„Бог, Който произведе от една кръв целия човешки род да
обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени
времена и граници на тяхното обитаване, не преставаше през
вековете да се грижи за всички народи“ (Деян. 14:17,17:26).
В своята благост Господ Бог е промислил и за българския народ. След като този народ се бе настанил в границите на днешното наше отечество, Бог благоволи да издигне сред хановете му св. цар Борис, когото подбуди да просвети със светлината на Евангелието своята страна, тънеща дотогава в мрака на езичеството.
„О, каква бездна, богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!... Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него" (Рим. 11:33,36). Българският народ бил съставен от прабългари, дошли със своя хан Аспарух в 680 година в днешна Добруджа и Дунавска България, и от славяни, които прабългарите заварили, вече настанени, по почти целия Балкански полуостров.
Прабългарите робували на разни жалки суеверия - били идолопоклонци, занимавали се с гадания и заклинания, вярвали в амулети, в добри и лоши дни, предавали се на срамни езически игри, били многоженци и се веселели с бесовски зрелища и песни. И славяните били езичници - почитали разни божества. Бог на огъня им бил Сварог, на слънцето - Дажбог, на светкавицата - Перун и пр. За жертвоприношенията си нямали храмове, а ги извършвали на открито - край извори и под големи дървета. Те не познавали истинския, живия Бог, „Който е сътворил небето и земята, морето, и всичко, що е в тях“ (Деян. 14:15), а се покланяли на природни стихии и принасяли жертвите си на бесовете (1 Кор. 10:20).
В този мрак гинел народът ни и нямало кой да го просвети. Дивите, жестоки нрави правели живота за по-слабите тежък и непоносим. Безправие, кражби, убийства царели навсякъде! Потисничество, гнет и робия съпътствали съдбата на обикновените хора. Но ето, че над това езическо население изгряла, по Божия милост, светлината на Евангелието. Чула се благата вест за спасението. Разнесла се мирната проповед за любов и братство между всички люде. Онзи, Който в началото на творението казал: „Да бъде светлина!“, и се появила светлина (Бит. 1:3), благоволил да запали светлината на вярата в сърцето на св. цар Борис и чрез него да разгори огъня на светата християнска вяра в целия български народ.
Още като се възкачил на престола, цар Борис виждал, че не може да се обедини вътрешно държавата си, докато има разцепление и вражда между славяни и прабългари. Та нали Господ Иисус казва, че „всяко царство, разделено на части една против друга, запустява“ (Мат. 12:25-). Борис виждал, че бъдещето на неговата страна е в привличане славяните за единната българска държава. Властта се намирала в ръцете на българите боляри. Но те били малцинство. Това можело да стори само християнската вяра.
Вътрешно склонен към християнството и искрено обичащ своите поданици, славяните, Борис все повече и повече се убеждавал, че е призван от Бога да покръсти народа си, както са извършили това други царе и владетели преди него. Той имал големи държавнически дарования и ясно виждал с прозорливия си ум, че България, обкръжена от християнски държави, няма да преуспее, ако се затвори в своите граници и ако продължава да се държи за своите тъмни суеверия, че тя ще бъде като дива коза сред питомните Христови овци и няма да може да поддържа полезни връзки със съседните народи. Ще бъде гледана с недоверие поради своите езически нрави и с презрение поради своята изостаналост. Затова той търсел удобен момент сам да се покръсти, а и народа си да просвети с истините на християнството.
Всевишният Бог, Който всичко премъдро устройва по благата Си воля за наше спасение, помогнал чрез стечението на разни благоприятни обстоятелства да се изпълни прекрасното намерение на добрия български владетел.
Според повествованието на блажени Теофилакт Охридски, по Божие усмотрение, Борис имал възможност да се срещне и с великия славянски просветител св. Методий, брата на св. Кирил, и беседвайки с него, да се утвърди в окончателното си решение да приеме християнството. Св. Методий го направил свое духовно чедо, създал у него любов към прекрасния славянски език и го обсипвал непрестанно с благодеянията на своите поуки.
През 864 г. в България настъпил страшен глад. За да избави народа си от това тежко изпитание и да му осигури храна, Борис обявил война на Византия. Но скоро бил сключен изгоден мир, съгласно който на България се отстъпвала богатата с житни храни Загорска земя.
На мястото, дето бил сключен мирният договор, вън от Цариград, цар Борис бил покръстен от патриарх Фотий, като при кръщението си бил наречен Михаил по името на своя възприемник, император Михаил III.
