1. Риба в мътилката
Помните ли времето, когато протестантските богословстващи полемизираха сякаш успешно с православните свещеници, с "коравите атеисти", впечатляваха младите хора и донякъде интелектуалстващите? Аз го помня добре това време, защото съм живял с тяхната проповед твърде дълго, опитвайки се да сглобя за себе си някакъв удоволетворителен синтез от разпокъсаните теологични и философски възгледи, които тя ми предлагаше. Бях си направил същински коктейл от идеите на Карл Барт и Чарлз Спърджън (опитайте да ги съвместите тия двамата и ще усетите за каква интелектуална шизофрения говорим) Калвин, Лутер, Уесли и Бънян. Кажа ли, че съм се чувствал добре в него, ще излъжа. Мнозина обаче около мен си живееха великолепно в този богословски микс, считаха се за новатори и откриватели, за особено успешни следовници на Бог Дух Свети, поради факта, че непрекъснато са готови да пренаредят мисловния си свят. Оставих ги да се изживяват тъй както им се нрави, да се чувстват знаещи или объркани, според момената си емоционална нужда. и си тръгнах от протестантизма. Прочетох книгата на дяк. Андрей Кураев „Писмо до протестантите за Православието” и един голям учебник на Милард Ериксън, който събуди интереса ми . към Светите отци на Църквата. Вселената, разкрила се пред мен, така ме погълна, та не ми остана никакво време и желание да се занимавам с кръжащите край мене „начинаещи мислители”, макар да имах известно признание помежду им, като перспективен младеж, който с течение на времето ще улегне – сиреч ще спре да настоява на своето си и ще бъде твърде доволен и само от това да коментира до припадък разни нескончаеми въпроси.
После нахлу "духовност" от всякакъв вид и естество. Хората станаха скептични към новостите и тези от тях, в които остана някакво желание да търсят щастие и вътрешно удовлетворение в религиозността, а не в материалните притежания и удоволствието като самоцел, се затвориха в "елитни малки групички" или у дома си преживяваха вяра такава, каквато намираха за подходяща и приемлива. С две-три думи: времето на пълните стадиони и преливащите от банкноти кепчета за дарения, минаващи между редиците, свърши. Свърши се и със сериозните финансови инжекции от разни западни фондации, които иначе наливаха луди пари, за да подпомогнат евангелизирането на атеизирания от комунистите и бездруго склонен към обредничене и "православно идолопоклонство" български народ. За кратко нашенските пастори успяваха да доизцедят чуждестранните дарители. Да напълнят няколко автобуса с "мургави протестанти", хора на средна и предпенсионна възраст и тук-там някой младеж за имидж, извозвайки ги от съседни села, за да ги представят като "евангелизирани българи" в градска зала или скромен стадион. Това беше план за краткосрочно оцеляване. И нямаше как да продължава твърде дълго. Обикновените психологически трикове вече не вървяха. Дори интелектуалците прочетоха достатъчно количество книги, за да се научат на предпазливост към разните атракционисти, опитващи върху им способностите си в хипнозата и груповата сугестия. А аз искрено се радвам, че по това време бях извън събитията, защото ако има нещо, което истински ме подлудява, то е да наблюдавам процеси на обезобразяване.
Така “Божиите гинерали” измислиха друго. Тия отдавна го бяха измислили, но болшинството традиционно протестантски лидери не бяха стигнали все още гореописания теологичен банкрут и не им се доверяваха. Настана време за
2. Евангелието на просперитета
Какво ги боли хората? Как да достигнем сърцата или поне вниманието им? Те са бедни, боледуващи, унизени... Или Вярата в задължителното Божествено изцеление за протестанта, вярата, че той непременно ще стане богат.
Но, чакайте!
