Целият Йерусалим се развълнувал от вестта за великото чудо на възкресението от Господ Иисус Христос на четиридневния мъртвец Лазар.
Трябвало да посрещне със слава невиждания до този момент от света Чудотворец, извършил такова невиждано чудо.
Народът, намиращ се под римско владичество, не можел да подготви пищно празненство и тържественият Вход на Господа Иисуса в Йерусалим бил съпроводен с друго настроение, не с триумфа на римските императори и пълководци. Това свято настроение било предсказано преди стотици години от пророк Захарий, който казал: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница”(Зах. 9:9).
Народът постилал дрехите си по пътя пред Иисус, размахвайки палмови клонки, и във възторг възкликвал:
„Осанна в вышних! Благословен Царь, грядущий во имя Господне! Мир на небесах и слава в вышних!”
Господ Иисус Христос посрещали не като цар на земната слава, а като духовен Цар. Викали към него „Осанна!”, което значи „Спаси!”. В Него виждали Спасителя и вожда към най-висшата слава.
Сякаш с радост е трябвало да бъде изпълнено сърцето на Господ Иисус, но Той, гледайки към Йерусалим от склона на планината, плакал и обилни сълзи струили по лицето Му. Той, Всезнаещият Син Божий, знаел, че неверният народ еврейски след пет дни ще вика пред Пилат Понтийски: “Разпни, разпни Го!”
Пред неговите очи се появила страшната картина на най-тежкото наказание, на което ще подложи Неговият Небесен Отец този жесток и неверен народ за убийството Му. Той видял неописуемия ужас при обсаждането и разрушението на Йерусалим от римските пълководци Веспасиан и Тит, затова със сълзи на очи се молил „и рече: да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти, понеже ще настанат за тебе дни, и враговете ти ще те обиколят с окопи и ще те окръжат, и ще те стеснят отвред, и ще съсипят тебе и децата ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък, понеже ти не узна времето, когато беше посетен“(Лк. 19: 42-44).
Със страх и злоба се изпълнили сърцата на Неговите врагове и те казали на Иисус: “Чуваш ли какво казват Твоите ученици? Забрани им!”. Те не разбирали, че ако учениците замълчат, то камъните ще завикат, както им е казал Иисус.
Те стигнали до Йерусалимския храм, и тук изведнъж плачещото и кротко сърце Иисусово се изпълнило с царствен гняв. Как смеят да оскверняват Неговия храм с продажба на животни и размяна на пари?! С камшик Той изгонил търговците от храма и съборил масите на сарафите.
Но тогава го обкръжила тълпа страдащи и болни. И отново гневът Му се сменил с кротост и милосърдие – и Той изцелил всички. С това милосърдно дело завършил Входът Господен в Йерусалим.
С благоговение и свещен възторг да склоним своите глави пред Спасителя и Царя наш. Да не забравяме никога неговите думи към Йерусалим: “да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!”
Да не забравяме и Неговия свещен гняв, изместил сълзите му, и да помислим, не е ли това урок за всеки от нас, сред които има не малко жестокосърдечни.
Нима са малко дните в нашия живот, когато ни посещава Бог, които ние не забелязваме и не осъзнаваме, че ни носят мир и спасението наше?
Многократни и многообразни са дните, в които ни посещава Светият Дух. Когато трябва да ни възпре от кривите ни пътища, Той ни спира чрез тежка болест или разорение на имуществото; смирява нашата гордост чрез публични унижения и оскърбления. А най-близките Му и достойните Той предупреждава даже с тихите Си думи насън или наяве.
Това не са ли Негови посещения за мир и спасение наше?! И колко често, вместо да изправим своите пътища, ние роптаем против Бога за тези посещения! Това е нашият първи урок!
А вторият урок, преподаден ни от Господ при изгонването на сарафите, е в това, че дори в дълбока мъка и с горчиви сълзи ние внезапно трябва да се възпламеняваме от гняв, ако видим и чуем да поругават светинята.
Тогава внезапно нашата мъка трябва да отстъпи пред свещения гняв и без да мислим за никаква опасност, даже за опасност за живота си, сме длъжни смело и без страх да застанем в защита на светинята.
Но често ли става така? По-често нас не ни ли овладява низко малодушие и не смеем думичка да пророним пред богохулниците и осквернителите?
Нека денят на Входа Господен в Йерусалим да ни напомня за Неговите сълзи и за свещения гняв, да не забравим никога Неговите горчиви сълзи и слова, отправени не само към Йерусалим, но и към всекиго от нас!
Нека да превърнем в цел на нашия живот следването на Христос, тъй като Сам Той е казал: „Който Ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител” (Йоан. 12, 26).
Да вървим след Христос, минавайки през тесните врати на малкия път и да се упокоим там, където сияе вечната слава на Светата Троица. Амин!
18. 04.1954 г.
Икона: Православна епархия Жичка