Нека бъде известно на твоето благоразумие, че за да стане човек съвършен и осветен мъж, е нужно не единствено той сам да бъде в Бога, но и Бог да бъде в него, както казва Господ: който пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан. 15:5). Божият човек трябва и да живее в Божествената скиния, и да издигне тази скиния върху светата планина на пречистото Божество, та не само да бъде обитаващ, но и обитаван от славата на Този, Който не позволява той да бъде завладян от тъмната сила на страстите. Защото в достойните, поради светостта и свойственото им безстрастие, живее Спасителят, та, както Сам Той е безстрастен, така да прави и онези, които са Го приели, безстрастни и вече непоклатими и неувличани от силата на всеки вятър.
А някои, не стига че сами са далече от тайните Христови, но като и приятелите си опиват с мътилката на развращението (Авак. 2:15), държат Божията истина в неправда, - в тях, (които), както е казано, онова, що може да се знае за Бога, е явено. Защото, като се поддадоха на суетата в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи (Римл. 1:18-21), те говорят, че са естествени и по рождение са ни дадени от Бога срамните страсти, разбирам - удоволствието от разтлението (разврата, покварата), несправедливата раздразнителност, непристойният гняв, който не е по Бога, и всичко подобно на това.
Затова, като оставяме тях и техните изказвания, понеже са отклоняване от истината, признаваме самоопределението на свободата, което ни е дадено от нашия Творец, за да зависи от нас и устремяването към доброто и удържането от злото. Защото праведният Съдия не би наказвал нас, които сме подвластни на страстите, ако Сам Той бе техният Творец. Далече, далече, умолявам ви, (да бягаме) от това учение, нека и на ум да не ни идва то! Защото за всяко благочестиво разбиране е отвратително това нелепо и безумно мнение. Бог е Създател на чистите и прекрасни природи, както възвести Светият Дух при сътворяването на света; защото казва: всичкото това е твърде добро (Бит. 1:31). А Иеремия, като скърби и недоумява поради срамните страсти, казва: кога притесняват човека в неговата работа: нима Господ не види? Кой казва: "и това бива, що Господ не е заповядал да бъде"? Нали от устата на Всевишния произлиза злощастие и благополучие? (Плач Иер. 3:36-38). И поради това, в Евангелието разумните сили поставят на Господа въпроса: Господи, не посея ли Ти добро семе на нивата Си? Откъде са, прочее, тия плевели? (Мат. 13:27) А на друго място Сам Спасителят говори за тях: всяко садиво, което не е насадено от Моя Небесен Отец, ще се изкорени (Мат. 15:13). А че всяко Божие насаждение е прекрасно, за това свидетелства Павел, в когото говори Христос: защото всяко създание Божие е добро (1 Тим. 4:4). И така, знай, че таящите се в нас страсти не са ни свойствени, а са ни чужди. Защото е казано: от моите тайни ме очисти и от чуждите избави Своя раб (Пс. 18:13,14); и: чужди се дигнаха против мене, и силни търсят душата ми (Пс. 53:5); и: стори съд, Господи, над онеправдаващите ме, и обори борещите се с мене (Пс. 34:1). А какво означават тези тайни, или тези онеправдаващи и борещи се, или тези чужди, ако не - лукавите духове, които са противници на Христовите добродетели?
Вникни по-точно и виж, че и Законът открито призовава към чистота във вътрешния човек. Не изговаряй напразно, казва той, името на Господа, твоя Бог; защото Господ няма да очисти сърцето на онзи, който употребява името Му напразно (Второзак. 5:11). Затова и апостолът увещава, като казва ясно: нека се очистим от всяка сквернота, не само на плътта, но и на духа (2 Кор. 7:1); а на друго място говори: като с поръсване очистим сърцето от лукава съвест (Евр. 10:22); и още: и цялото ваше тяло, и духът, и душата да се запазят непорочни (1 Сол. 5:23); и: за да бъдете непорочни чеда Божии (Фил. 2:15). Поради това, всички ония, които желаят да се сподобят с осиновлението, трябва да имат не само непорочно тяло, но и непорочна душа, подобно на казалия: да бъде сърцето ми непорочно в твоите наредби, за да не се посрамя (Пс. 118:80). Защото тези, които живеят под закона, като изпълняват само плътските наредби, запазват външна чистота; а онези, които живеят под благодатта, желаят и вътрешния мир в светостта, като слушат думите на Този, Който каза: ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно (Мат. 5:20); понеже фарисеите, като ослепяват ума си, почистват само отвън чашата си (Мат. 23:25); както и сега подобните на тях нови фарисеи, неизкусни по ум, като украсяват външния човек, сами оправдават себе си, докато при това Светият Дух не свидетелства на техния дух, че те са Божии чеда, както свидетелства на апостола, който казва: Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда Божии (Римл. 8:16). Те не искат да покажат в себе си възрастването на вътрешния човек в светостта, но се осланят единствено на плътските заслуги; не знаят, че всичката слава на Царската дъщеря е вътре (Пс. 44:14). Всеки от нас е сякаш подобен на разумна смоковница, чийто вътрешен плод търси Господ, а не украсата на листата й (Мат. 21:19).