Той ще просперира не, ако е верен на Божия Закон, разгърнат във всичките му аспекти и така гарантиращ на следващите го личен духовен и материален просперитет, добър интегритет в обществото и преобразуване на самото общество, цялостно или частично, според принципите на този Закон, а ако адаптира религиозното си чувство, така щото да пулсира то в ритъм, който пастора задава. Т. е. "Евангелието на просперитета" като идеологическа дрога, която да върне тълпите по залите и стадионите.
Тълпите не се завърнаха. Защото нахлуващите от Далечния Изток учения, предложиха по-приемлив за индивудуализиращия се вярващ път към “просперитет” - рейки, теософия, йога, фъншуй. Пък християнството, дори в своите нескопосани и плитки сектантски девиации, си остава общностна религия. Индивидуализмът винаги е възвестявал неговата смърт. Пасторите могат да злоупотребяват с тази страна на вярата, но не и да я пренебрегнат. Когато тия се опитват да влязат в конкуренция с мамливите учения на Изтока, без да имат база, върху която да стъпят, за да им противопоставят сериозен конкурентен продукт, започват неразумна авантюра, чиито резултат е трайна дезинтеграция - от един момент насетне не остава друга възможност за тях, освен да се съгласяват, стъпка след стъпка, с всички твърдения на изнасящите Бога и личността от тук-и-сега в сфера, отвъд всякакви понятия за добро и зло, където никакъв Закон не обуславя ваимоотношенията, но религиозността се превръща в най-силния наркотик - вместореалност. Докато в един момент станат излишни, защото изчезва от теологията и проповедта им въобще понятието за Личностен Бог. Христос, в качеството Му на „на баба милото внуче” за пенсионираната начална учителка или „принца с червено ферари” за фрустрираната девойка, не е вече същия Христос, Когото Бог-Отец въвежда във Вселената, за "да Му се поклонят всички Ангели Божии" (Евреи 1:6). Такъв Исус е просто картинка в сектантска брошура, а не Личност, увличаща „всичко и всички” в Своя път на Рождество, Проповед, Страдания, Смърт и Възкресение. Това обезобразяване на Бога, а впоследствие и на Неговите следовници, се случва, защото идеолозите на Подмяната предварително са пренебрегнали множество презумпции, които ордодоксалния възглед за света, човека и обществото предлага. Следователно в един цивилизационен сблъсък между Християнската Ортодоксия и Духовете на Изтока пред тях остават само две възможности - или да станат православни (ако искат да останат въобще християни) или да се прехвърлят в друг "бизнес"…
Но те, не само не искаха да работят, но и не разсъждаваха толкова сложно. Релациите между "Мисля, следователно съществувам" (усилието да бъдеш на Декарт) и "Мисля, значи така е" (жертвеността, макар налудничава, на Дон Кихот) бяха маловажни. Имаше я само "хубавата" българска поговорка: "Който не му мисли… живее” и „Мисля, следователно съществуваш”
Така се роди най-последната („трета визия”) за църковно присъствие в обществото:
3. Църквата/ите/ като пета колона на Европейския Глобализъм
Ние не можем и няма да я приемем, макар очевидно да е намерила множество подръжници, прескачайки конфесионалните прегради на протестантизма и преливайки в някои православни кръгове. Защото сме възпитавани в друг светоглед. За нас ценност е диалога – диалог, при който търсиш другия, за да разбереш какво, как и защо той мисли, да се съотнесете един спрямо друг, честни пред необходимостта от промяна, когато е необходима. Защото „религията” и идеологията на Глобалната империя е Светския хуманизъм и тя агресивно се стреми да обезличи всяка една религиозна традиция, която препятства осъществяването на онази стара мечта – възсъздаването на Вавилонската кула – сиреч търси се не диалог, а унищожението на другостта, ако не позволява да бъде редуцирана. Тази „религиозност” смята себе си за съвършена и „сградата”, която възсъздава – Глобалната Империя за истински „баб илу” – врата към абсолютното и пълно щастие.
