други той повтарял евангелските думи: Вярвам, Господи, помогни на неверието ми (Марк 9:24). А неговата вяра е непоклатна. Тя озарява лицето му, прави погледа му лъчезарно-топъл. Срещата с него е благодатна и окриляща.
Живее сега в църковната къщичка, ниска, бедна, намираща се в двора на църквата „Свети Димитър”. Презвитерата му починала преди 25 години. Той живее в пълна самота.
В ранния утринен час не искахме да го измъчваме да излиза, за да отключи портата на църковния двор. Той отвори ниския прозорец и ние разговаряхме прави отвън. Стаичката му е като една монашеска килия. Чувствахме се уютно въпреки утринния хлад, защото думите му топлеха душите ни. Щастие е да се разговаря с него. На въпросите често отговаря с цели изрази от Свещеното Писание. От устата му звучат с особена сила, защото той обича всички хора. И хората го обичат. Всеки срещнат за него говори с топло чувство, като за роден баща.
Почти не вземал пари за треби. Наградата му била, че хората въпреки забраните от атеистичните власти търсели молитвата на свещенослужителя. Примерите за всепреданата му пастирска дейност са много.
Бедна жена го помолила да извърши опело на скъпия ? покойник. Като свършил, тя му казала, че има само пет лева. Той не искал и тази нищожна сума. За да не я натъжи още повече, понеже тя изпитвала голямо неудобство, че не може да плати приетата църковна такса, той ги взел. После тайно ги дал на децата ? да си купят вафли. Майка им разбрала истината и дълбоко се трогнала.
Радвал се, когато млади момчета искали да служат на Бога. Обучил три момчета за свещеници. Единият от тях, осиновено от него дете, сега е свещеник. Служението му в храма било изрядно, много молитвено.
Това и ние почувствахме. Той запя възкресния тропар на пети глас така възторжено и топло, че ние почувствахме неземна радост. Като че ли небесата се разтвориха. Това с думи не може да се изрази.
Той казва, че всеки семинарист трябва да знае защо е станал семинарист. Неговото служение е духовно. То не е професия, а съслужение с ангели небесни. Сам давал най-висок пример.
Великотърновският митрополит Софроний оценил духовното му служение. Като му се радвал на пламенната вяра и изповедничество и при всяка среща братски го прегръщал и целувал, скромният Божи труженик отговарял с дълбоко смирение: „Владико, аз нямам нищо свое. Бог ми го даде даром. Той ме насочи в светлия път и Той ми даде сили да вървя по него. Трънлив е, но славен, защото отвежда духа в небесните палати, където радостта е вечна”.
Ведър старец, той употребява красиви изрази. Обича да се шегува, но с такава топла любов към хората, че който общува с него, се умиротворява. В селото сега има много турци. И те го обичат. Кметът мохамеданин веднъж го поканил на кафе. Отец Иван му казал, че може да му напакости, защото срещата им ще изглежда предизвикателна за някои от едноверните му.
Кметът му казал, че срещата му с него е приятна, защото е много назидателна. Много мъдрост улавял в неговите думи. Той усещал интуитивно чистата духовна основа, на която отец Иван гради разсъжденията си поради служението му на светата православна вяра.
Спомня си, че при наводнението през 1986 г. от селото се удавили шест турци и един българин. Кметът направил възпоменателно събиране на селския площад. Отец Иван казал прочувствено слово, което трогнало всички, както подобава на един свещеник. Кметът поканил и ходжата, но той отказал. Притеснил се и не взел участие.
Отец Иван твърди, че през атеистичното време само Бог го е опазил от затвори и лагери, дори и от смърт. Но с голяма болка си спомня съдбата на своите страдащи събратя. Не разказа нищо, защото го боли, но само след като помълча, добави: „Лагери, лагери, лагери…”.
Без да го изразява с думи, се разбра, че отец Иван е останал непоклатен стълб на вяра и благочестие, защото е водел и води строг молитвен живот. Той е съкровен. Видимото се изразява в топлото озарение на лицето му.
Село Цар Калоян днес има молитвената закрила на отец Камен от небесата и на отец Иван от тихия дом при храма на Солунския чудотворец св. Димитрий Мироточиви.
___________
По разказа на ставрофорен свещеноиконом Иван Георгиев и Владимир Богданов Иванов от село Цар Калоян, предадени устно на 9 август 2009 г.
Стефан Чурешки, Православието и комунизмът в България 1944-1960 г., С., 2004 г., с. 103.
Още животоописания на свещеници и изповедници на вярата Христова, претърпели гонения и смърт в най-ново време (втората половина на XX в.) в рубриката Български свещеномъченици и изповедници от ново време