Затова, който защитава срамните страсти, като казва, че те са естествени, а не случайно (в см. - не по необходимост) влезли в човека, той е заменил истината Божия със своята лъжа (Римл. 1:25); защото, както казах по-напред, Нескверният и Чистият направи и Своя образ подобен на Себе Си; но поради завистта на дявола смъртта влезе в света (Прем. Сол. 2:24). И така, понеже човешкият род, който се зачеваше в беззаконие и се раждаше в грях (Пс. 50:7), още от майчина утроба биваше отчужден и от майчина утроба пребиваваше в заблуждение, след като от Адам чак до пришествието на Христа започна да царува грехът; то като се смили, дойде Божият Агнец, за да вземе със Своята собствена сила греховете на света, като по-напред свърза силния и изтръгна от него съсъдите, които той бе взел в плячка, според казаното: Ти…плени плен, и още: прие заграбената плячка (Пс. 67:19).
Ние трябва да се потрудим, за да бъдем освободени от плена и да се облечем в образа на Небесния, както по-напред се бяхме облекли в образа на земния (1 Кор. 15:49), и да предоставим членовете си да бъдат роби на правдата в светостта, както преди ги бяхме предоставили на греха (Римл. 6:19). Ние вярваме, че на нас, които ходим без препънка в светлината, подобава да видим Божиите чудеса, подобно на онзи, който каза: отвори очите ми, и ще позная чудесата на Твоя Закон (Пс. 118:18). Защото както в чувственото (видимия свят), който ходи в светлина, не се препъва; така и в духовното, който пребивава в съвършена святост, той не помисля нищо лукаво, не разсъждава нечестиво. Защото няма никакво общение между светлината и тъмнината, нито съгласие между Божия храм и идолите (2 Кор. 6:14, 16). Затова, познай себе си като храм Божий и се старай да не изобразяваш в сърцето си незримите идоли. Защото всяка страст, която действа в душата, е идол; за което прекрасно е казано: от когото някой бъде победен, от него бива и поробен (2 Петр. 2:19). Ако сме станали роби на плътските страсти, то е явно, че не сме раби на Светия и безстрастен Дух; защото никой не може да служи на двама господари; не можете, е казано, да служите на Бога и на мамона (Мат. 6:24). Храмът Божий е свят, няма петно, или порок, или нещо подобно на това (Еф. 5:27); защото Светият Дух се отдалечава от лукавството, и се отвръща от умуванията на неразумните, и в изкусна в злото душа не ще влезе учението (Прем. Сол. 1:4, 5).
Затова, като се уверим, че целият наш закон се изписва в сърцето от Божия пръст, не с мастило, а от Духа Божий (2 Кор. 3:3), да приемем истината на Законодателя, Който каза: Аз съм истината (Иоан. 14:6), Който и извършва обрязването на сърцето, и за да познаят достойните, изписва закона на Своята благост, както говори у пророка: ще вложа законите Си в техните сърца, и ще го напиша в мислите им (Иер. 31:33). Всички ония, които се стараят да влязат в избрания род, в царското свещенство, в светия народ, сред придобитите люде (1 Петр. 2:9), лесно ще приемат в себе си действеността на животворящия Дух.
Затова, умолявайте и молете се, та и ние да се сподобим, дори незадълго време, да пристъпим към единообразната правота на живота в Христа. Защото такава душа, като отхвърли срама от лицето си (Пс. 43:16), и като не е обладавана вече от скверни помисли и не прелюбодейства с лукавите, без съмнение влиза в общение с Небесния Жених; защото и самата тя е единообразна. Уязвена от любов към Него, желае и чезне (Пс. 83:2); желае, ще се осмеля да кажа така, толкова прекрасното духовно и тайнствено единение с Него, според нетленния съюз на общението в светостта. Истински блажена и щастлива е такава душа; бидейки надмогната от духовната любов, направила е себе си достойна невеста на Бог Слово. Поради това, нека да каже смело, нека да каже тя: да се възрадва душата ми в Господа; защото Той ме облече в дрехата на спасението и в одеждата на веселието; като на младоженец възложи на мен венец и като невеста ме украси с красота (Ис. 61:10). Защото Царят, като възжела нейната красота (Пс. 44:12), я сподоби да се именува не само храм Божий, но и дъщеря на Царя и царица: храм Божий, понеже е придобила в себе си Светия Дух, дъщеря на Царя, понеже е приела осиновление от Отца на светлините, и царица, понеже се е съчетала с Божеството на славата на Единородния. Защото по какъв начин Господ, Единият по същество, прие върху Себе Си в иносказателен смисъл множество имена, заради домостроителството на човешкото спасение? Защо на едно място е наречен камък (1 Кор. 10:4) и врата (Иоан. 10:7), на друго секира (Лук. 3:9) и път (Иоан. 14:6), и още - лоза (Иоан. 15:1) и хляб (Иоан. 6:35)? - Камък - поради непоклатимостта на Своята сила и поради непристъпността Си; - врата, защото чрез Него влизаме във вечния живот; - секира, защото Той посича корените на порока; - път, защото Той води достойните към познанието на истината; - лоза, защото от Него произрастват плодовете и се дава виното, което весели сърцето на човека; а също - и хляб, защото Той укрепява сърцето на словесната твар. А по същия начин и безукорната душа, която е придобила в себе си Бог Слово, бидейки проста самата в себе си, според голямото преуспяване в духовните добродетели, се сподобява и с дарове. А казаното от мен за това е поради туй, че наименованието невеста се разбира не само трояко, но че тези наименования са много.