В градежа на древната кула човеците търсили обезличаването си – преодоляване на различието чрез участие в „общо дело”, за да се скрият от кризиса на истинския диалог и общение, от нуждата от промяна. И този техен план Господ съсипал като насилствено подчертал различието, „разбърквайки езиците им”, за да им покаже, че единство, без усилие да разбереш другия, е неосъществимо, нереално.
Теология на Завета
Вместо всичко това Християнската Ортодоксия съдържа като присъща и най-добре отговаряща на нуждите на човека и общността Заветната теология. Понеже тя не черпи епистемологичните* си основания нито от ученията на Изтока, нито от Постмодернистичния запад с неговите Утопии, а се корени и изгражда само върху юдео-християнския синтез, затова и представлява една завършена и цялостна система за познаване на света и нещата, на личността и нейните взаимоотношения с Бога – намирането на целта, мястото и предназначението им, на мярата и употребата, на смисъла и истинските перспективи пред тяхното развитие.
„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята.” (Битие 1:27-28)
Според либералните волнодумци този текст стои извън всякаква логика. Той стои сам за себе си като някакво добро Божествено пожелание или най-много – има зона на приложение единствено в онази Райска градина, която сама е извън всяка логика и реалност – някаква красива приказка с дървета и летящи крокодили, които освен че летят, но и говорят. Извън градината е злобен, гаден, тъмен свят (как ли пък ще е тъмен, след като според значението на названието си, най-малкото, е светъл ???) където Адам и Ева са изгонени, след грехопадението, за... наказание...
Но, първият Завет на Бога с децата Му е: „напълнете земята и обладайте я”, а не „гонете се голи из градината”. И забраната „от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш”, с която някои заместват Завета: „Напълнете земята и обладайте я” е не заради друго, а именно с учителна функция – действено признаване на Божието всевластие. Заветът се крепи на действена и креативна заповед, а не на забрана-табу. Господството на Човека в Градината, която „обработва и пази” като подготовка за превземането (култивиране) на останалата земя е господство под Бога, не царуване, а князуване. И по друг начин казано – привеждането на Творението под Бога, Комуто то принадлежи. Човекът, съгласно първоначалния план на Твореца, е педагог (детеводител) за останалата твар, но понеже той се провали в това призвание, за самия него стана необходимо да получи друг педагог – Законът със „заповедите и постановленията”. А господството в Градината е разширяващо се господство – с тенденция да обхване и останалата земя (според заповедта). Или ние сме дуалисти, които вярват, че Бог-Суверена (Творец на всичко видимо и невидимо и Вседържител) Е безсилен и склонен да остави „владения за дявола”? Но има днес хора, изповядващи такъв възглед (макар да не го вербализират, но на практика): Църквата била възстановен рай и нямало какво да се тревожим за „териториите извън нея”. Да, на практика самозадоволяваме душевните си нужди в границите на „една градина”, чувстваме се щастливи до безметежност. Тогава е бил прав Ницше, който обвинява християните затова, че копнеят за някакъв нескончаем шабат, благословен от Самия Господ Бог мързел?? Не, не е бил прав. Защото ортодоксалния подход е съвсем различен.
И така Моисеевият закон, който регулира взаимоотношенията в общността на вярващите в Яхве, а и задава идеала и стандарта, към който да се стремят във всяко едно общество, в което Господ ги постави да живеят по един или друг начин, не е отстъпление от Първия Завет, нито е някакво преходно умопомрачение на Законодателя, от което Той излязъл около 1500 години по-късно. Този род възгледи са широко пропагандирани от апологетите на „градинарското християнство”. Техния рай е компот – има вътре всичко, което ви се дояде: праскови и череши, зарзали и пъпеши, дини и ябълки. Няма го обаче онова предизвикателство, което на нас ни харесва и което ни прави щастливи, дава ни удовлетворение и радост от това, че ходим пред Бога и живеем в Завета.
Освен анекдота, можем да кажем и нещо значително по-сериозно.
