Св. Теофан (Говоров), Затворник Вишенски (1815-1894 г.)
Всичко, което се отнася към порядъка на външния живот според духа на новия живот, може да бъде наречено отдалечаване от света или изгонване на светския дух от целия ход на външния ни живот. "Аз ви избрах, тоест иззех, от света” - рекъл Господ на апостолите.
Същото прави Той чрез Божествената благодат и с всеки вярващ - иззема духа му от света. А и самото обръщане се състои в отвръщане на съзнанието от суетния свят и разтварянето пред него на друг свят - духовния.
Но това, което в началото се е извършило в духа невидимо, след това, в живота, трябва да бъде изпълнявано на дело, за да стане постоянно правило. Търсещият Господа трябва да се отдалечи от света. Под свят се разбира всичко страстно, суетно, греховно, което е влязло в личния, семейния и обществения живот и е станало там обичай и правило. Затова да се отдалечиш от света означава не да избягаш от семейството или от обществото, а да изоставиш нравите, обичаите, правилата, привичките, изискванията, които са напълно противоположни на Христовия дух, приет и зреещ в нас. Общественият живот и семейството са благословени от Бога; затова не бива да се отказваме от тях или да ги презираме, както и всичко, принадлежащо към тяхното благоустрояване. Но трябва да презреш и да отхвърлиш всичко похотливо и страстно, което допълнително е привнесено към тях като някой тумор, който им вреди и ги изопачава. Да избягаш от света означава да се установиш в истинска семейственост и общественост; а всичко друго трябва да правим така, сякаш не е наше, сякаш не ни засяга. Които се ползуват от тоя свят - като да се не ползуват (1 Кор. 7:31).
От само себе си е очевидно защо трябва да направиш това. Суетното, пропитото от страсти, неминуемо предава в душата ни същото, подбужда или присажда страст. Както ходещият около сажди се изцапва или докосващият се до огън се опарва, така участващият в светското се просмуква със страстни, Богопротивни неща. Затова, щом попадне в света, покаялият се отново пада, а невинният се развращава. Това е почти неизбежно. Умът веднага се помрачава, ражда се забрава, отпуснатост, плен и разграбване, а след това и нараняване на сърцето, след него страст и дело - и човек е паднал. Свидетели на това са всички развратни истории; а свидетели на това, колко неизбежно и необходимо е човек да остави света, са всички обърнали се, които бягат от тези обичаи като от огън.
А какво именно да оставиш и как - на това ще те научи повече опитът, отколкото нашето съчинение.
Законът е следният: трябва да оставиш всичко, което е опасно за новия живот, което разпалва страст, донася суета и угася духа; а колко голямо разнообразие има във всичко това!... Нека мярка за това да бъде собственото сърце на всекиго, който искрено търси спасение без лукавство, не само за показ. Понастоящем трябва да се отмени и измени всичко - театрите, баловете, танците, музиката, пеенето, ездата, разходките, познанствата, шегите, остроумията, смеховете, празното прекарване на времето и дори времето за ставане от сън, за сън, за хранене и така нататък. В други времена и на други места може да има и други неща.
Но мярата винаги е една: остави всичко, което е вредно и опасно за живота, което угася духа. А какво е то конкретно? При някого това може да бъде нещо много дребно, може да бъде дори разходка на определено място с определено лице... Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно(1 Кор. 6:12).
Оттук следва, че да оставиш света не е нищо друго, освен да почистиш целия си външен живот, да отстраниш от него всичко страстно, да го смениш с чисто, непречещо на духовния живот и помагащо му - в семейния, личния, обществения живот; да установиш като цяло начина на външното си поведение вкъщи и навън, с другите хора и на местоработата; в съответствие с изискването на духа на новия живот да определиш всичко с правила, да установиш ред вкъщи по всички въпроси, ред на местоработата, ред на познанствата и общуването - с кого, кога и как.
Как да направиш това? - Кой както може, само го направи, със съвет и разсъждение, под ръководството на духовен отец, или на такъв човек, на когото имаш доверие. Някои правят това изведнъж и като че ли по-добре, а други го правят постепенно. Трябва само още от първия момент да намразиш със сърцето си всичко светско и греховно и да бъдеш чужд за него, да не го искаш и да не изпитваш наслада от него.