И знай, че този труд ни предстои, докато не влезем в Божието светилище, при Бога, който развеселява нашата младост (?Пс. 102:5). Защото на Спасителя е угодно, докато все още сме в плът, ние да се сподобим с Неговото безстрастие и да се изпълним със святост, и тогава смело да можем да кажем: ако и да ходим в плът, не по плът воюваме; защото оръжията на нашето воюване не са плътски, но са силни чрез Бога да разрушават твърдини: те унищожават замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие (2 Кор. 10:3-5). Затова, още тук ние трябва да приковаваме на кръста греховните страсти, според молитвата на пророка: прикови плътта ми със страх пред Тебе (Пс. 118:120). Защото под плът и кръв, за които апостолът казва, че не могат да наследят царството Божие (1 Кор. 15:50), трябва да се разбира не това видимо тяло (то е създадено от Бога), а плътското мъдруване, подклаждано от духовете на злобата, които действат в синовете на противлението (Еф. 2:2); понеже у съвършените в Христа подвижници борбата не е против кръв и плът, но против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против духовете на злобата (Еф. 6:12).
Затова, ако признаем, че това действие не е естествено, а е действие на вражеските сили, то, като възложим върху себе си всеоръжието Христово срещу тях, ще можем да устоим против техните козни (Еф. 6:11); защото Спасителят ни дарува силата да настъпваме на змии и скорпии и на всяка вражеска сила (Лук. 10:19), та още докато сме в плът, смело да можем да кажем: ако видя неправда в сърцето си, да не ме чуе Господ (Пс. 65:18); и: без беззаконие ходех и се изправих (Пс. 58:5), то ест, без всякаква плътска страст леко вървя, (като имам) житието си на небесата, и се стремя към набелязаната цел, към честта на горното призвание (Фил. 3:14). Защото, когато станем чужди на всяка страст, смело ще можем да кажем: не само вярата опазих, но и пътя свърших (2 Тим. 4:7).
Но ние трябва не само да повярваме в Христа, а и да пострадаме с Него, както е казано: защото вам е дарувано не само да вярвате в Христа, но и да страдате за Него (Фил. 1:29). Само да се вярва в Бога е свойствено на мислещите по земному, дори, да не кажем, че и на нечистите духове, които говорят: знаем Те, кой си, Сине Божий (Марк. 1:24; Мат. 8:29). Защото и едните и другите са врагове на кръста Христов; техният край е погибел, техният бог - коремът, а славата - в срама им; те мислят по земному (Фил. 3:18,19). Виждаш ли, че не само отпадналите сили, но и мислещите по земному, са врагове на кръста? А да пострадат и да се прославят с Христа могат само ония, които в този свят са разпнали самите себе си и носят раните на Господа върху своите собствени тела.
Тези, които са се научили правилно да любомъдърстват и са избавили душата си от сквернотата на порока, трябва точно да знаят целта на любомъдрието, та като познаят труда на вървенето и научат края на пътя, да отхвърлят всяко високомерие и мисъл за (някакви свои) заслуги, но като се отрекат от душата си и от живота си, според заповедта на Писанието, да имат пред очите си единствено богатството, което Бог е определил за награда на обичащите, заради любовта им към Христа, и към което е призовал всички, решили охотно да приемат върху себе си подвига; а на тях, за извървяването на този подвиг, достатъчно напътствие е кръстът на Христа (е достатъчна подкрепата и предводителството на Христовия кръст); носейки го, те с веселие и с добра надежда трябва да вървят след Спасителя Бога, като направят Неговото домостроителство закон и път на своя живот, както е казал сам апостолът: бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа (1 Кор. 11:1); и още: нека с търпение да изминем предстоящия нам подвиг, имайки пред очи Началника и Завършителя на вярата - Иисуса,Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий (Евр. 12:1, 2).
Трябва да се боим от това, да не би, като се възгордеем поради даровете на Духа и превърнем известното преуспяване в добродетелта в повод да се хвалим и да мислим високо за себе си, още преди да сме достигнали жадувания край, да отслабнем в своя стремеж, да направим поради високомерието си безполезен за себе си предишния наш труд и да се покажем недостойни за съвършенството, към което ни е притегляла благодатта на Духа. Затова, по никой начин не трябва да отслабваме в усилията и труда, да се отказваме от предстоящите подвизи и ако нещо сме извършили преди, с това и да ограничаваме ревността си; но, както казва апостолът, нужно е да забравяме онова, което е зад нас, и да се стремим към това, което е пред нас (Фил. 3:13), и да съкрушаваме сърцето си с подвизаването в трудовете, като имаме ненаситно желание за правдата, за която единствено подобава да жадуват и гладуват ония, които се стремят към съвършенство. Те трябва да станат смирени и изпълнени със страх, като такива, които са все още далече от обещаните блага и на които остава още много, за да достигнат до съвършената Христова любов. Защото който жадува тази любов и има пред очите си горното обещание, той, пости ли, в бдение ли пребивава, или се подвизава в друга някоя добродетел, не се превъзнася с предишните си заслуги, но бидейки изпълнен от Божественото желание и като неотклонно устремява взор към Призоваващия го, колкото и в каквото и да се е подвизавал, всичко счита за дребно в сравнение с онова, към което се стреми, и до края на този живот употребява всичките си усилия, като прибавя трудове към трудовете и добродетели към добродетелите, докато не се представи достоен пред Бога според делата си, без да има впрочем в съзнанието си мисълта, че е станал достоен пред Бога. Защото това е най-високата заслуга на любомъдрието - когато великият в делата си се смирява по сърце и осъжда себе си за своя живот и с Божия страх стъпква долу самомнението, за да се наслади на обещаното в такава мяра, в която, като е повярвал, го е възлюбил, а не - в каквато се е трудил. Понеже даровете са големи, то е невъзможно се намерят достойни трудове за тях. Но големи трябва да бъдат вярата и надеждата, та с тях, а не с трудовете, да се съизмерва наградата. А основата на вярата е духовната нищета и безмерната любов към Бога.