Тия последните ползват без стеснение презумпциите на неоезическата философия и религиозност, като с тях оправдават съществуването на „някои християнски добродетели”. Ако господстващата утопия е хуманистична, те охотно представят пацифизма и толерантността като основни християнски ценности. Основават ги върху думи на Самия Спасител, тълкувайки ги половинчато и извън всякакъв контекст. Забравят например факта, че когато Господ казва „ударят ли ти плесница, обърни и другата страна”, Той не го прави, за да се понрави на слушателите Си. Казва това именно на хора, настроени изключително войнствено, очакващи от Него да ги поведе във въоръжен конфликт с Рим. В друга ситуация е меко казано непримирим до нетърпимост към фарисейските еквилибристики и злоупотреби със смисъла на Закона или садукейската надутост.
Когато пък утопията е отявлено тоталитарна, те цитират св. ап. Павел, според когото „всяка власт е от Бога /поставена/”. Само че, първите два-три века от историята на Църквата са белязани от твърда и неотстъпчива християнска гражданска позиция, която не се задоволява с това да критикува тоталитаризма на цезаревата власт, относно само нейното желание да види смачкана апостолската проповед и да забрани практикуването на новата религия, но това е критика на почти всяко едно ниво от религиозния и социален живот. И не е само Тертулиан, който прави така. Светите отци охотно и без притеснение коментират недостатъците на античната философия, Златоустия Архиепископ на Константинопол например отива наистина докрай, като завява, че от устата на прехвалени философи като Платон е „говорил лют бяс”. За да осъзнаем цялата сериозност на тая критика, трябва да вземем предвид, че Платон именно е автор на съчинението „Държавата”, а неоплатонизмът, ширещ се сред интелектуалците от времето на св. Йоан Златоуст, ползва именно метафизическата схема, зададена от древния философ, където социалните взаимоотношения и закономерности се обосновават чрез ключовата за Платон идея – съществуването на небесен „свят на идеи” и земен „свят на неща”. Светите отци отказват да възприемат късно-античната еклектика, но проповядват усвоения и обогатен от християнската традиция Моисеев закон, който е етически основан и третира проблемите презумптивно и казиустично и малко се занимава с „метафизически въпроси”, освен в обосноваването на необходимостта от съботна почивка (шабат) върху Божията почивка след края на Шестоднева, описана в началото на кн. Битие. Понеже добре разбират, че езическата метафизика води със себе си личностна несвобода и детерминизъм – „Боже, благодаря ти, че съм се родил мъж, елин и свободен”, докато Божия закон е освобождаващ, защото поставя съвсем удоволетворими изисквания, етически измерими. С други думи казано – Отците на Светата Църква обявяват война на самите устои на езическата антична цивилизация, а не просто настояват за демократично право на християните да упражняват религията си като „religia legita” (позволена и законна религия). И повече от това – имат какво да предложат като алтернатива – Законът на Моисей и Философията на Синайското Законодателство, осмислени, приложени и претворени в Християнската Евхаристия.
„Защото, ако пазите всички тия заповеди, които ви заповядвам да изпълнявате, ако обичате Господа, вашия Бог, ако ходите по всичките Му пътища и се привързвате към Него, то Господ ще изгони всички тия народи отпреде ви, и вие ще завладеете народи, които са по-големи и по-силни от вас; всяко място, на което стъпи ногата ви, ще бъде ваше: вашите предели ще бъдат от пустинята и Ливан, от реката, река Ефрат, дори до морето, що е на запад (Второзаконие 11:22-24)
Удоволствие е за мен да повторя: Моисеевият закон е педагог, той е средство за превъзпитание на човека – връщането му в Завета. Понеже Бог не прави компромиси с целите Си – ако човек трябва да влезе в мандата си на господство, Той ще употреби всички средства, за да го въведе в него. Законът на Моисей е точно метод за осъществяване на праведно господство. Метод несъвършен, доколкото борави със забрани и писани постановления, на моменти даже с табута, изпълнен и превишен в Личното Себеразкриване на Господ Иисус Христос. Но пак промяната не е в целта, а в метода – ние не следваме Ковчега с плочи, на които са записани заповедите, а водени от Бог - Дух Свети, следваме Христос, увличайки в Него със себе си всичко, което докосваме в Богослужба.
