Страница на Преподавателя

Евангелската вяра, християнският живот, поклонението на Бога и Богослуженията имат две страни – външна, видима, обредна и вътрешна, скрита, духовна. Старозаветното служение и поклонение на Бога е характерно с множество заповядани обреди. Те са външна, видима изява на вярата и упованието на старозаветните вярващи в Бога, на любовта и послушанието им към Него. Самарянката не бе на ясно къде е по-правилно да се покланят вярващите по нейно време – като отиват на хълма Гаризин или в Ерусалим. Исус й каза: "Бог е Дух, и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят" (Йоан 4:24).

Безспорно пазенето на дни и празници представлява обредна или плътска изява на нашата вяра. То е сравнително лесно постижимо, освен ако е свързано с много строги изисквания. Трудното и възвишеното в християнската вяра е вътрешното поклонение на Бога "с дух и истина". Трудното е сърдечното обръщение към Бога с цяло сърце, дълбокото и искрено покаяние, сърдечната чистота (чистата съвест), постоянното бдение над мислите, думите и постъпките, постоянното молитвено общение с нашия Създател, твърдата вяра, доверие и упование в Бога при всички обстоятелства, особено когато минаваме през големи изпитания. Трудното е да постигнем в тяхната цялост блаженствата от Мат. 5 глава, "Плода на Духа" от Гал. 5:22, 23, любовта според ІКор. 13 глава, ІЙоан 3:18, Йоан 13:34; 15:12. Трудното е да се радваме искрено с онези, които се радват, и да плачем от сърце с онези, които плачат (Римл. 12:15). Трудното е да достигнем до висока степен на освещение на личността си (Евр. 12:14). Предпоставка и начало на цялостното духовно израстване на вярващия е новорождението (Йоан3:3, 5). В християнския живот е от значение "новото създание", а не изпълняването на разни плътски постановления (Гал. 6:15).

Изводът от Гал. 4:9-11 допълва извода от Римл. 14:5, до който достигнахме в предната точка. В новозаветното време вярващите, ако пазят някой ден за Господа, пазят го доброволно, по собствено убеждение и решение, а не поради дадена в Светото Писание заповед за това. Заповедта поставя строги, не винаги буквално изпълними от всички хора условия. Празнуването на ден за Господа трябва да ни изпълва с радост. Строгата заповед не ни води до радост, а до страх и притеснение. Както разбираме от евангелските книги, християните трябва да живеят не със страх и притеснение, а с радост и свободен дух (Йоан 8:32; Гал. 5:1). Възможно е обаче за някои вярващи да е трудно да се ориентират в обстановката и да се справят с условията на новозаветната свобода. Затова те като че предпочитат онова, с което вече са свикнали – да живеят под ръководството и опеката на строги обредни заповеди за пазене на дни и празници, за ядене и неядене, за изпълнение на разни църковни традиции и пр. По този начин те вероятно изпитват задоволство, че правят нещо определено за Бога и че християнската им деятелност е ясно и точно насочена и канализирана.

................................................................................................................

8. Извод за съботната проблема от евангелския стих Кол. 2:16.

В новозаветните книги на Библията намираме три евангелски текста, които опровергават направо, без заобикалки, без да са необходими каквито и да са тълкувания, становището, че старозаветната съботна заповед била задължителна в буквален смисъл за християните. Тези тексове са: Римл. 14:5; Гал. 4:9-11 и Кол. 2:16. Първите два от тях вече разгледахме в т.2 и т.3. Сега ще спрем вниманието си върху третия стих Кол. 2:16. Той гласи: "И тъй, никой да не ви осъжда за това, което ядете, или което пиете, или за нещо относно някой празник, или новомесечие, или съботи" (в други преводи – "събота").

От този евангелски стих се разбира напълно ясно, че вярващите в Колоса (град във Фригия – Мала Азия) са били укорявани за неща, които ядат и пият, както и за празници, новомесечия и съботи (събота), които те не са спазвали. Без съмнение укорителите са били повярвали в Христа юдеи, които са държали още на старозаветния закон. За подобни смутители на църквата в Антиохия се говори в Деян. 15:1, 5, 24. От думите на ап. Павел в Кол. 2:16 се разбира, че повярвалите в Христа езичници от Колоса са съветвани от него да се чустват свободни от старозаветните постановления относно ядене и пиене, празници, новомесечия и съботи За какви обаче съботи говори тук ап. Павел? Защитниците на съботата твърдят, че ставало въпрос не за седмичните съботи, а за годишни празници – съботи от Лев. 23 глава. Според нас това тяхно обяснение и твърдение е толкова нелогично и неубедително, че представлява само една "сламка", за която те се захващат, за да защитят своето становище по съботната проблема.

Нека сега сравним Кол. 2:16 с ІІЛет 2:4, Йезек. 46:4, 6, 11. Явно е, че ап. Павел е просто цитирал от тези библейски стихове в обратен ред израза "празник или новомесечие или съботи". Дали в тези стихове, когато се говори за всеизгаряния в съботите се имат предвид празничните съботи от Лев. 23 глава или седмичните съботи от Синайския кодекс? Когато сравним с Числа 28:9, 10, разбираме, че за седмичните съботи също са заповядани всеизгаряния. При това седмичните съботи са били по-важни от празничните съботи. Ето защо нямаме никакво основание да приемем, че седмичните съботи са били пренебрегнати в израза "празник или новомесечие или събота".

... Но има нещо по разглеждания стих Кол. 2:16, което е сигурно и неоспоримо. А то е, че ап. Павел е писал под вдъхновението на Св. Дух. Сятият Дух безспорно е знаел, че това послание ще бъде съставна част от новозаветните книги, канонизирани и задължителни за всички християни през всички следващи векове, включително и до наше време. Не е възможно обаче това послание като Божествено изявление да внася неяснота и несигурност за вярващите, да съдържа двусмислени изрази. Недопустимо е да помислим, че то би ни подвело да съгрешаваме, като не спазваме седмичните съботи, ако тяхното празнуване е било задължетелно в новозаветното време. Всеки нормален човек, всеки непредубеден вярващ през вековете до ден днешен, когато чуе думата "събота" или "съботи", мисли веднага за седмичните съботи. Още децата научават наименованието на дните и знаят значението на думата "събота".