Мисля, че достатъчно казахме за тези, които, съобразно с целта на надеждата, са решили да живеят в любомъдрие. Сега трябва да прибавим към казаното как подобава на такива да общуват помежду си, какви трудове да възлюбят, за да извървят пътя си заедно, докато не достигнат горния град.
Който решително не почита това, което се признава като достойно за почит в този свят, отрича се от роднините си, отрича се всяка земна слава, а има пред очите си единствено небесната слава, и по Бога духовно е съединен със своите братя, той трябва да се отрече както от света, така и от душата си. А отричането от своята душа се състои в това: в нищо да не търсиш собствената си воля, а повече да изправяш волята си, да направиш настоятеля Божие слово за себе си и да се ползваш от него, като от добър кормчия, който насочва в единомислие цялата пълнота на братството към пристана на Божията воля.
Не подобава нищо да придобиваш или да наричаш своя собственост, като го отделяш от общото, освен дрехата, която покрива тялото ти. Защото, ако някой нищо такова няма у себе си, но се съблече и от житейската грижа за себе си, той ще бъде грижовен към общите потребности на всички, и усърдно, с удоволствие и надежда, ще изпълнява заповяданото от началстващите, като доброжелателен и простодушен раб Христов, предан на това, което служи на общите нужди на братята. Това изисква, и към това увещава Господ, когато казва: който от вас иска да бъде пръв и най-голям, нека бъде най-последен от всички, на всички слуга, на всички роб (Мат. 20:27, 28).
Затова, следва това служение да не се възнаграждава от човеците и да не принася на служещия никаква чест и слава, за да не се окаже той, според написаното, човекоугодник, който лицемерно, само за пред очи, служи, но (нека) той да служи не на човеците, а като че на Самия Господ (Ефес. 6:6, 7) и да върви по тесния път. Който охотно е възложил на шията си единствено Неговия ярем и го носи до край, той с удоволствие и с блага надежда се стреми към края. Поради това, трябва да поставяш себе си по-долу от всички и да услужваш на братята си, като се оприличаваш на длъжник, който е взел заем от тях, и като възложиш върху душата си грижите на всички и така изпълняваш дълга на любовта.
Но и началстващите в духовния лик, като имат пред очите си важността на възложената им грижа и като мислят за коварните хитрости на злобата, която замисля зло срещу вярата, трябва да се подвизават по достоен за своето началстване начин, а не да мислят за властване. Защото това е опасно. И някои, като мислеха да началстват над другите и да ги насочват към небесния живот, без да забележат, сами се погубиха, понеже мислеха високо за себе си. Затова, началствайки, предстоятелите трябва да се трудят повече от всички други, а в мисълта си да се смиряват пред своите подчинени, чрез живота си да бъдат за братята образец на служение и на поверените на тяхното ръководство да гледат като на Божий залог. Защото, ако постъпват така, като изобразяват свещения лик чрез услужливостта и явно дават наставления според потребността на всекиго, за да се запази подобаващия за всеки чин, а тайно в мислите си, както прилича на благопочтителните раби, пазят смиреномъдрието и вярата, ще придобият с такъв живот голяма награда за себе си. Те трябва да полагат грижи за подчинените си така, както добрите възпитатели (се грижат) за малките деца, които са им поверени от техните бащи. Възпитателите, като вземат предвид свойствата на различните деца, на кое въздействат с удари, на кое с увещание, на кое с похвала, на кое с друго някое нещо, като вършат това не по снизхождение или по ненавист към тях, но както изисква това делото и нравът на детето, за да станат децата почтени в този живот. Така е нужно и ние, като отхвърлим всяка ненавист към братята и всяко упорство, да съобразяваме словото си със силите и разположението на всекиго. За едно направи забележка, за друго подходи с увещание, друг пък утеши, съобразно с потребността на всекиго, като употребяваш лекарство по примера на добрия лекар. Защото лекарят, като се ръководи от страданието на болния, употребява ту леко, ту по-силно лекарство, без да счита за бреме никой, който изисква лечение, но съобразява изкуството и с раните и със силата на тялото. А ти се съобразявай с потребностите на делото, та кото добре обучиш душата на ученика, който е обърнал погледа си към теб, да я представиш светла и добродетелна пред неговия Отец и да направиш душата му достойна наследница на Отчия дар. Ако постъпвате така един с друг, и вие настоятели, и вие, които ги признавате за свои учители, и започнете - едните с радост да се покорявате на заповедите, а другите с удоволствие да възвеждате братята към съвършенството, като се преваряте в почет един към други (Римл. 12:10); тогава на земята ще живеете ангелски живот.