Евангелието не задава друга цел. Новозаветната есхатология (учение за бъдещето) не сочи други перспективи. Защото есхатологията започва още със самото Сътворение и нишката й тръгва още с онези думи на Завета: „напълнете земята и обладайте я”. За да обяснят проповедниците на „градинарското християнство” защо има промяна „в плана” и защо човекът от активно съдействащ на Бога в утвърждаването на неговия Суверенитет, трябва да се превърне в пасивен очакващ „избавлението си” като във френска драма от „mashine dieu”, ще трябва първо да предифинират смисъла на Божия образ, заложен в него. Но, ако го сторят, ще трябва и Самия Бог да изхвърлят от Творението Му
Църквата не е плаващ остров сред враждебен свят, сравнително защитен, който пътува към времето, когато ще се появи Бог (почти изневиделица), за да пресуши морето на световното зло. Църквата е начало на Пресътворението – Царство на „Отец, Син и Свети Дух”, което има своя Конституция – Божия Закон. Повече от това. Тя е царство, което се разширява, когато се намерят такива, които да вземат на сериозно думите на Спасителя:
„А Той им рече: видях сатаната, как падна от небето като светкавица; ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди” (Лука 11:18,19)
„Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън. И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си.” (Йоан 12:31,32)
Критика на либералното празнодумство
Изповядващите библейската Заветна теология често биват обвинявани в стремеж към себеправедност, в законничество, в легализъм, в морализъм. Но въпросът никога не е със или без морал. Въпросът винаги е бил върху какво се обосновава морала. Когато е върху човекоцентрична религиозна система, вместо върху Богозаконието, тогава точно ние сме в пълното си право да говорим за нечий стремеж към себеправедност – праведност, построена на своите си собствени интелектуални и душевни качества и достижения или според думите на Пророкът: „правда като омърсена дреха”.
Ние не сме и перфекционисти, защото Божия Закон иска от нас последователност, а не перфектност. Перфекционизмът, напротив, се наблюдава там именно, където има отстъпление от принципите на Заветната Теология – уеслейанската ерес и породения от нея пиетизъм, когато религиозността стане средство за индивидуално себепречистване, а не в съотносимост с другите и света – етическа и динамична, духовна, а не психологическа и изцяло интровертна, душевна.
Така обсноваваме превъзходството на Заветната Телогия (теономичния възглед за света и човека) не само върху Свещеното Писание и Свещено Предание, но и върху здравия разум. Срещу това стоят няколко теологични концепции, част от които изброихме и тук, за които писахме и в „Благотворителността в библейска и църковна перспектива” преди време с основно протестантски и римокатолически произход.
Но най-сериозно се откроява една вълна от човешката религиозност, непрестанно опитваща се да претопи и предифинира истините на християнското откровение в последно време, според идеите на философската претенция, която е човекоцентрична и поради тази причина – Богоборческа.
Икуменическата прелест *
Ако вие следите полемиката по въпросът със Стария Богослужебен календар от последните няколко години, едва ли няма да ви направи впечатление един натрапващ се постоянно аргумент, използван от привържениците на Новия календарен стил – „Това ли е най-важното?!” Такъв именно въпрос ги показва като отявлени икуменисти. Защото подходът е характерен за изкушените от икуменизъм.
Зададем ли обаче контра-въпроса: „Добре, кое тогава е „важното?”, получаваме наистина странен коктейл от отговори, никой, от които не може да бъде разгърнат в библейска и светоотеческа последователност, защото расте върху тези неоезически презумпции (или по-хубаво казано анти-презумпции) за които по-горе писахме.
Най-важна била любовта.
Толерантността.
Позитивизмът.