Във всеки език срещаме думи, които имат по няколко значения – обикновено едно главно или основно, а другите допълнителни или производни. Така например думата "зъб" има като главно или основно значение човешки или животински зъб. Допълнителното или производно значение на тази дума се употребява за означаване на остър издатък като елемент на инструмент, машина и пр. – зъби на зъбно колело, зъби на брана и пр. Когато кажем думата "зъб" ние мислим веднага преди всичко за основното й значение. Така е и при думата "събота" или "съботи". Основното или нормалното значение на тази дума се отнася до седмичните съботи.

Думата "събота" е употребена в книгите на Новия завет 60 пъти (според Х.М. Ригл). От тях 59 пъти се говори безспорно за седмичните съботи. Когато Исус е бил укоряван, загдето в събота е изцерявал болни, това са били седмични съботи, а не някой годишен празник – събота (Лука 13:10-16). Когато Исус е казал, че е "Господар на съботата" (Мат. 12:8; Марк 2:28), разбира се седмичната събота, а не някой годишен празник – събота. Нелогично и неубедително е при това положение да се твърди, че в шесдесетото място – Кол. 2:16 ставало въпрос за годишни празници, наречени "съботи", а не за седмичните съботи или дори за всички съботи – седмични и годишни. (Щом Св. Дух не е обяснил изрично в контекста, че с думата "съботи" са означени "годишните празници" от Левит 23 глава следва, че тук се говори за седмичните съботи, както и навсякъде в целия Нов завет – б.а. В.В.)

Да се върнем за малко към твърдението на защитниците на съботата, че в разглеждания в тази точка стих Кол. 2:16 думата "събота" или "съботи" се отнасяла до годишните празници от Лев. 23 глава. Когато прочетем внимателно тази 23 глава от Левит, установяваме следното: в нея думата "събота" е употребена в стих 3 два пъти и се отнася до седмичната събота; в стих 32 – два пъти и се отнася до деня на умилостивението в десетия ден на седмия месец; в стих 38 – говори се веднаж за "съботи" в множествено число и се имат предвид седмичните съботи (Господните съботи). Другите празници описани в Левит 23 глава, макар и дни на почивка, не са наречени с думата "събота", при все че думата "събота" означава "почивка".

Нека защитниците на съботата посочат, къде в цялата Библия думата "събота" е употребена за означаване на някои годишен празник, освен в Лев. 23:32. На нас такова място досега не ни е известно. Твърдението на защитниците на съботата относно думата "съботи" в Кол. 2:16 е явно тенденциозно и пресилено. Те умишлено преувеличават значението на думата "събота" относно някои годишен празник и омаловажават значението на тази дума относно седмичните съботи. Също те в някои свои по-стари издания тенденциозно отдават голямо значение на това, дали в Кол. 2:16 думата "събота" е казана в единствено число или в множествено число. Те твърдят, че там тя е употребена в множествено число. От това, според тях, трябвало да се разбира, че се имало предвид годишните празници – съботи. Фактите обаче говорят нещо друго. В годината има 52 седмични съботи и само един празник на умилостивението, наречен в Лев. 23:32 "събота". Освен това, както казахме вече, в Лев. 23:38 се говори за седмичните съботи в множествено число. В множествено число се говори за седмичните съботи и на други места в Библията – напр. в Изх. 31:13; Йезек. 20:12, 20. Най-после множественото число може да се приеме в смисъл, че се говори едновременно и за седмичните и за годишните празнични съботи. В Лев. 23 глава, като се изброяват Господните празници (ст. 2) се започва именно със седмичните съботи (ст. 3). Те са поставени на първо място. Следователно при споменаването на Господните празници, както и на думата "събота", нямаме право да пренебрегваме седмичните съботи. Накрая в този ред на мисли трябва да отбележим още следното: Като се сравнят българските и някои чуждестранни преводи на Библията се идва до заключението, че в Кол 2:16 не е определено дали думата "събота" е в единствено или множествено число.

(Ако ап. Павел считаше съботи = празници, тогава в думите му се появява една ненужна тавтология: "... никой да не ви осъжда за ... някой празник, или новомесечие или празници". Щом вече е споменал "празник" явно в края на изречението става въпрос за седмичните съботи. Защо адвентните богослови не искат да проумеят толкова просто нещо, а в своите тълкувания трябва да "пренасят от девет кладенчета вода", за да изопачат ясния смисъл на този стих – б.а. В.В.)[1]

...................................

Ние отделихме твърде много място за разглеждане на стих Кол. 2:16. Някои автори намират този стих толкова важен за разрешаване на съботната проблема, че го поставят като мото на своята разработка. Кол. 2:16 показва по един съвършено непосредствен начин, че пазенето на съботната заповед и на съботния ден през новозаветното време от повярвалите между езичниците не е било задължително още в апостолско време. Този стих е написан във формата на заповед. Защитниците на съботата, като укоряват другите християни, че не пазят съботния ден, нарушават тази ясна евангелска заповед. Знаем обаче, че нарушаването на всяка Божия заповед, която е задължителна в днешно време за нас, представлява грях.

Защо закона е бил даден на израилтяните?

Бог е обявил единствено евреите за Свой народ, отделен от всички други народи по земята (Изх. 33:16; ІІЦаре 7:24). Той е сключил с тях завет на планината Синай и им е дал Своя закон (Изх. 19:5; Второзак. 4:13, 14). Съботата е определена като "знак на завета" (Изх. 31:13, 16, 17; Йезек. 20:12, 20). Мойсеевият закон винаги е придавал облика на еврейската нация. Той е помогнал да се съхрани тя от възникването си до наши дни, въпреки че израилтяните близо две хиляди години са били пръснати между всичките народи. Този народ играе много важна роля в Божия план за човечеството (Римл. 9:4, 5; 11:12, 15) и макар временно отхвърлени поради неверието си (Римл. 11: 17-25), в края на времената отново ще бъдат приети (Мих. 2:12; Римл. 11:26). Но след идването на Месия задължителната сила на Синайския закон премина, а с него и "знака на завета", т.е. съботната заповед (ІІКор. 3:14).