Да не се забелязва у вас никаква надменност, но вашият сонм да бъде свързан от простодушието, единомислието, искреното разположение помежду ви. Всеки да бъде убеден сам в себе си, че е по-лош не само от живеещия с него брат, но и от всеки един човек. Който знае това, той действително ще бъде Христов ученик. Защото, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат (Лук. 18:14); и още: който иска да бъде най-голям между вас, нека бъде най-малък от всички и на всички слуга (Марк. 9:35). Както и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и да даде душата си откуп за мнозина (Мат. 20:28). И апостолът казва: защото не себе си проповядваме, а Христа Иисуса Господа; самите пък ние сме ваши слуги заради Иисуса (2 Кор. 4:5). Затова, като знаете и плодовете на смирението и вредата от надменността, подражавайте на Владиката.
Като се обичате един другиго, в полза на взаимното благо, не се бойте нито от смърт, нито от друго някое наказание, но по същия път, по който ходеше сред нас Спасителят, и вие, като вървите към Него, сякаш сте в едно тяло и с една душа, тичайте към горното звание, като обичате Бога и един другиго; защото любовта и страхът Господен са начало и основа на изпълнението на закона. Затова, всеки от вас, трябва да положи в душата си страха и любовта, като някоя непоклатима и твърда основа, и да напоява своята душа с добри дела и продължителна молитва; защото любовта към Бога се ражда в нас обикновено не просто и не от само себе си, но след много трудове и големи грижи и при съдействието на Христа, както казва премъдростта. Защото е казано: ако я търсиш като сребро, и я издирваш като съкровище; тогава ще разумееш страха Господен, и ще намериш познанието на Бога (Притч. 2:4, 5).
А като намериш познанието на Бога и разумееш страха, леко ще преуспееш и в последващото го, тоест в любовта към ближния. Когато е положен първият и най-голям труд, тогава второто, като по-малко, с по-малък труд следва след първото. А без първото, и второто не може да бъде чисто. Защото, който не обича Бога от цялата си душа и от цялото си сърце, той ще положи ли правилно и без съблазън усилия в любовта към братята, при положение, че не е пълна любовта му към Този, заради Когото се полагат трудове в любовта към братята? Който е такъв, не е предал цялата си душа на Бога, не е устремен още към Божията любов, него, като невъоръжен, лесно го овладява изобретателят на греха: или като го спъва с лукави помисли и прави така, че заповедите на Писанието да му се струват тежки и служенето на братята - непоносимо, или като го довежда до високомерие и надменност със самото това, че той служи на подобни на него раби, и го убеждава, че тъй като е изпълнил Господните заповеди, той е станал велик на небесата.
А това не е малка грешка; защото привързаният и ревнив раб трябва да повери съда за привързаността на Владиката, а не вместо Владиката да прави себе си съдия, като си приписва похвали за своя живот. Защото, ако сам направи себе си съдия, като отхвърли истинския Съдия, не ще има награда там, понеже още преди Неговия съд си е приписал похвали и се е изпълнил със самомнение. Както казва Павел, нужно е Духът Божий да свидетелства на нашия дух (Римл. 8:16), а не чрез нашия съд да се оценяват делата ни. Защото е казано: не тоя, който сам се хвали, е изкусен, а оня, когото Бог възхвалява (2 Кор. 10:18). А който не дочаква Неговия съд, а го изпреварва, той се домогва до човешката слава, като с трудовете си се стреми да придобива почит от своите братя и върши това, което е свойствено на неверните. Защото неверен (невярващ) е онзи, който вместо небесните почести преследва човешките почести, както на едно място Сам Господ казва: как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите? (Иоан. 5:44) Струва ми се, че те приличат на ония, които очистват отвън чашата и блюдото (Мат. 23:25), а отвътре са пълни с всякакви пороци.
Затова, внимавайте, да не би и с вас да стане нещо подобно, но като устремите душата си горе и имате единствено грижата да угаждате на Господа, не губите спомнянето за небесното, не приемате почестите на този век; така ходете, без да разгласяте своите подвизи в добродетелта, та оня, - който внушава желанието за земни почести и който, като намери и нещо малко и улови с него вашия ум, хвърля човека от истинното занимание в суетното и изпълненото с лъжа, - като въобще не намери нито време, нито достъп, за да улови пребиваващата горе душа, да погине и да остане мъртъв. Защото смърт за дявола е, когато порокът не е приведен в изпълнение и е бездействен.
А когато във вас дойде Божията любов, след нея непременно да последва и останалото: братолюбието, кротостта, нелицемерието, продължителността на молитвите и усърдието в тях, с една дума - всяка добродетел. А понеже това е голямо съкровище; за неговото придобиване са нужни и големи трудове, които се предприемат не за показ пред хората, но за да се угоди на Господа, Който знае съкровеното и към Когото всякога трябва да устремяваме взора си. Нужно е да се подлага на изследване вътрешността на душата и тя да се огражда с благочестиви помисли, за да не намери врагът достъп за себе си или удобен случай да навреди. Нужно е да се упражняват изнемогващите елементи на душата и да се възвеждат към познаването на доброто и злото. А да упражнява душата умее умът, който следва Бога и който заедно със себе си преселва при Него душата, който чрез любовта към Бога, чрез съкровените прозрения в добродетелта и делата на заповедта, лекува гнилото и съчетава със здравото.