Диалогът.
Истина, изговорена без любов, не била никаква истина. Ами дали тогава да спестиш някоя истина ще е проява на любов, понеже си станал сутринта накриво или пък не ти идва някак си отвътре да изкривиш гримасата така, че да излъчваш любов, според всеобщите представи. Само че, в решимостта да говориш винаги истината се съдържа достатъчна мяра любов – любовта, която е жертвена и жертваща, която не търси своето. Другото е манипулация и средство да се омаловажат стойността на това, което казваш – няма значение вярно ли е или не, модерномислещия неврастеник ще ти заяви – „Изговаряш го нелюбовно, затова и няма да те слушам, аз съм висшата ценност, средоточие и е истинско престъпление да ми одраскаш с някоя по-чепата дума носа”.
Така е и с толерантността. Влизайки в полемика с някого, аз показвам достатъчна толерантност. Най-малкото с това, че осмислям и се стремя да опровергая аргументите му. Така е и с всички останали неща, стойността им се мери според „общата полза, личното душеспасение и славата Божия”, а не според това как миришат или как звучат.
Но икуменически мислещият, щом се сблъска с парлив въпрос, който няма как да намери своя траен отговор без конфликт, без да се мине през кризис, се отдръпва от него като попарен. Това не било конструктивен въпрос. Или пък с лъжесмиреното оправдание – ние ли сме най-умните, че да го разрешим, дай да мислим за нещата, които ни обединяват, а не за тия, дето ни разделят.
И така съвремения икуменизъм е всъщност бунта на масите срещу всяка интелектуална аристократичност, опит да утвърдят своето право да обговарят (авторитетно) всякакви въпроси хора, неположили нужното усилие първо сами със себе си да ги изяснят.
Опитайте се да обясните на такъв, че учението филиокве не е дребен „обреден” въпрос (честна дума и това доживях да чуя от „учен” богослов) ами е нещо, което влече следствия в разбирането на цялата Триадология (учение за Св. Троица) че папската претенция поставя на съвсем различни и даже антихристиянски основи еклесиологията (разбиране за Църквата). Ще каже, че сте умник, може и комплимент да ви направи, но след време ще го чуете убедено да повтаря същата своя стара любима глупост. Попитате ли го защо, обезателно ще се обиди. Важно е какво той чувства или какво на него му се струва вярно.
И ето как се върнахме обратно при въпроса с приоритетите – кое е важно и кое не е. Добър отговор не може да му даде никоя човекоцентрична религиозна система, а икуменизма е именно такава, защото тя се влияе в акцентите, които поставя и в решенията, които дава от пристрастията и възгледите на съставящите я елементи и се развива върху светогледната плоскост, поствена от случайността и модата в даден исторически момент. Веднъж е бил търсен и експониран „историческия Иисус”, за време пък, в което са били популярни теософските възгледи на семейство Рьорих и окултизма на хора като Артър Конан Дойл, важни са били „чудесата Му”. Във времето на социалистическите революции – социалния акорд в Евангелието и представянето на Богочовека като реформатор. Днес Той е най-осъзнатия Гражданин и най-плуралистичния толерантен мислител..
По този наклон няма място за едно учение догматически неизменно и канонически твърдо, пазещо ревниво традицията си, като православното, за което вичко е вашно, щом е Богооткрито. И при все това, за оня, който упорства да мисли и да търси истината, то остава единствената възможна алтернатива. Както винаги в стария конфликт между св. пр. Моисей, Арон и Хелев, устремени към Земята на Обещанието и останалите евреи, привързани към рибата, хляба и зарзавата на Египет, победители ще бъдат тези, които знаят кои са (именно Синове Божии, а не египетски роби) и гледат напред - към „горното от Бога призвание в Христа Иисуса” (Филипяни 3:14)
Следва
* Епистемология – наука за познавателната методология (ст. гр.)
* Прелест – превъзходна лъжа, самоизмама (църк. слав.)