Ще се обърнем отново към Д. Христов, за да ни изясни целта, с която е била дадена съботата: "Съгласно библейските текстове Изх. 31:13, 16, 17; Второзак. 5:15 и Йезек. 20:12, 20 Бог е дал съботата или съботите Си изрично само на израилтяните, за да ги пазят, освещават и празнуват и то със следната четворна цел:

- Да познаят, че Той Господ е техен Бог (съгласно Йезек. 20:20).

- Да им напомня, че Той е Творецът на всемира (съгл. Изх. 31 :16, 17).

- Да познаят, че Той ги освещава (съгл. Изх. 31:13 и Йезек. 20:12).

- Да помнят, че са били роби в Египетската земя и Господ ги е извел оттам със силна ръка и издигната мишца (съгл. Второзак. 5:15).

Съботите, които Господ е дал на израилтяните с горепосочената четворна цел, за да Го опознават като Бог, Творец, Осветител и Спасител, са изгубили значението и валидността си след идването на Христа. Новозаветните вярващи опознават Бога-Отца като свой Бог, Творец, Осветител и Спасител не вече чрез седмичните съботи, а по много по-ясен, по-цялостен и по-възвишен начин – чрез Исуса Христа, Божия Син (Йоан 14:9, 10; 17:19; Римл. 4:25; Евр. 1:2, 3; 10:10). В този смисъл и по тази причина съботата е била сянка на онова, което е щяло да дойде, т.е. на Христа (Кол. 2:17), а старозаветната съботна почивка е представлявала предобраз на успокоението, което християните получават чрез вяра в Спасителя (Мат. 11:28; Йоан 14:27; Фил. 4:7). Ето защо да се възвръщаме към буквата на старозаветната съботна заповед, означава да омаловажаваме благодатното дело на Христа и по-превъзходния път на Новия завет (Йоан 14:6; Евр. 8:6, 7). Така попадаме под опасността да бъдем може би осъдени от евангелския стих Евр. 10:29 (вж. Йоан 12:48; Римл. 2:16; ІКор. 4:5).

Има някои обстоятелства, които правят невъзможно езичниците да изпълняват буквално съботната заповед според Мойсеевия закон. На първо място са причините от географски характер. Народите, които живеят в по-студените райони, където през зимата температурите са много ниски, ако не палят огън ще измръзнат (Изх. 35:3).[2] Освен това лапландци, ескимоси, чукчи и др., които се намират отвъд северната полярна окръжност няма как да празнуват всяка седмична събота от залез до залез слънце, защото там около 22 юни например, редица денонощия слънцето не се скрива зад хоризонта, а в началото на зимата –22 декември, също толкова време изобщо не се показва.[3] Д. Христов изтъква още една подробност: "Нека да видим какво ще се получи, ако кораб или самолет пресича 180-тия меридиан в момента, когато там се сменя един ден с друг – напр. от западната му страна съботата става неделя, а от източната му страна петъкът става събота. При пресичане от запад на изток хората в кораба или самолета ще трябва да имат два последователни съботни дни, а пресичащите в обратна посока ще преминат от петък направо в неделя и няма да имат през тази шестдневна седмица никаква събота. ...

От тези примери се разбира, че отчитането на съботния ден, както и на всеки друг седмичен ден, има условен характер поради сферичната форма на земята. Не можем обаче да приемем, че спасението на човешката душа зависи от такива географски условности за отчитане на дните..."

На второ място, спазването на старозаветната събота пречи на човешкия прогрес. Не е възможно хората, които служат на корабите за далечно плаване, орбиталните космически станции, атомните електроцентрали, предприятията с непрекъснат производствен цикъл и т.н., да спират работата си в събота. Едно такова действие неминуемо би довело до катастрофи, аварии и дори бедствия. В такъв случай всички ония, които упражняват подобни професии нямат никакъв шанс да се спасят. (Напускането не е разрешение на проблема, защото на тяхно място ще трябва да дойдат други, които също ще бъдат обречени.) Излиза, че Бог не е промислил за хората, трудещи се за всеобщото благо (например подсигуряващи здравеопазването, пожарната и полицейската безопасност и пр.), дори ги онеправдава, понеже те не могат да влязат в небесното царство. Как тогава апостолите казват, че: "Господ ... не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние", и още "... желае да се спасят всичките човеци и да достигнат до познание на истината" (ІІПетр. 3:9; ІТим. 2:4).[4]

На трето място, няма как да се изпълнят ритуалните изисквания и наказанията свързани със съботната заповед.[5] Вече споменахме, че в този ден са сменяни хлябовете на предложението и освен ежедневната жертва са принасяни допълнително две агнета за всеизгаряне (Лев. 24:5-8; Чис. 28:9-10). Трябва ли да бъдат възстановени храма, свещениците и жертвоприношенията, за да сме в състояние да извършим всички нареждания относно този седмичен празник? Освен това, в закона е заповядано людете неспазващи съботата да бъдат умъртвявани (Изх. 31:14; 35:2). Дали след време няма да се намери достатъчно луд "пророк", който да заповяда на някое фанатично адвентно крило да избие всички, работещи през този ден (историята помни не малко подобни случаи)?[6]

