Гледах замислено през прозореца. Навън валеше сняг. Снежинките се стичаха по стъклата и се трупаха една върху друга. Беше една истинска зимна приказка, също като онази… Затворих очи и сълзи се стекоха по бузите ми: „Господи, Господи…”
- Добро утро, мила, хайде ставай, утре е Коледа! Трябва да подредим елхата и да отидем до магазина за подаръци, а и ястията, които трябва да сготвим… иска се време и ръце, с любов да ги приготвят.
- Добре, мамо. Ей сега идвам.
Наистина беше Коледа и трябваше да помогна на мама. Започна се една суетня по край котлона, елхата и ето, че стана време и за подаръците.
Тръгнахме с колата за големия магазин. Спряхме и от магазин на магазин се натрупаха огромни торби в ръцете ни. За тате, за братчето ми, за баба и за дядо. Стигнахме до колата с тези големи торби, но успяхме да потеглим.
Навън валеше пухкав сняг, по радиото свиреха коледни песни. Изведнъж колата се изви настрани…, някой ни блъсна, май се обърнахме, олелеее мамичкоооо...
- Здравей, Мими…- каза баща ми.
Отворих очи, но бях леко замаяна и с превръзка на главата. Къде бях - баща ми беше до мен. Не беше ли Коледа, а мама…Колата…Неее…
- Тате, кажи ми, че мама е добре, моля те…- сълзи се стичаха по лицето ми, но защо баща ми мълчеше, о, Боже, неее...
- Съжалявам, Мими, мама претърпя операция и е в кома, но лекарите ни дават надежда, че ще излезе от нея.
- Но, тате, не може да е истина, сигурно сънувам.
Измина цяла една година и ето, че утре пак ще е Коледа, всички ще бъдат щастливи, а ние…А брат ми, а татко, а баба и дядо… Мама още лежи в кома в болницата неподвижна. Бях решила утре, като се събудя, да отида да я видя в болницата, макар че не вярвах в дядо Коледа, не вярвах и в чудеса вече, но само надеждата ми остана, изплаках очите си вече и мислех, че никога няма да ме прегърне отново…
- Како, како, хайде, ставай - весело подвикна брат ми.
Той сякаш живееше в свой свят, усмихваше се на деня, на децата от детската градина. Добре, че беше брат ми, та и всички ние покрай него живеехме, макар и с болка в сърцето.
Коледа, чудеса, раждането на Спасителя… красота и много мъка и тъга…
Набързо се сресах и отидох в кухнята, закусихме с брат ми и решихме да излезем на пазар, за да купим елха и подаръци…
Навън все още валеше, но брат ми подскачаше и си подсвиркаше, сякаш топлина грееше в очите му.
- Како… Миличка, како, знаеш ли - снощи сънувах мама - тя ще се върне, тази Коледа ще е с нас…
Студена пот ме обля, сякаш бях попарена от думите му. Вледених се и се спрях. А той ме погледна толкова сигурен в думите си и пак се усмихна така искрено, сякаш беше ангелче, пърхащо с криле.
- Ще видиш како. Не се натъжавай, след всяка тъга идва лъч светлина. Аз се усмихнах и хванах малката ръчичка в своята.
Прибрах ме се и започнахме да подреждаме елхата, ето че стигнахме и до звездата на върха.
- Не, не я слагай, тази мама ще е сложи, когато се върне - каза брат ми.
- Стига глупости, дай ми я, аз ще е сложа.
- Не, како, не може, остави я! Така ще развалиш чудото …
Не исках да споря с него и я оставих в кашона.
Всичко беше готово и реших да отида до болницата при мама.
Хванах трамвая и ето ме там. Качих се в асансьора и спрях пред бялата врата, а вътре от леглото неподвижна лежеше тя, нашата майчица.
Не, няма надежда, си мислех. Толкова беше отслабнала, та това беше цяла година… в кома. Едни тръбички висяха от нея - поддържаха я на изкуствено дишане. Спомням си, татко не позволи да спрат апарата тогава и все се надяваше.
- Господи, моли се за нея…иска ми се да повярвам в Теб и в Коледната нощ да стане чудо…
Прибрах се в къщи и започнах да приготвям масата за бъдника. Събрахме се вечерта да почетем празника на масата. Беше много тихо, нямаше тази топла усмивка на мама и нежните ? думи, само брат ми се радваше и нямаше търпение да заспи и да стане Коледа сутринта.
Легнахме си със свити сърца и много тъга за живота, за несбъднатите мечти. Всеки, потънал в своите мисли, се затвори в себе си.
Малко след полунощ телефонът звънна. Събудих се много уплашена, край, мама сигурно я нямаше вече на този свят. Докато стигна до телефона, брат ми незнайно как беше пристигнал пръв и викаше:
- Нали ви казвах, събудила се е….Видяхте ли, стават чудеса на Коледа и сега.. кои ще сложи звездата на елхата… МАМА…
Подскачаше и си тананикаше някаква коледна песен… „Родило се Боже чедо”. Прекрасна песен, която я бяхме позабравили.
Благодаря Ти, Господи! Благодаря Ти, че върна мама отново при нас. Благодаря и на брат си, защото той за миг не се бе усъмнил в Теб. Вярваше в чудеса, вярваше в Коледната нощ. Сега, като се замисля, под елхата за него нямаше подарък, та той си беше подарил мама. Това искаше най-много.