Със своето велико дело - покръстването на българите - свети цар Борис създал неописуема радост и сред земните християни, и сред небесните обитатели. Защото, ако по думите на Христа, голяма радост бива сред Ангелите Божии за един каещ се грешник (Лука 15:10), колко по-голямо е ликуването на небесата от обръщането на цял народ към истинския Бог!
Благоверният цар Борис добре управлявал страната си, запазвайки в продължение на цялото свое царуване дълбок и пълен мир със своите съседи. Отдъхнал си при него народът, измъчван дотогава от тежки и съсипващи войни, които рушели граденото с труд и довеждали, особено селяните, до крайна беднотия. Под благотворния лъх на мирните повеи из ширните български поля и при благодатното оросяване на душите с росата на християнското благовестие, започнали да растат посетите семена на християнска добродетелност и да цъфтят добрите нрави. Създавали се нови навици. Извършвали се молитви и богослужения навсякъде.
За да насърчи благочестието и да внедри молитвени привички в новопокръстения народ, царят със свои средства издигнал седем големи съборни храма из разни по-големи градове в България. С това си дело светият покръстител като че ли запалил седем неугасими светилника, които да съгряват сърцата и да осветяват пътя на новопокръстения народ към светли бъднини.
Голяма пречка обаче за просвещаването на народа било извършването на богослуженията на непонятния гръцки език. Царят горещо се молел на Бога да му изпрати проповедници, които да могат да обучават поданиците му на родния им език. Но трябвало с търпение да се изчака, докато Бог изпълни това прошение на усърдния Си раб.
Цар Борис като новопокръстен не разбирал още тънкостите на богословието. Той забелязал съперничеството между Запада и Изтока и като умен държавник решил да го използва за благото на своя народ и за успеха на започнатото сред него Божие дело. Като се боял от Византия и от нейното преголямо влияние над България, той решил да се свърже с Рим и да влезе в преговори с папа Николай I. За тая цел той изпратил в Рим през август 865 г. своя сродник, болярина Петър, който се занимавал с външните работи на държавата, а с него още двама боляри Иоан и Мартин.
Пратениците занесли в Рим богати дарове и поднесли молбата на царя да му бъде изложено учението на християнската вяра и на неподправеното предание, да му се даде наставление за свят живот и да му бъдат изпратени способни наставници, които да довършат покръстването на българския народ и да научат всички на пътя на спасението.
Царят изпратил до папата и цял списък от въпроси относно тайните на вярата и правилата на нравствеността. Между другото той искал от папата да му отговори и на най-важното за него питане - дали могат българите да имат свой патриарх. Папата отговорил подробно на всички въпроси. Отговорите изпратил по двама свои пратеници - епископите Павел Популонски и Формоза Портуйски. Но по най-същественото питане за самостоятелен български патриарх папата писал: „По това не можем нищо окончателно да отговорим, преди да се върнат нашите легати, които изпращаме до вас и ни известят какво множество и единодушие на християните има между вас. А сега имайте епископ и когато християнството, при съдействието на Божията благодат, се разпространи там и бъдат поставени в отделни църкви епископи, тогава ще трябва да се избере един измежду тях, който би трябвало да се нарече ако не патриарх, то поне архиепископ“.
Цар Борис бил обнадежден от този отговор и затова допуснал да работят папските духовници в България и приел западните богослужебни книги и граждански закони. Но както свидетелства Цариградският патриарх Фотий, още щом влезли в България, папските пратеници захванали да разпространяват своите неправилни западни вярвания и обичаи и да изместват православните.
Три години по-късно, след дълги преговори цар Борис видял, че от Рим няма да получи независима Църква, за каквато мечтаел, и отново се обърнал пак към Византия, която този път, под натиска на желанието да откъсне България от римското влияние, се оказала по-склонна за отстъпки.
През 869 г. в Цариград бил свикан поместен събор от новия византийски император Василий Македонянин. Св. цар Борис изпратил до него делегация, начело на която стоял пак боляринът Петър. Делегацията изложила пред едно извънредно заседание на събора в присъствието на императора искането на цар Борис - да се разреши въпросът за Българската църква.
Византия взела нещата в свои ръце и скоро в България бил пратен архиепископ от Цариград. Името му било Иосиф. Той бил ревностен и захванал да устройва новообразуваната Българска църква, като я разделил на седем епархии. Във всяка от тях - в главния град - св. цар Борис изградил по една съборна църква. Народът все повече и повече се отчуждавал от езичеството и се привързвал към новата си вяра.