Адвентистите на теория твърдят, че се спасяват "само чрез вяра". Християните много пъти са им правили забележка, че на практика обаче се опитват да вършат "дела по закона". За тях явно е трудно да разберат това положение, затова още веднъж ще се опитаме да им го разясним съвсем просто. В Д.А. 15:1-5 се съобщава, че някои от еврейските християни (т. нар. "легалисти") са учели езичниците, че ако не се обрежат, не могат да се спасят. Т.е. спасението според тях се получава не само чрез вяра в Христа, а като се спазва и Мойсеевия закон. Полемиката свързана с този въпрос е разгледана от ап. Павел в редица негови послания, но основно в писмото до галатяните. Самият той навремето е донесъл благовестието по този край и е основал местните църкви (Гал. 4:13). Навсякъде е обяснявал на вярващите, че закона остава валиден единствено в неговото духовно измерение: "... нито е обрязване онова, което е вънкашно в плътта; ... а обрязване е това, което е на сърцето, в духа" (Гал. 6:2; Римл. 2:28, 29). Легалистите са дошли след него, като са искали да наложат и буквалното съблюдаване на заповедите (Гал. 1:6-9; 3:1-3). В посланието си апостолът казва на своите духовни чада, следното: "Ако желаете да следвате дори една заповед според плътското й постановление, длъжни сте да изпълните и всичкия Мойсеев закон, защото той представлява едно неразривно цяло" (Гал. 5:3). Например, за да се извърши обрязването са необходими свещениците, а те са свързани с храма и цялата ритуална жертвена система.[7] Проблемът е бил много съществен и затова е разгледан на апостолския събор в Йерусалим. Под ръководството на Св. Дух е взето решение, от физическите разпоредби на закона, езичниците да изпълняват само следните необходими неща – "да се въздържат от ядене на идоложертвено, кръв и удушено, а тоже и от блудство" (Д.А. 15:20, 29). Въпросът със съботата е съвсем аналогичен. Щом адвентистите искат да я спазват напълно според Синайския кодекс, длъжни са да изпълнят и всички изисквания свързани с нея – забрани, обреди, наказания и т.н. (виж 25-а заб.). Вече отбелязахме, че наредбата за обрязването е била по-голяма от закона за съботата (Йоан 7:22-24). Така е и в духовен аспект – без "обрязано сърце", т.е. искрено посвещение на Бога, всяко "съботно служение" ще бъде само формално. Щом като обрязването е останало в сила единствено в духовно отношение, колко повече това се отнася за по-малката съботна заповед. Евангелското учение е абсолютно отделено от системата на старозаветния закон. Наставникът на езичниците е категоричен: "Вие, които желаете да се оправдавате чрез закона, сте се отлъчили от Христа, отпаднали сте от благодатта" (Гал. 5:4).[8]

Затова дебело ще подчертаем, че задължението за буквално изпълнение на старозаветната съботна заповед води до връщане към Мойсеевия закон и отпадане от благодатта, която ни е дадена в Христа Исуса.

Закона в историята на човечеството.

Господ ни направи по Свой образ и подобие. Какво щеше да стане, ако бяхме останали в Неговата любов, която твори висше добро? В такъв случай щяха ли да са необходими заповедите на закона?[9] Човекът познаваше и обичаше единствено истинския Бог, никакви други богове. Поради това той не би си направил и кумири, на които да се кланя. От уважение към Създателя винаги би произнасял името Му само когато е необходимо и то с пълно благоговение. Служението на Бога щеше да е непрестанно – всичко, което се вършеше трябваше да бъде за изпълнение на волята Му и за Негова прослава. Семейната обич би водила до голяма почит към родителите. Любовта дава живот, тя не уврежда, не върши зло, не убива. Щом мъжът и жената са истински влюбени един в друг, те не си изневеряват, не прелюбодействат. Кражбата нямаше да бъде възможна, защото всичко щеше да е общо. Когато обичаме другите, не градим отношенията си с тях върху измама, т.е. никога не лъжем. На човека бе дадено в изобилие всичко най-прекрасно на земята и той нямаше какво още да пожелае. Вижда се, че щом любовта към Бога и ближния изпълва сърцата на хората законът е напълно излишен.[10] Когато човекът вкуси от забранения плод, той не умря физически, но духовно, защото се отдели от Бога (Бит 2:16, 17; 3:24). Съвестта остана в нас като единствен съдник за добро и зло. Тя се ръководи от принципите: "не прави на другите така, както не желаеш те да постъпят с теб, а върши онова, което искаш и те да ти сторят" (Д.А. 15:29[*]; Мат. 7:12;). Освен това цялото творение свидетелствува за Създателя, пред Когото трябва да отговаряме (Пс. 19:1-4). Всички хора по земята винаги са имали това общо откровение, така че са без извинение (Римл. 1:20; 2:14, 15). Авраам и потомците му бяха избрани от Бога за Негов собствен народ (Бит. 12:2; Изх. 33:16). Те получиха и специални откровения – Авраам за оправданието чрез вяра, а по-късно на Мойсей беше даден законът (Бит. 15:6; Йоан 1:17). Човекът, отделен от своя Създател обаче, не е в състояние да върши добро (Йоан 15:5). Над него владее плътският закон на егоизма, гордостта и омразата (Римл. 7гл.). Синайският завет изяви престъпленията ни, но той не можеше да усъвършенствува нищо (Гал. 3:19; Евр. 7:19). Господ Исус Христос дойде, за да ни очисти от греховете, да ни подари отново Божията любов и да ни върне изгубения рай (Мат. 26:28; Йоан 15:9, 10; Кол. 1:13).