Тъй като единственото опазване и лекуване на душата е това, с любов да помним Бога и да се държим всякога о добрите мисли; то да не отлагаме старанието за това, а ядем ли, пием ли, почиваме ли, вършим ли нещо, говорим ли - всичко, което зависи от нас, да спомага за Божието, а не за нашето собствено, прославяне, и върху нашия живот да няма каквото и да е петно или нечистота, поради въздействието на лукавия. Освен това, за тези, които обичат Бога, е лек и приятен трудът при изпълняването на заповедите; защото Божията любов прави подвига лек и желан.
Поради това лукавият с всички средства се стреми да унищожи страха Господен в душата и да отслаби любовта към Господа посредством беззаконни удоволствия и приятни примамки, като се старае да застигне душата, когато тя не е облечена в духовното всеоръжие и не се пази, и да опорочи нашите трудове, като ни внушава желание, вместо за небесната, за земна слава, и затъмнява действително прекрасното с това, което на прелъстените от фантазията изглежда като добро. Защото, ако завари стражите безгрижни, той умее да избере времето, когато да се намеси в трудовете на добродетелта и да посее при пшеницата своите плевели, т.е. - злословието, високомерието, тщеславието, желанието за почести, любовта към раздорите и останалите рожби на злобата. Затова, трябва да бодърстваме, навсякъде да наблюдаваме за врага, та ако той употреби някоя безсрамна хитрост, да го отблъснем преди да се е докоснал до душата.
Постоянно помнете, че Авел принесе в жертва на Бога първородните от овцете си и тяхната тлъстина, а Каин принесе земни плодове, но не първите плодове; и казано е: Бог погледна благосклонно на жертвата на Авел, а на даровете на Каин не обърна внимание (Бит. 4:4,5). А каква е поуката от този разказ? Той ни учи, че на Бог е благоугодно всичко, което се върши със страх и с вяра, а не каквото и да било много ценно нещо, но - направено без любов. И Авраам не по друг начин прие благословение от Мелхиседек, освен - след като принесе на Божия свещеник начатъците и главното от имуществото си. А главно и най-добро от имуществото се нарича самата душа и самият ум, с което ни се и заповядва на нас постоянно да възнасяме на Бога хвала и молитви, и не нещо обикновено да поднасяме в дар на Владиката, а с цялата си любов и усърдие да Му посвещаваме това, което е най-доброто в душата, а по-вярно е да се каже - всецяло самата душа, та, като се храним всякога с благодатта на Духа и приемем Христовата сила, леко да извървим спасителния път, като го направим лесен и приятен за себе си, дори когато той се простира по-далече от изискванията на правдата; защото Сам Бог ни помага в усилията на трудовете и извършва чрез нас делата на правдата. И тук ще спрем да говорим за това.
А що се касае до частите на добродетелта: коя от тях трябва да считаме за по-висша и в коя да се упражняваме по-напред от другите, а също - коя от тях е втора, и как следват една след друга останалите части, - за това няма и нужда да се говори; защото всички те са еднакво ценни и една посредством друга възвеждат на върха тези, които се упражняват в тях. Така, простотата предава на послушанието, послушанието - на вярата, вярата - на надеждата, надеждата - на служението, служението - на смирението, а от смирението приема при себе си кротостта и привежда към радостта, радостта - към любовта, а любовта - към молитвата. И по този начин, като зависят една от друга и стоят във връзка една с друга, възвеждат на самия желан връх онзи, който се държи за тях; също както и от противната страна, лукавството, посредством своите собствени членове, сваля своите приятели до дъното на крайното озлобление.
А вие трябва преди всичко постоянно да пребивавате в молитва; защото тя е ръководителка в хора на добродетелите. Чрез нея изпросваме от Бога и останалите добродетели. Този, който постоянно пребивава в молитва, влиза в общение с Бога и се съединява с Него чрез тайнствената святост и чрез някаква духовна действеност и чрез неизказаното разположение на сърцето. Защото, като още тук приеме за пътеводител и свой съюзник Духа, той се възпламенява от любов към Господа и гори от желание, като не се насища с молитва, но непрестанно се разпалва от любовта към Благия и напоява душата си с усърдие, според казаното: които ме ядат, повече ще огладняват, и които ме пият, повече ще ожадняват (Прем. Сирах. 24:23); и на друго място: Ти изпълни сърцето ми с веселие (Пс. 4:8). И Господ каза: царството небесно вътре във вас е (Лук. 17:21).
А какво царство вътре в нас има предвид Той? Не това ли веселие, разбира се, което се подава на душите свише от Духа? Защото то служи, така да се каже, като знак и като залог за вечната радост, която ще вкусват душите на светиите в очаквания век. Затова, Господ ни утешава с действието на Духа във всяка наша скръб, за да ни спаси и да ни съобщи духовните блага и Своите дарове. Защото е казано: Който ни утешава във всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб (2 Кор. 1:4); и: сърцето ми и плътта ми се възрадваха в живия Бог (Пс. 83:3); и: като от тлъстина и дървено масло да се изпълни душата ми (Пс. 62:6). Всичко това тайнствено изобразява веселието и утешението, подавани от Духа.