Не обичайте света, нито което е в света (1 Иоан. 2:15). След това вътрешно напускане на света видимото напускане може да последва и изведнъж, и постепенно. Човек, който е слаб в духа, не ще понесе продължителен процес на напускане, не ще устои, ще се отпусне и ще падне. Такива са най-вече обладаните от плътски страсти, които получават сила на втора природа. Затова за такива хора е неизбежно да скъсат изведнъж с всичко, да се отдалечат от мястото, където са се валяли в греха. Човек със силен дух на ревност ще понесе и постепенно напускане на света; но все пак и за единия, и за другия от първия момент на обръщането е абсолютно необходимо прекратяването на всякакви връзки с греховния свят и с всичко светско, докато се установят формите на новия живот. Това ще бъде все едно да направиш преграда, за да заслониш пресадено дърво от вятъра, който, макар и слаб, може да го повали, поради все още слабото му вкореняване.
Мисълта, че уж е възможно да живееш по християнски и да се придържаш към света и светскостта, е празна, измамна мисъл. Който живее според нея, няма да се научи на нищо повече от фарисейство и самомнителен живот, тоест да бъде християнин само в мнението си, а на дело - не. В началото той ще разрушава с едната ръка това, което е построил с другата, тоест това, което е събрано при отдалечаването от света, пак ще бъде разпиляно при първото влизане в него; а оттук до самомнението е една крачка. Изгубеното от сърцето може все още да остава в паметта и въображението. Като си припомня и представя как е било по-рано, човек може да си мисли, че то наистина съществува, а междувременно то се е изпарило и е останала само следа от него в паметта. И ще си мисли, че има това, което всъщност няма. Присъдата му е следната: ще му се отнеме това, що мисли, че има (Мат.25:29). А от самомнението до фарисейството е една крачка. А закаленото фарисейство е ужасно състояние.
Страшно е все пак; какво ще бъде, като напуснеш света? Страшно е, но само отвън, а отвътре напускането на света е влизане в рая. Отвън - веднага лишения, скърби, загуби. И какво? Укрепи се с търпение. Кое е по-ценно - светът или душата, времето или вечността? Дай малкото и вземи неизмеримото във всички измерения. Случва се и така - само в началото има силен натиск от света, после натискът постепенно стихва и напусналият света бива оставен на мира, тъй като в света рядко ценят някого - поговорят, поговорят и го забравят. С напускащите света става същото, което става с починалите. Затова може и да не се страхуваш толкова много от неприязънта на света, породена от неговата суетност и гордост и от това, че той обича наличното и забравя другото. Той е зрелище; зает е само с тези и помни само тези, които са в него, а другите не го интересуват.
По този начин ту със занимания, насочени към изграждане на силите на душата, ту с ограничаване на плътта във всичките ? части, особено на тези, които са най-близки органи на душата, ту с очистване на външния ред търсещият човек ще обезопаси вътрешното си с хубава и духовна здравина. След като укрепне вътрешно от първите духовни и душевни занимания в уединение, при ограничаване на плътта, той излиза по семейни, обществени или общежителни дела, по чисти и спасителни дела, в съответствие с Божията воля, и от всичко това се съзижда в духа или поне не се разпилява.
Само едно нещо може все още да го разсейва - това е непрестанното виждане и слушане на неща - ту светски, ту обикновени, които само поради това, че въздействат на душата, я отвличат чрез вниманието към себе си навън и я разграбват. Ако запушим и тези пролуки, мирът вътре в теб би бил ненарушим. Очевидно най-надеждното и най-сигурното средство за това е заграждането на сетивата; но това не за всеки е възможно и нужно. Затова светите отци са изобретили спасително средство, при което човек е подложен на впечатления от външни неща, но не разсейва, а съзижда духа. То се състои в това - да дадеш духовно значение на всяко нещо, на всичко виждано и чувано, и до такава степен да укрепнеш в мисленето за това духовно значение, че щом погледнеш към нещо, не то, а неговото символично значение да докосва съзнанието ти. Който направи това за всичко срещано, той постоянно ще ходи сякаш в училище... И светлината и тъмнината, и човекът и звярът, и камъкът и растението, и къщата и полето, и всичко - всичко, до най-малкото ще му бъде като урок; трябва само да си го изтълкува и да укрепне в това. И колко е спасително това!... “Защо плачеш?” – попитали ученици стареца си, който видял една красива, издокарана жена. - “Плача - отговорил той - за гибелта на разумната Божия твар и за това, че нямам такова усърдие за спасението на душата си, каквото има тя за гибелта на тялото си”... Друг, като чул плач на жена над гроб, казал: “ Така трябва да плаче християнинът за греховете си”.
Снимка: www.pravoslavieto.com