След създаването на света Бог е обявил, че Си е починал от всичките Си дела. Неговата почивка обаче не е свързана с умора, а означава прекратяване на творческата Му дейност (виж 8-ма заб.). По думите на един автор: "Той изпитал удовлетворение, блаженство от сътвореното, затова благословил и осветил седмия ден".[11] Текста в Битие 2:2, 3: "И на седмия ден Бог ... си почина от всичките Си дела. И Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от ... всичко, което беше създал и направил", е в повествувателна, а не в повелителна форма (т.е. не е изказан като заповед). Не е имало нужда да се напомня на човека да пази само един ден за Господа, защото той е живял изцяло в Божието присъствие и всичко, което е вършел е било най-доброто, според Неговото намерение (Бит. 2:15). Адам явно не е съгрешавал, когато е работил в събота, иначе щеше да му бъде забранено да се труди през този ден. Единствената заповед, която е получил обаче е следната: "... От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото да не ядеш от него; защото в деня когато ядеш от него непременно ще умреш" (Бит. 2:16, 17). Поради нарушаването й човекът е отделен от Бога и изгонен от рая. Наредено му е да обработва земята с пот на челото, без да е посочено никакво ограничение в кои дни да работи и в кои да почива. Ето коментара на професор Тотю Коев към това място: "Вярно е, че “Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази” (Бит. 2:15). От тези думи е ясно, че трудът е благословен от Бога и че Адам и Ева са се трудили още преди грехопадението. Но трябва да се прави разлика между труда преди грехопадението и след него. Преди грехопадението първата човешка двойка с чистите си духовни очи е съзерцавала Бога. Трудът й е носил райска удовлетвореност, а не умора и необходимост от почивка. Като създадени по образ Божи (Бит. 1:26-27) Адам и Ева в творческия си труд са отобразявали Божията дейност (т.е. също не са се "изтощавали и отслабвали" – б.а. В.В.). Наказателният характер на труда е резултат от грехопадението: “С мъка ще се храниш от нея (земята, ск. м.) през всичките дни на живота си … с пот на челото ще ядеш хляба си" (Бит. 3:17, 19), казва Бог на Адам. Почивката след такъв непосилен труд е необходима, но това още не означава, че тази почивка е била в съботен ден. Ако би била в този ден, би трябвало след думите “през всичките дни” да се добави “освен в събота”."[†]

Всички хора по земята – праведните Авел, Сит, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Яков и др., както и грешните, не са имали друг съдник освен собствената си съвест. От никой библейски текст не може да се направи извод, че преди да е бил даден законът четвъртата заповед е съществувала според изказа й в Синайския кодекс.[12]

По време на египетското робство евреите били принуждавани да вършат най-тежката работа (Изх. 1:8-14). Ако е трябвало задължително да имат почивка на седмия ден, при своята постоянна заетост, са щели непрекъснато да я нарушават (защото фараона изобщо не се е съобразявал с постановленията на техния Бог – Изх. 5:2). Мойсей обаче никъде не споменава подобно нещо, което говори, че те не са отбелязвали този седмичен празник. Едва когато Господ ги е извел от Египет и им дал манната в пустинята Син, за пръв път получили нагледен урок как трябва да спазват съботата (Изх. 16 гл.). (Това нямаше да е необходимо, ако те познаваха отпреди тази наредба.) Малко по-късно съботата била учредена като една от десетте заповеди. Отново ще се обърнем към същия автор: "Всъщност кога и защо е установено празнуването на съботата у израилския народ през старозаветната епоха? Отговорът на този въпрос с оглед на разглежданата тук тема е от изключителна важност. При това той ясно е даден в Стария завет. Цитирам най-важните места: “Господ, Бог наш, сключи с нас завет на Хорив. Тоя завет Господ сключи не с нашите отци, а с нас, които сме тука днес всички живи. Лице с лице говори Господ с вас на планината изсред огъня… Тогава Той каза: “Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството… Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ Бог твой; шест дена работи и върши всичките си работи, а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог …, и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе от там с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)” (Втор. 5:2-6, 12-15). От тези думи е съвсем ясно, че заповедта за празнуването на съботния ден е: 1) заповед, отнасяща се само до богоизбрания до Христа израилски (еврейски) народ; 2) дадена му е след извеждането му от египетското робство; 3) трябва винаги да му спомня, че е бил под това робство и че не със собствени сили се е освободил, а Господ го е извел оттам (ст. 15) и 4) тя е белег, печат на сключения завет (свещен съюз) между Бога и еврейския народ след извеждането му от робството.[‡]

В съгласие с изложените дотук разсъждения можем да съдим категорично, че от създаването на човека до извеждането на израилтяните от египетско робство не е съществувала заповед за почивка през седмия ден, а съботата е била въведена едва със синайското законодателство.

Дори след възкресението и възнесението на Спасителя, еврейските християни са продължили да се придържат към всички постановления на Мойсеевия закон, макар той вече да не е бил валиден (виж Д.А. 21:17-26). Те са вършели това не като условие за спасение, а за да декларират принадлежността си към своята нация. След разрушаването на Йерусалим, евреите били разселени по всичките страни на света, но благодарение на традициите си са съхранили народностната си идентичност.[13] В края на времената Бог отново ги събра в пределите на родината им, защото има да играят много важна роля в последните събития описани в откровението на ап. Йоан.

Направените от нас изводи за двете духовни проявления на новозаветната съботна заповед намират блестящо потвърждение и в съчинението на св. Климент Александрийски "Стромати" (194 г. сл. Хр.): "От самото Писание узнаваме, че Бог и обрязването дал не като дело на праведност, но като знамение, по което се разпознава рода на Авраама. (Родоначалникът на евреите първо е бил оправдан чрез вяра, а после приел обрязването като знак и печат на правдата от вяра Римл. 4:9-12 – б.а. В.В.). Защото се казва: "И рече Бог на Авраама ... Целият мъжки пол у вас да бъде обрязан: обрязвайте крайната си плът: това ще бъде знак на завета между Мене и вас" (Бит. 17:9-11). Също говори на евреите за съботата: "Съботите ми пазете, защото това е знак между Мене и вас в родовете ви, за да знаете, че Аз съм Господ, Който ви освещавам" (Изх. 31:13). И така, тези установления били дадени като знаци. Плътското обрязване предизобразявало духовното, защото ние сме обрязани, според апостола чрез "неръкотворно обрязване" (Кол. 2:11), и пророкът говори: "Обрежете крайната плът на сърцето си и занапред не бъдете твърдоглави" (Второзак. 10:16), а съботите приучавали да се привиква всеки ден да бъдем в служба Богу. Защото ап. Павел казва: "Заради Тебе всеки ден ни умъртвяват: смятат ни като овце за клане" (Римл. 8:36), т.е. ние сме се посветили на Бога и през всяко време служим на нашата вяра и пребиваваме в нея, като се въздържаме от всяко любостежание (користолюбие), не придобиваме и не владеем никакви земни съкровища. Освен това съботата посочва и на Божия покой след творението, т.е. на царството Божие, в което човек след като премине в служение Богу, ще се успокои и ще бъде участник в Божията трапеза."