А понеже е показано каква е целта на благочестието, която трябва да постави пред себе си този, който решил да живее боголюбиво, а именно - душевната чистота и вселяването на Духа в него, посредством своето принуждаване към добри дела; то всеки от нас, като подготви душата си съобразно с посочената цел и предпочете пред всичко любовта към Бога, да посвети себе си, според Божията воля, на молитвата и поста, като помни онзи, който ни увещава непрестанно да се молим (1 Сол. 5:17), и пребивава в молитвите и в Господните обещания, според казаното: колко повече Бог ще награди ония, които викат към Него денем и нощем (Лук. 18:7). Защото е казано: каза им и притча за това, че трябва всякога да се молят и да не падат духом (Лук. 18:1). А че прилежната молитва ни дава много и вселява и Самия Дух в душите ни, това показва ясно апостолът, когато ни подбужда и казва: с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време, и в същото това бдете с всяко търпение и молитва (Еф. 6:18).
Когато някой от братята се посвети на тази част, т.е. на молитвата, той се грижи за прекрасно съкровище и бидейки с права съвест, свойствена само на стремящия се към славния венец, никога не греши доброволно в мисълта си, и не по принуда, сякаш против волята си, въздава дължимото, но удовлетворява любовта и желанието на душата си и за всички прави явни благите плодове на своето постоянство. Но нужно е и другите да дават на такъв време и да се радват на неговото постоянство в молитвата, за да станат и самите те причастници на благите плодове, когато със самото това, че се съуслаждат поради този живот, станат негови съобщници. И Сам Господ дава на просещите сила да се молят както подобава; според казаното: дава молитва на молещия се (Иов. 22:2).
Затова, трябва да молим Господа и да знаем, че за този, който пребъдва в молитва, в това толкова важно дело, е по-добре да се подвизава в борбата с голяма ревност и с всички сили; защото големите победни награди изискват и големи трудове, и злобата устройва навред капани най-вече на такива подвижници, като се старае и се грижи, домогва се до това - да ги отвърне от ревността; от това идват сънят и тежестта в тялото, изнежеността на душата, унинието, нерадението, нетърпеливостта и останалите немощи и следствия на порока, от които погива душата, като постепенно се опустошава и се предава във властта на своя враг. Затова, умът, като мъдър кормчия, трябва да внимава в молитвата и да не обръща ни най-малко внимание на смущенията на лукавия дух, да не се подмята от неговите вълни, но да гледа право напред към горния пристан и да възвръща душата към Бога, Който я е поверил на тебе и я иска обратно.
Според Писанието не това е добро и благоугодно - да падаш на колене, да се просваш на земята, по примера на другите, които се хвърлят на земята по време на молитва, докато, между това мисълта ти блуждае далече от Бога; а това - като отстраниш от себе си всяка леност на помислите и всяка неправедна мисъл, да предадеш заедно с тялото и цялата си душа на молитвата.
И настоятелите с цялото си старание трябва да съдействат на такъв със своите съвети, да подхранват в молещия се желанието да достигне поставената цел и грижливо да очистват душата му. В такъв случай, плодът на добродетелта, показан на боледуващите, бива полезен не само за преуспяващия, но и за ония, които още са младенци и имат нужда от обучение, като ги утешава и ги подбужда да подражават на това, което виждат. А плодовете на искрената молитва са: простота, любов, смиреномъдрие, постоянство, незлобие и всичко подобно на това, което трудът на усърдния в молитвата, още преди вечните плодове, поражда тук във времето на нашия живот. С такива плодове се украсява молитвата. А ако тях ги няма, тогава трудът е напразен.
И не само молитвата, но и всеки път на любомъдрието, ако поражда посоченото по-горе, е наистина път на правдата и води към истинния край. А който е лишен от тези плодове, неговото име остава пусто и той се оприличава на безумните деви, у които във време на нужда, в брачния чертог, не се намери елей, защото нямаха в душите си светлината - плода на добродетелта и духовния светилник в ума си; затова, Писанието справедливо ги нарича неразумни, понеже са загубили добродетелта, преди да дойде Женихът, заради което и заключи за тях, нещастните, вратите на горния чертог. Писанието не им вмени като заслуга тяхното подвизаване в девството, защото в тях не се откри действеността на Духа; и напълно справедливо. Защото каква е ползата от обработването на лозето, когато в него ги няма плодовете, заради които полага труд земеделецът? Каква е придобивката от поста, молитвата, бдението, когато ги няма мирът и любовта и останалите плодове на духовната благодат, които светият апостол изброява? Защото заради тях понася целия труд този, който обича горната страна, с тях привлича Духа, и към тяхната благодат като се приобщава, принася плодове и с веселие се наслаждава на делото, което благодатта на Духа е извършила в неговото смиреномъдрие и трудолюбие в делата.
Затова, трудовете на молитвата и поста и на останалите дела трябва да се носят с голямо удоволствие, и с блага надежда цветовете и плодовете на трудовете да признаваме за действия на Духа. Защото, ако някой започне да ги счита за свои и да приписва всичко на трудовете, вместо ония чисти плодове в него ще избуи високомерието и някакво си (лъжовно) мъдруване. А тези страсти, подобно на някаква гнилост, се зараждат в душата на лекомислените и покваряват и погубват трудовете. А какво следва да прави този, който живее за Бога и се уповава на Него? - С удоволствие да пребъдва в подвизите на добродетелта, а избавянето на душата си от страстите и надеждата за възхождането към съвършенството на висшата степен на добродетелите да възлага на Него и да се поверява на Неговото човеколюбие.
