До 30 септември ще продължи изложбата в Националния археологически музей към БАН под надслов „България във византийския свят”. Тя е част от богатата културна програма, съпътстваща XII Световен конгрес за византийски изследвания, проведен от 22 до 27 август в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Председател на конгреса беше акад. Васил Гюзелев, а съпредседател – проф. Аксиния Джурова. Във форума, озаглавен „Византия без граници”, участваха 1200 медиевисти от 46 страни. Акцент в дискусиите бяха достойнствата на раннохристиянската културна традиции и достиженията на византийското изкуство във вековете на неговия разцвет.
По време на конгреса се чуха изказвания, че България е първородна дъщеря на Византия, що се отнася до сферата на културата, филологията, религията и администрацията. Във всеки случай византинистиката от десетилетия е добре развита у нас, а византийската традиция е оставила несъмнени следи в науката и изкуството, в християнската ни ценностна система, както и на битово равнище.
По думите на проф. Георги Бакалов, „като буферна зона на столицата Константинопол, може би най-близките последователи на византийската култура са именно българите. Чрез тях тази култура достига до останалите разделения на славянския свят. Това е принос на България и този факт се знае от специалистите. Ние искаме обаче да го оповестим и пред един по-широк кръг”.
Да проследим накратко граничната история на двете държави. От 681 г., когато според франкския хронист Зигебертус ( IX в.) се слага началото на Аспарухова България, страната ни в продължение на векове се намира в противоречиви отношения с южната си съседка. Двупосочно се зареждат войни, победи и поражения, династични бракове, опити за мирно съжителство и сътрудничество, духовно влияние, чийто връх е приемането на християнството от Константинопол. Кръстник на българския цар св. Борис I става самият византийски император Михаил III. Следват Златният български век и неколкократните опити на цар Симеон Велики да превземе византийската столица, а през 1014 г. император Василий II Българоубиец ослепява Самуиловата войска и малко след това страната ни пада за повече от век и половина под византийска власт. След въстанието на Асен и Петър (1185 г.) започва двувековният разцвет на Второто българско царство със столица Търновград. До фаталната 1396 г., когато над България се спуска нощта на турското иго. Краят на Византия е половин век по-късно – с падането на Константинопол през 1453 г.
В изложбата „България във византийския свят” се виждат следи от двупосочните влияния. Изложеното съкровище от Варна например датира от средата на VI в. По това време българската държава още не съществува, но през V-VII в. са регистрирани единични нападения и заселвания на славяни и прабългари на Балканския полуостров. Отбелязано е, че това варненско съкровище, съставено от 8 предмети или фрагменти от 22-каратово злато, скъпоценни и полускъпоценни камъни, вероятно е било предадено от Църквата или властите в Одесос на варвари , които нападат Балканите през 580-582 г., и срещу което те е трябвало да освободят задържани пленници.
В надписите на прочутия Мадарски конник (VIII-IX в.) са запазени надписи на гръцки език, съобщаващи за събития от историята на България при хановете Тервел, Крумесий и Омуртаг.
Върху колони с надписи от VIII – IX в. на хановете Тервел, Крум, Омуртаг, Маламир се разказва за военни подвизи и завоевания, четат се текстове на мирни договори, какъвто е известният текст за 30-годишния мирен договор между България и Византия от 815 г., открит в с. Сечище (Сюлейман кьой).
Установено е, че голяма част от украшенията на показваното в музея Преславско златно съкровище от X в. са били произведени във византийската столица Константинопол, където се е практикувала техниката на клетъчния емайл.
В намиращите се в изложбената зала релефни облицовъчни плочи от червена шиста (XI-XII в.), украсявали църкви или богати светски сгради, се виждат изображения на пауни около фонтани, което е раннохристиянска алегория: пауните са безсмъртната човешка душа, а фонтанът – живоносният източник, от който излиза дървото на живота.
Стигаме до текста на „Похвалата към цар Иван Александър” от Лондонското евангелие, 1356 г., в който е посочено, че Евангелието „биде преведено от гръцки слова в нашата славянска реч”.
Сред 90-те експоната в изложбата са прочутата керамична икона на св. Тодор (края на IX – нач. на X в.), открита в Патлейна, до Велики Преслав; двустранната икона от Погановския манастир, златотъканата икона на Св. Богородица от Несебър (1342 г.); голяма колекция от печати, сред които печатите на българските царе Симеон и Петър и на византийски владетели, сочещи оживените връзки между българската територия и византийските центрове.
Изложбата показва как богатата българската средновековна култура под влиянието на мощния си съсед Византия „попива” най-ценното от нейните постижения и успява да излезе от това влияние със собствено лице.
Това особено се вижда във втората изложба, организирана в Националния археологически музей и озаглавена „Аз писах”. Тя съдържа 97 паметници и древни надписи. Върховно българско достижение е изграждането на първите центрове на славянската книжовност в Плиска и Охрид и други по-малки селища след приемането на учениците на св. братя Кирил и Методий от цар Борис I (866 г.). Българската азбука и създадената на нея книжнина са несъмнен принос на българския народ към славянската и общочовешката култура.