2. Неделята – символ на новото създание.

Първият ден е свързан с творческото начало. В него бяха направени небето и земята, а по-късно и всичко, което е в тях (Бит. 1 гл.). След грехопадението обаче, старото създание беше подчинено и предадено на разрушението (Римл. 8:20, 21). Но Бог промисли едно дело на изкупление за цялата вселена, което се осъществи чрез кръстната смърт на Спасителя (Йоан 3:16). С възкресението на Исус Христос започна обновяването на всичко (ІІКор. 5:17). Заедно с Него Бог ни съживи и ни направи първи плодове на новото създание (Ефес. 2:5-7; Як. 1:18;). Накрая Той ще построи съвършен свят, който ще населяват всички праведни същества (Откр. 21:1-7).

За най-великото събитие, с което бе дадено началото на новия век, е пророкувано още в Псалмите: "Затова се зарадва сърцето ми и се развесели езикът ми; а още и плътта ми ще почива в надежда, защото Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя Светия да види изтление" и още "Господи, Ти изведе душата ми от преизподнята и ме оживи, за да не сляза в гроба" (Пс. 16:9-11; 30:3). На друго място се казва: "Камъкът, който отхвърлиха зидарите, стана глава на ъгъла. От Господа е това и чудно е в нашите очи. Този е денят, който Господ е сътворил; да се зарадваме и развеселим в него" (Пс. 118:22-24). Христос е камъкът, който зидарите отхвърлиха (ІПетр. 2:4-8). Но Той стана глава на ъгъла и върху Него беше съградена църквата (Ефес. 2:20, 21). В "деня", в който нашият Господ възкръсна, ние трябва да се веселим, да се радваме и да ликуваме, защото победи смъртта, пъкъла и дявола. Както е писано: "Унищожи смъртта и осия живот и безсмъртие", "О, смърте, къде е жилото ти? О, шеол, къде е победата ти?", "За да премахне ... този, който има властта на смъртта, сиреч дявола" (ІІТим. 1:10; Ос. 13:14; Евр. 2:14). В една стара пасхална песен се пее: "Да се радва цялата природа: Небесата справедливо да се радват, земята да се весели и целият свят видим и невидим да празнува, защото Христос вечната правда възкръсна".

В кой ден е било официалното християнско богослужение?

Адвентистите смятат, че посещенията на Исус и апостолите в синагогите показват одобрението им богослужението да се провежда в събота. Затова първите християни, според тях, са се събирали именно в този ден.

Нашият Спасител е живял в края на старозаветната епоха, когато всички израилтяни редовно са ходили в синагогите, където всяка събота се е прочитал Мойсеевия закон. Поради тази причина не е чудно, че Той е използвал за своята обществена проповед събранието на вярващите (Мат. 4:23; Йоан 18:20). През останалите дни, Господ е поучавал людете на всяко място – по градовете, в селата, сред природата. Значимите годишни празници Той най-често е прекарвал в Йерусалим, като е прогласявал "благовестието на царството" на стеклия се там народ. (Означава ли това, че ние също трябва да спазваме еврейските религиозни традиции? – виж Йоан 2:13-23; 5:1-47; 7:2-39; 10:22-42; 12:12-50 и др.)

След Неговото възнесение учениците Му отначало ходели ежедневно в храма и синагогите, като проповядвали в Христовото име покаяние за прощение на греховете (Д.А. 2:46-47; 3:1-26; 5:12-14, 42; 6:7-10). По-късно им е било забранено от главните свещеници да разпространяват вярата си, а след трагичното убийство на дякон Стефан от освирепелите противници на християнството, престанали да посещават еврейските религиозни средища и се събирали само по домовете (Д.А. 4:18; 5:40; 7:60; 12:12-17).

Когато ап. Павел влизал в някой град, първо се отправял към синагогата в съботен ден, защото е трябвало най-напред да донесе благовестието на евреите. Но след като опозиционно настроените среди го изгонвали от там, той заедно с всички повярвали образувал нова църква (Д.А. 13:14-52; 14:1-7; 16:13-15; 17:1-17; 18:4-21; 19:8-10).

Във всички подобни случаи, отбелязани в Новия завет, става въпрос за богослужения според юдейската религия, на които Исус и апостолите са канени като гости да четат Писанията и да проповядват. Никъде в тези пасажи не откриваме дори намек, че християнските събрания също са се провеждали в събота.

Съществуват обаче достатъчен брой текстове, които косвено и пряко свидетелстват кой ден са празнували християните. Когато Исус възкръсна, в първия ден сутринта се откри отначало на жените мироносци, следобяд – на двамата пътника за Емаус, а вечерта – на всички Свой ученици, които бяха заедно в една стая (Мат. 28:1-9; Лука 24:13-32, 33-42). С повторното Си явяване след осем дни пак в неделя, Той затвърди този ден като време за християнско общение (Йоан 20:26-29). Показателен е и фактът, че изливането на Св. Дух на Петдесетница, при което църквата е била учредена и облечена със сила, също е станало на събранието в неделя (Д.А. 2:1-4; виж Лев. 23:15, 16).