В грижата си да подготви хора за проповедници на вярата, св. цар Борис изпращал в Цариград млади българи, за да се учат там на църковен и монашески устав.
Когато в Моравия след смъртта на св. Методий в 885 г., поради завистта и интригите на немското духовенство, било надигнато гонение против учениците му, те се разбягали, а достигналите от тях до България били посрещнати с голяма радост и почит от св. цар Борис.
Като ги изслушал, св. цар Борис силно възблагодарил на Бога, Който му пратил такива благодетели за България, учители и благоустроители на вярата.
Светият равноапостолен цар искал всички да просвети и на всички да отвори очите. Той следвал в ревността си великия апостол на езичниците и желаел делото на славянското просвещение да обхване цялата страна. За тая цел, след като оставил св. Наум да работи в манастира „Св. Пантелеимон“, откъдето да се просвещават всички източни области на България, той изпратил през 886 г. св. Климент в югозападните предели на страната, в областта Кутмичевица, дето главни градове били Охрид, Девол и Главеница. Свети Климент развил тук широка просветна дейност - основал школа, където се преподавала славянска писменост, учел народа на християнско благочестие и подготвил над 3500 ученици за български духовни лица. Тези образовани ученици взели постепенно да заместват гръцките свещеници и да заменят в богослужението гръцкия език със славянския.
Така свети цар Борис, с добрата си грижа и при дивното съдействие на Премъдрия Божий промисъл, можал да създаде и види сбъднато заветното си желание България да има родно духовенство.
През 893 г. свети Климент бил ръкоположен за архиерей и станал първият български епископ, който служел и проповядвал на български език.
След като направил толкова много за народа си, св. цар Борис почувствал нужда да предаде на Христа Бога целия си живот. Той имал такава любов към Господа и толкова копнеел да пребъдва в постоянен молитвен разговор с Него, че считал и най-полезните си държавнически занимания за пречка в това отношение. Неговата ревност да се посвети на Бога в смирен монашески подвиг била подпомогната от Божията блага воля. Промислителят му пратил тежка болест. Това окончателно затвърдило намерението му да стане монах. И ето, през 889 г. той поставил на престола си своя най-голям син Владимир, а сам свалил царската мантия, за да се облече в скромното монашеско расо. Златната корона той заменил с черно було, заповедничеството - с послушание, богатите трапези - с въздържание и пост, държавническия жезъл - с проста монашеска тояга, и светския шум - с безмълвната монашеска килия.
Не след дълго време свети цар Борис трябвало да мине през огненото изпитание на Авраам. Трябвало от любов към Божието дело, насадено в България, да принесе в жертва сина си Владимир, който искал отново да върне езичеството в България. И той не се поколебал да извърши Божията воля, въпреки че като баща страдал с цялото си бащинско сърце за сина си, като показал безкрайно голямата си любов към Бога. За надмогнатата естествена привързаност към сина той получил вечната Божия любов и венеца на правдата.
Веднага след като отстранил Владимир, св. цар Борис възкачил Симеон, най-малкия си син, определил крепостта Преслав за престолен град, официално били заменени гръцките богослужебни книги със славянобългарски, както и бил обявен народният славянобългарски език за официален в държавата, църквата и училището.
Така свети цар Борис успял да уреди всички недовършени държавнически, църковни и просветни въпроси, умирил страната, поставил по-нататъшното развитие на обществените работи върху твърда основа и след като свършил всичко това, отново се върнал в манастира, за да се отдаде пак на подвиг в пост, молитва, бдение, въздържание и непрестанни покайни трудове. Той продължавал да подпомага и поощрява славянските учители в книжовните им занимания и да следи развитието на Българската църква и на българската книжнина.
На 2 май 907 г. равноапостолът тихо склопил очи. Слънцето на България залязло зад хълмовете на определените му от Бога земни дни, за да изгрее като всебългарско светило на небето, от където да свети невидимо над нашия покръстен и вече богопросветен народ и да моли непрестанно Царя на царете да го закриля в напасти и беди и да ръководи съдбините му през океана на годините към тихия залив на блажената вечност.
Нека по молитвите на св. цар Борис, Всемилостивият Небесен Цар да пази народа ни от всяко зло и да дарува на скъпата ни Родина мир и духовен напредък, за да се прослави чрез това дивният в Своите светии Бог и да се величае името Му в сърцата на вярващите българи во-веки. Амин.