Който така е благоустроил себе си, и в което се е доверил, е вкусил благодат, той без труд извървява пътя, като презира злобата на врага, сякаш вече е станал чужд на страстите и е избавен от тях по благодатта на Христа. Както онези, които поради своето нерадение към доброто, внасят в своята природа лукавите страсти и с радост прекарват в тях живота си, без труд ги удовлетворяват, сякаш то е някакво вродено и свойствено за тях сластолюбие, като принасят плодовете на любостяжанието, завистта, лукавството и останалите рожби на вражеската злоба; така и истинските Христови подвижници, чрез вярата и трудовете в добродетелта, пожънват с неизказана наслада като плод от благодатта на Духа надестествените за тях блага, без труд усъвършенстват в себе си нелъжовната и неизменна вяра и непоколебимия мир, истинската благост и всичко останало, вследствие на което душата, като стане по-добра от самата себе си и по-силна от злобата на врага, приготвя от себе си чиста обител за достопокланяемия и Свят Дух, от Когото приема безсмъртния Христов мир и чрез него се съчетава с Господа и се прилепя към Него. А като е приела благодатта на Духа, прилепила се е към Бога и е станала един дух с Него, тя не само че лесно извършва делата на собствената си добродетел, без борба с врага за да преодолява неговите нападения, но, което е по-важно от всичко, приема върху себе си страданията на Спасителя и се услажда с тях повече, отколкото обичащите света - от почестите на хората, от земната слава и власт. Защото за християните, които чрез добрия си живот и по дара на Духа са дошли до пълнотата на духовната възраст, чрез даруваната им благодат, славата и утехата и насладата, превишаваща всяко удоволствие е това - да бъдат ненавиждани и гонени заради Христа и заради вярата в Бога да търпят всяко оскърбление и позор. За такъв, който има съвършено упование да бъде съучастник във възкресението и в бъдещите блага, всяко оскърбление, и побой, и гонение и всички останали страдания, дори до разпване на кръст, са като утеха, упокоение и залог за небесните съкровища. Защото е казано: блажени сте, когато ви похулят и изгонят всички човеци, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата (Мат. 5:11, 12). И апостолът казва: не само това, но се хвалим и със скърбите (Римл. 5:3); и на друго място: затова с по-голяма радост ще се хваля немощите си, за да се всели в мене силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в притеснения, в беди, в тъмници: понеже, кога съм немощен, тогава съм силен (2 Кор. 12:9, 10); и още: като Божии слуги, с голямо търпение (2 Кор. 6:4). Сама благодатта на Духа обхваща цялата душа и, като изпълни обителта с веселие и сила, прави сладостни за душата Господните страдания, отнемайки чрез надеждата за бъдещото усещането на сегашните страдания.
Затова, живейте като такива, които се готвят със съдействието на Духа да достигнат тази толкова висока сила и слава, като с радост понасяте всеки труд и подвиг, за да се окажете достойни да дойде Духът във вас и да станете сънаследници на Христа, без никога да изнемогвате и да отпадате поради нерадение, така че и сами да не падате, а и за другите да не ставате причина за грях. А ако някои, които нямат още в себе си действеността на висшата молитва и изискваната от делото ревност и сила, са бедни в тази добродетел; нека в друго да възпълнят послушанието, като служат усърдно, според мярата на силите си, работят прилежно, угаждат с удоволствие на другите, - не за да заслужат като награда почит, не заради човешка слава, - и без да се уморяват от трудовете поради изнеженост и нерадение, да служат не като на чуждо тяло и на чужда душа, но като на раби Христови, като на свои членове, за да се окаже вашето дело чисто и нелъжовно пред Бога.
Когато разсъждава за ревността към добрите дела, никой да не се извинява с това, че не е по силите му да върши делата, които спасяват душата; защото Бог не заповядва на Своите раби нещо невъзможно, но е явил толкова преизобилната и богата любов и благост на Божеството (Си), че на всекиго дава възможност, според волята му, да извърши нещо добро, и никой от имащите ревност, не остава без възможност да се спаси. И който напои (едного от тия малките), е казано, с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си. (Мат. 10:42). Кое е по-лесно за изпълнение от тази заповед? След чашата със студена вода следва небесната награда. И виж, какво безкрайно човеколюбие! Казано е: доколкото сторихте това на едного от тия, Мене сте го сторили (Мат. 25:40). Заповядваното е незначително, а придобивката от послушанието е голяма и богато се възнаграждава от Бога. Затова Той не изисква това, което надвишава силите ни; но, направиш ли нещо малко или велико, следва те наградата, съразмерна на твоето произволение. Ако вършиш нещо в името на Бога и от страх Божий, то дарът ти е светъл и няма да ти се отнеме; а ако вършиш нещо за показ и заради човешка слава, тогава чуй какво казва с клетва Сам Господ: истина ви казвам, те вече получават своята награда (Мат. 6:5). Затова, за да не стане същото и с нас, Той наставлява Своите ученици, а чрез тях и нас: гледайте, да не вършите милостиня, или молитвите си, или поста си пред човеците; инак, няма да имате награда от вашия Отец, Който е на небесата (Мат. 6:1). Така, Той ни заповядва да се отвръщаме и да бягаме от тези смъртни и от смъртните въздавани похвали, от тази повяхваща и изплъзваща ни се слава, а да търсим единствено тази слава, на която е невъзможно да се изкаже красотата и да се намери пределът, с която и ние да можем да се сподобим с неизказаните онези тайни в Христа Иисуса, нашия Господ. Нему слава, во веки веков! Амин.