Ап. Павел пише на коринтяните: "В първия ден на седмицата всеки от вас да отделя според успеха на работите си, и да го има при себе си, за да не стават събирания когато дойда" (ІКор 16:2). Защо е посочен първият ден, а не някой друг ден от седмицата? Очевидно Павел не е знаел точно кога ще пристигне при тях, но общото им събрание е щяло да бъде в неделя. Поради тази причина е трябвало да носят със себе си това, което са приготвили, за да му го предадат лично, а не тепърва да започват да събират дарения. (От Д.А. 11:27-30 знаем, че по това време в Юдея е имало голям глад. Явно апостолът е бързал да изпрати помощите в Йерусалим, за да бъдат разпределени между ония, които са били в нужда – ІКор 16:3, 4).[14]

Има един текст, който с абсолютна сигурност посочва кога християните са провеждали своите богослужения: "И в първия ден на седмицата, когато бяхме събрани за разчупването на хляба, Павел беседваше с тях, понеже щеше да отпътува на сутринта; и продължи словото си до среднощ" (Д.А. 20:7). Адвентните богослови обаче се стремят с всички сили да замъглят напълно ясното значение на тези редове и да им придадат съвършено друг смисъл. Те твърдят, че в случая става въпрос за едно извънредно събиране в събота вечер след залез слънце (тогава е започвал първият ден), защото ап. Павел е трябвало да замине на другата сутрин. Поради оспорването от тяхна страна на този пасаж, ще го разгледаме по-обстойно в цялостния му контекст. Ап. Павел е бил в Троада от седем дни (ст. 6). Ако се е налагало да отпътува толкова спешно, могъл е да нареди за един-два дни да бъде съобщено на всички хора от църквата да се съберат, за да им предаде своите наставления и веднага да тръгне за Йерусалим (ст. 16). Но да предположим, че не е имало възможност християните от града и околностите да бъдат извикани през седмицата. В такъв случай, според адвентистите, те е трябвало да бъдат в общение през съботния ден. Нашите опоненти ще могат ли да отговорят на следните въпроси? Защо тогава не е написано, че поклонението в църквата е било на седмия ден? Началото на изречението в Д.А. 20:7: "И в първия ден на седмицата, когато бяхме събрани за разчупването на хляба..." говори за обичайно, повтарящо се действие. Поради какви причини вярващите са пропускали светлата част от деня в събота, та са правили своите събрания чак след залез слънце? През този период не е съществувало повсеместно гонение, за да се налага да се крият и общуват през нощта. Но дори да беше така, богослужението трябваше да се състои в петък след залез слънце, т.е. в началото на съботата (по такъв начин апостолът щеше да разполага и с повече време за пътуването си). Какво събитие са отбелязвали християните вечерта при започването на първия ден? Възкресението на Исус е станало около изгрев слънце, затова напълно логично е богослуженията да са се провеждали именно в неделя сутринта.[15] Така всичко си идва на мястото – ап. Павел е разисквал с учениците и ги е увещавал през целия ден (може би с малки почивки) и словото му е продължило до среднощ. Той е давал последните си наставления на църквите в края на третото си мисионерско пътешествие, защото никой от тях е нямало да го види повече (от 17 до 38 ст.).[16]

В заключение ще кажем, че християните изпълняват съвършено новозаветната събота като имат посветен живот на непрестанно служение пред Господа и намират своя духовен мир в Него. Те провеждат своите богослужения в първия ден от седмицата според образеца даден ни от апостолската църква. Неделята напомня възторжено за Христовото възкресение, с което беше прогласена победата над смъртта, и символизира новото творческо начало на духовна и физическа промяна на цялото създание.[17]

Исторически свидетелства.

Имаме всички основания да считаме, че адвентните историци умишлено манипулират своите последователи относно учението на ранната църква за съботата и неделята. Те никога не цитират най-важните твърдения в това направление на християнските писатели от следапостолския период, а дават само собствената си интерпретация на техните трудове, която често е напълно погрешна и преиначена. Тук ще приведем кратки откъси от съчиненията на светите отци от началото на ІІ до средата на ІV век, за да може всеки читател да си направи сам заключение, какво е тяхното мнение по този въпрос.

В края на жизнения си път ап. Йоан отговарял за църквите в Мала Азия. Поради своята дейност около 90-100г. сл. Хр., той бил заточен на остров Патмос. Там Господ Исус Христос му се явил във видение и му дал послания до някои от тези църкви (Откр. 1, 2, 3 гл.). В никое от тях обаче няма изобличение, че християните са нарушили "най-важната заповед", като са променили седмичните богослужения от събота в неделя (според адвентистите това било станало между 70 и 135г. сл. Хр.).

Отбелязваме горепосоченото, защото има и запазен документ от неговия ученик св. Игнатий Богоносец, епископ по това време в антиохийската църква (която е била в същата област). В посланието си до магнезийците (107г.), той казва: “Всеки любящ християнин нека свято да почита Възкресния (неделния) ден, като празник на Христовото възкресение, най-славен от всички дни. … Нека не се поддаваме на измамата на чужди учения и стари разкази, от които няма полза. Защото, ако живеем, като пазим Стария еврейски Закон, с това ще докажем, че благадатта не ни е докоснала. Затова възпитания в стария закон и дошел в светлината на новата надежда, нека остави пазенето на съботата и да почита деня на Възкресението (неделята), установен чрез Христовата смърт и изявил на нас живота в Христа”.

Друг (независим) източник от този период също ни говори, че християните са се събирали в неделя сутринта. Проконсул Плиний в писмо до император Траян (106 г.), пише: “Християните имат обичай да се събират в определен ден преди разсъмване и да пеят песни на Христа, като на Бог. Тоя определен ден е осмият, когато Исус Христос възкръснал”.

В “Послание на св. ап. Варнава” (120 г.), гл 14, четем: “Ето защо пазим осмия ден с радост, денят именно, в който Исус възкръсна от мъртвите”.

“Апостолски постановления” (125 г.), кн. VІІ, гл. 30: “В деня Господен се събирайте винаги, благодарете на Бога и изповядвайте с какво сте облагодетелствани от Него чрез Христа. … Събирайте се в Божия дом в деня на Христовото възкресение. … В Господния ден отивайте в храма заради учението за благочестието и за спомен на възкресението Христово”.

От някои писания на св. Юстин Мъченик (които се потвърждават и от Евсевий), се разбира, че той е празнувал неделята още когато е живял в Ефес, т.е. преди 135 г. (по-късно се е преместил в Рим). В своята “Първа апология” (155 г.) до император Антонин, гл. 67, той казва: “Което отначало не е било задължително, то не е задължително и сега при Христа. Ако до Авраам е нямало нужда от обрязване, а до Мойсей от събота, то и сега, когато по волята на Отца, Син Божи Исус Христос се родил без грях от дева, също няма нужда от тях”. По-нататък продължава: “… Но неделята е денят, в който всички ние правим своето събрание, защото той е първият, в който Бог направил изменение в тъмнината и веществото – създал света, а Исус Христос, нашият Спасител, в същия ден възкръснал от мъртвите. Защото Той бил разпнат в деня преди онзи на Сатурна (събота), а в деня след онзи на Сатурна, който е ден на Слънцето (неделя), като се явил на своите ученици, Той ги учил на тия неща, които ние ви представихме за Ваше размишление”.

Същият църковен учител в книгата си “Разговор с Трифон юдеин” (165 г.), гл. 19, като споменава имената на Адам, Авел, Енох, Лот и Мелхиседек, споделя: “Всички тези праведни мъже, макар че не почитали съботите, са угодили на Бога”. На друго място пита: “Има ли нещо друго, приятелю мой, за което да ни осъждате, освен това, че ние не живеем по закона, не се обрязваме по плът като вашите прадеди и, че не пазим съботите като вас”?

Св. Ириней Лионски в съчинението си “Против ересите” (203 г.), кн. ІV, гл. 30, заявява кратко и ясно: ”Авраам повярвал в Бога без обрязване и без събота”.

Тертулиан “Срещу юдеите” (223 г.): “Понеже Бог е поставил Адама без обрязване и празнуване на съботата, Той благоволил и към сина му Авеля, който е принасял жертва без обрязване и пазене на съботата. Той приел снизходително онова, което Авел Му принесъл чистосърдечно, а отхвърлил жертвата на Каина, който неправилно осветил жертвата си. И Тоя Бог спасил от потопа (Ной и семейството му) без обрязване и празнуване на събота. Даже съвсем праведния Енох взел от тоя свят без обрязване и празнуване на събота. Той не вкусил смърт и е посочил, че и без игото на Мойсеевият закон може да се угоди на Бога. Дори Мелхиседек, свещеник на Бога Всевишний, бил въведен в свещенство без обрязване и празнуване на събота”.

Св. Петър Александрийски (311 г.), правило 15: “Ние празнуваме неделния ден, като ден на радост, заради възкресението в него”.

Евсевий Кесарийски (340 г.), кн. І, гл. 4, като говори за патриарсите отбелязва: “У тях нямало обрязване, нито съблюдавали съботи, както и ние … такива неща не са за християните”.

Най-добре становището на християните от онова време е изразено на църковните събори. Двайсето правило на първия вселенски събор, проведен в град Никея (325 г.), гласи: “Понеже някои коленичат в неделния ден и в дни на Петдесетница, то за да има еднаквост във всичко и във всички епархии, светия събор постанови в поменатите дни стоешком да се възнасят молитви към Бога”.

По-късно местният Лаодикийски събор (343 г.) със своето 29-то правило постановил: “Не се позволява на християните да юдействат и да празнуват съботата, а в тоя ден да работят. Като християни да празнуват неделния ден”. (Противно на мнението на някои адвентни автори, на този събор папата не е присъствал, нито е изпращал делегати.)

От всичко казано дотук се разбира, че учението за съботата и неделята има своето категорично основание в Новия завет, било е спазвано още от възникването на християнството и е останало до ден днешен непроменено в църквата. (Претенциите на адвентистите, че то е наложено най-вече от римо-католицизма едва след ІV век и разпространено по целия свят са напълно безпочвени. Както отбелязахме още в първа глава, папата никога не е имал власт над цялата църква.[18])

Ще завършим с изповедта на бившия адвентен проповедник Д.М. Кенрайт, който заемал високи длъжности в тяхното общество в Съединените щати: "След като приех седмия ден и най-широко го проповядвах повече от четвърт век, аз съм доволен, че това беше една заблуда, и че благословението Божие не върви с нейното приемане. Като хиляди други, когато прегърнах седмодневната събота, аз мислех, че всички доводи бяха на едната страна тъй пълни, тъй ясни, че никой човек не би могъл да отхвърли съботата и да бъде честен. Очудваше ме само, че не всеки ги вижда и не всеки ги приема.

След като пазих седмия ден двадесет и осем години; след като бях убеден повече от хиляди, които да я пазят; след като изчетох Библията стих по стих повече от двадесет пъти; след като изследвах според крайните си способности, всеки текст, ред и думи, които имаха макар и най-далечно отношение към въпроса за съботата, след като ги прегледах в оригинала и в много преводи; след като рових и речници и конкордации, тълкувания и дикционарии; след като четох много товари книги по въпроса за и против; след като четох всеки ред във всички древни отци по тоя въпрос; и след като написах няколко съчинения в полза на съботния ден, които задоволяваха моите братя; след като видях плодовете от пазенето на съботния ден; след като прецених всички данни със страх Божий, аз окончателно реших в ума и съвеста си, че фактите са против пазене на съботния ден."[§]

Мнозина адвентни водачи твърде добре разбират несъстоятелността на редица от своите учения, но поради обвързаността си с тази църква, служебното си положение и материалната си обезспеченост продължават да ги поддържат. По такъв начин те затвърждават в последователите си една заблуда, която ги отдалечава от християнството. Нека да им обърнем внимание обаче, че така рискуват да загубят не само тяхното, но и своето собствено спасение в Христа Исуса (дори отговорността им пред Господа ще бъде много по-голяма, отколкото тази на слушателите им).[19]

Днес все повече редови членове на това движение започват да се запитват доколко издържани са техните учения и практики в светлината на Новия завет. Затова нашият приятелски съвет към адвентните ръководители е по-скоро да преминат на християнски позиции – само така ще могат да спасят своите църкви от сътресенията, които ги очакват.

(Във втората част на книгата ще разгледаме останалите еретични доктрини на това движение – есхатологията (2300 денонощия, изследователския съд, тълкувание на Откровението), ученията за безсъзнателното състояние на душите след смъртта, за унищожаването на нечестивите в огненото езеро, за грешната природа на Исус Христос и др.)